А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (72)

Глава 70

Един час по-късно — 13:45 ч. местно време, Александрия

Джейсън седеше с нехаен вид на кръгла масичка в кафенето на летището. Денят приличаше на останалите и във всички посоки се виждаха забързани пътници. Другият Приятел седеше от другата страна на двора, далеч от колегата си, без да се набива на очи.

Под маската на спокойствие и небрежност обаче умът на Джейсън кипеше от противоречиви чувства. От една страна, изпитваше въодушевление от факта, че узна кой е човекът, определен за нов Пазител на Обществото и че Емили Уес може да ги отведе до самата библиотека. От друга страна, тази възможност бе теоретична — а междувременно съществуваше нова, твърде реална и съвсем непосредствена заплаха за успеха на мисията във Вашингтон. Извънредно голям брой хора знаеха твърде много и Обществото бе вложило прекалено много в замислите си, за да отстъпи сега. Ако Уес или Антун проговореха, всичко щеше да се окаже изложено на риск.

Джейсън отвори телефона си и позвъни на първия контакт в своите адреси, обозначен просто като „Секретаря“. След няколко секунди се свърза с офиса на Юън Уестърбърг в Ню Йорк.

— Чухте ли разговора? — попита Джейсън. Както винаги, започна, без да губи време с встъпления. Само няколко души в целия свят знаеха личния номер на Секретаря, а и той, и Джейсън бяха наясно за какво ще говорят.

— Всяка дума — отговори Уестърбърг. Гласът му беше напрегнат, но професионален. Способността му да запазва властно спокойствие независимо от обстоятелствата — все едно дали поздравяваше колега, или даваше заповед за екзекуция — му спечели настоящата репутация. — Бяхме прави. Холмстранд е изпратил Емили Уес непосредствено при александрийския Библиотекар.

— Той не е само Библиотекар — потвърди Джейсън. — Той е бъдещият Помощник-пазител. Не бихме могли да се надяваме на по-добро откритие.

— Знаехме, че Александрия ще се окаже важна — отговори Секретарят, макар да бе изненадан колко точно високопоставен се бе оказал в действителност Атанасий Антун в редиците на Обществото. — Сега разполагаме с жизненоважна връзка.

Това беше добрата новина. Но и двамата осъзнаваха съвсем ясно, че записаният разговор е разкрил и други, по-обезпокоителни факти, при това не само такива, свързани с мисията във Вашингтон.

— Информацията, с която разполагат за нас, е… пълна — в гласа на Джейсън прозвуча леко напрежение.

— Знаят за структурата ни повече, отколкото си мислехме — призна Секретарят. Нито той, нито Джейсън бяха очаквали, че Обществото е запознато с делата на Съвета до степента, която разкри описанието на Антун. — Но това, което знаят, бледнее в сравнение с онова, за което са в неведение.

Тревогата на Джейсън обаче не намаля.

— Но те знаят кой си ти, татко.

Още докато последната дума излизаше от устните му, Джейсън замръзна. Бе допуснал огромна грешка. Правилата, които се очакваше да следва, докато говореше със Секретаря, бяха ясно установени и в никакъв случай не се нарушаваха. Досега никога не се беше обърквал.

Отговорът на Юън Уестърбърг беше леден. Внезапната му студенина бе дори по-ужасяваща от обичайната му овладяност.

— Кога съм ти казвал, че можеш да ме наричаш така?

Думите бяха не толкова въпрос, колкото напомняне. Заплашително напомняне.

Джейсън Уестърбърг си бе проправил път до върховете на активната част на Съвета и дори си бе извоювал място сред избраната група от „Приятели“ на Секретаря, най-близките му помощници, точно защото никога не си позволяваше да мисли за Секретаря като за свой баща. Само като за работодател. Роднинската им връзка нямаше значение, единствено работата му. Поддържаха връзка, която бе изцяло професионална, като и двамата — особено бащата — предпочитаха нещата да си останат такива. Така беше, откакто Джейсън порасна, и беше наясно, че ще е така до смъртта му.

— Извинете, сър — опита се да възвърне самообладанието си Джейсън. — Но все едно, бях прав. Обществото знае кой сте, а вече е известно и на Емили Уес, жената, която обучават за новия им Пазител.

— Не позволявай такива неща да те безпокоят, Джейсън — отговори Секретарят. Фактът, че използва личното му име, изненада сина — случваше се съвсем рядко. Разликата от ледения тон отпреди миг бе повече от очевидна. Беше най-голямата демонстрация на привързаност, която можеше да прояви Юън Уестърбърг, и сега я предлагаше, за да успокои тревогата му. — Може да са узнали нещо за нас, но ние научихме нещо значително по-важно за тях. Дори сега проследяваме всички подробности от живота на Антун. Общата информация, с която разполагахме преди, показваше, че е възможно да е Библиотекар, но не категорично. Сега, с новия материал от разговора им, съм уверен, че ще пробием прикритието му и ще открием до голяма степен повече.

Секретарят замълча.

— Той видя ли те?

— Не.

— Внимавай да не те види. По-добре да не подозира, че знаем нещо за него, преди да сме направили по-пълна проверка. Тогава можеш… — направи пауза, за да подчертае двойственото значение на следващите си думи — … да го подканиш да сподели с теб какво знае. Разказът му пред Уес беше прекалено сдържан. Знае повече и може да ни отведе до колегите си от Обществото. Остави другите екипи в Кайро да го държат под око, докато събираме информация за него. Ще се върнеш, когато настъпи моментът да убедиш Антун да ни съдейства.

— А дотогава? — попита Джейсън и погледна през малкия площад към другия Приятел. Знаеше, че няма просто да седят и да чакат, докато трае проучването.

— Вие двамата ще останете с основния ни обект. Доктор Уес вече разбра каква ще е следващата й спирка в малката церемония по посвещаване, измислена от Пазителя. Не я изпускайте от поглед.

— Самолетът й за Истанбул излита след по-малко от час — отвърна Джейсън. — Нашият частен хеликоптер ще я изпревари с двайсет минути. Вече съм уредил да ни посрещнат на летището. Ще разполагам с четирима души там, ако имам нужда от тях.

— Вземи всичко необходимо — отговори Секретарят. — В игричката, устроена от Пазителя на кандидат-апостола, не е възможно да са останали много стъпки.

Джейсън възприе с готовност тази мисъл. Колкото по-скоро приключеше игричката, толкова по-скоро напълно можеха да извадят Емили Уес от картинката. Вместо нова заплаха, тази жена можеше да се окаже двоен дар за Съвета. Емили Уес щеше да ги отведе до библиотеката и чрез смъртта си щеше да направи така, че работата им във Вашингтон да остане неразкрита. Щяха да се сдобият с колекцията, както и с последната световна суперсила.

Адреналинът на Джейсън се вдигна при самата мисъл за властта, която ги очакваше.

От другата страна на Атлантика Секретарят почувства възбудата на сина си.

— Не допускай да загубиш фокуса си, Джейсън. Още малко търпение. Емили Уес ще ни покаже вратата към това, което е в центъра на вниманието ни от тринайсет века. И след като го стори, тогава, сине, можеш да направиш това, което трябва, за да се погрижиш през тази врата да минем ние, а не тя.