А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (111)

Глава 109

09:20 ч. по Гринуич

— Добър ден, тук е Оксфорд пет едно осем две едно девет — каза в слушалката Питър Уекслър по традиционния маниер — пропусна кода и се постара да прозвучи подобаващо старомодно.

— Професоре, обажда се Емили.

— Доктор Уес, очаквах да ми се обадите. — Професорът изпита облекчение, когато чу гласа й. — Кажете ми, намерихте ли я? Успяхте ли да влезете в нея?

Също като Емили, и Уекслър разбираше, че ситуацията е спешна.

В тона на Емили прозвуча съвсем кратко колебание:

— Намерих я.

— Слава богу! — възкликна Уекслър и направи продължителна, замислена пауза. Радваше се, че вече разполагат с оръжие за отблъскване на непосредствената опасност — способността да разобличат затворниците във Вашингтон — но все още не можеше да възприеме напълно какво е открила току-що Емили. Александрийската библиотека. Бяха намерили библиотеката.

— В момента гледам точно в нея. В цялата колекция. Електронна е, точно както каза Атанасий. Интерфейсът е нещо великолепно. А обектите, които мога да намеря… Професоре, просто не можете да си представите.

Уекслър се мъчеше да осмисли това, което казваше бившата му студентка.

— Как… как я откри?

Емили му разказа за напредъка си от последните часове: раздразнението си от интернет, как си спомни за странно настойчивите коментари на Арно за интерфейса на библиотечните каталози, подчертаването му на трикратното повторение. Говореше и знаеше, че Съветът ги слуша.

— Входът към библиотеката — продължи тя — беше скрит зад простото вярване, че никой няма да е толкова тъп да въведе „Александрийската библиотека“ във всички полета с критерии за търсене на една страница. GEOWEB е един от най-широко използваните интерфейсове за каталози в света и функциите му за сложно търсене са разпределени в три полета, всяко с различен критерий. Кой би въвел същата фраза във всичките?

Уекслър беше слисан.

— И това ти помогна да влезеш?

— Отведе ме до входа — поправи го Емили. — До празен екран със символа на библиотеката и поле за парола. Нищо друго.

Интерфейсът беше скрит под крайната неправдоподобност на вероятността някой да въведе един и същ критерий за търсене във всички полета — критерият, който най-накрая бе изпробвала Емили. Но въпреки това библиотеката все още си оставаше в тайна. Ако по някаква огромна случайност някой попаднеше на интерфейса, нямаше да има представа какво вижда — само странен символ и искане за парола. Въпреки това обаче Емили не беше сигурна дали интерфейсът винаги е бил прикрит по този начин, или това е просто инструмент за достъп, оставен от Арно специално за нея — уникалният „вход“ на Емили към библиотеката, до която Холмстранд е имал достъп по свой собствен начин.

— Как заобиколи паролата? — попита Уекслър.

— По метода „проба-грешка“. Опитах всички комбинации от нишки, думи и коментари от материалите, които ми остави Арно. Когато никоя от тях не подейства, опитах с фрази, които го бях чувала да произнася, а после и със заглавия на негови книги. Всичко, за което се сетих.

— И в крайна сметка какво беше?

Отговорът на Емили беше повлиян от присъствието на ушите, които знаеше, че слушат.

— Да кажем, че беше нещо, което познавах добре, но не съм готова да ти го кажа по телефона.

Тя се усмихна и си спомни мига, в който въведе правилната фраза: заглавието на докторската си дисертация. Арно Холмстранд бе подготвил всички подробности по пътя към библиотеката специално за Емили. Нейният опит, нейната история, нейните спомени и работа — това й даде ключа към разрешаването на пъзелите на всяка крачка по трасето. И накрая тези пъзели я заведоха точно там, където искаше да я изпрати Холмстранд.

Колебанието на Емили накара Уекслър да се умълчи. Да не би да се боеше, че някой може да ги подслушва? Че някой може да е по петите й? Но Емили сякаш не се колебаеше да му сподели други подробности по телефона.

Тя продължи диалога в направлението, което беше замислила, преди да набере номера.

— Чуйте, професоре, бяхте прав. В библиотеката намерих не само списък с имената на хората, замесени във вашингтонския заговор, а и подробности за всички страни на плана му. Разполагаме с повече от достатъчно подробности, за да ги разобличим докрай.

— И още имаме време — добави Уекслър и погледна часовника си.

Едва минаваше девет и двайсет. От другата страна на океана все още оставаха няколко часа, преди Вашингтон да се събуди напълно за живот.

Последва кратка пауза. Емили внимателно обмисляше следващите си думи. Беше разработила плана си в дългите мигове на чудене, след като откри входа към библиотеката, и той изкристализира, докато четеше всички подробности за деянията на Съвета във Вашингтон. Подробностите нахлуваха у нея със стряскаща бързина и Емили знаеше какво точно трябва да направи. Беше изминала сложен път, докато стигне до библиотеката, но за нейна изненада пътят, който я очакваше, изглеждаше съвсем прост и придружен от утешително чувство на спокойствие и отговорност.

— Ще отида на едно друго място, за да събера необходимата информация от библиотеката. Ела в кабинета си след час и половина, в единайсет. Ще се срещнем там и ще се обадим на Би Би Си с новината на столетието.

— Сигурна ли си? — попита Уекслър. Подозренията му ставаха все по-силни. Нещо не беше наред и нищо вече не му изглеждаше безопасно. Установи, че изпитва отчаяна тревога за бившата си ученичка.

— Абсолютно. Просто ела в единайсет. Ако закъснея няколко минути, не прави нищо. Ще дойда веднага щом успея.

С тези думи Емили затвори телефона. Нямаше да закъснее. Всъщност щеше да е в кабинета след по-малко от десет минути. Това щеше да й даде малко повече от час, за да стори необходимото.