А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (59)

Глава 57

По същото време — Нортфийлд, Минесота, 03:00 ч. централно стандартно време

Тримата мъже бяха преобърнали всяка повърхност в къщичката до колежа „Карлтън“, наета от доктор Емили Уес. Бяха разрязали с нож възглавниците на дивана, бяха оголили леглата до пружините. Бяха раздрали килимите на пода, бяха смъкнали дори тапетите от стените, за да проверят дали отдолу няма тайни скривалища. Всички търсения, предприети от Приятелите, биваха щателни, така че когато Секретарят заповядаше „пълно“ претърсване, това означаваше да обърнат мястото с главата надолу, да го разпердушинят чак до дъските, ако се наложи.

Приятелите бяха изпълнили инструкциите, но търсенето се оказа безполезно. В дома на Емили Уес нямаше нищо — нито един предмет, който да издава връзка с библиотеката, с Обществото или с Пазителя. Само лична библиотека с обичайните четива за преподавател в колеж, които представляваха интерес единствено дотолкова, доколкото издаваха очевидната любов на Емили Уес към Оксфордския университет — учебното заведение, в което бе завършила специализацията си. Почти три рафта от библиотеката в дневната й бяха запълнени с книги за историята, архитектурата и културата му.

Както гласяха инструкциите, мъжете бяха извадили харддиска от компютъра на Уес и бяха прибрали всички книги от библиотеката й. Ако някъде имаше нещо скрито, щяха да го открият под сините светлини на сателитната им станция в Минеаполис.

И тримата се надяваха претърсването да доведе до нещо. За Секретаря липсата на новини не беше добра новина.

Един от мъжете отвори телефона си и натисна бутона за набиране. След миг се свърза. Нито той, нито събеседникът му се идентифицираха.

— Свършихте ли? — гласеше въпросът от другия край на линията.

— Да. Не открихме нищо. Къщата изглежда чиста. Книгите и компютърът й ще са в лабораторията до час.

Мъжът погледна към опустошението, което доскоро беше домът на Емили Уес, убеден, че не са пропуснали нищо.

Отново насочи вниманието си към телефона.

— А вие… на място ли сте? — попита той.

— Току-що пристигнахме пред дома му — отговори гласът от другия край на линията.

— Добре — каза той. — Когато получите каквото искате от годеника, веднага съобщете.

— Разбира се.

С тези думи прекратиха разговора.

В Чикаго двамата Приятели си придадоха професионален вид, докато месинговите врати на асансьора се отваряха на четвъртия етаж на жилищна сграда в центъра на града. Няколко крачки, и се озоваха пред вратата с табелка 401. Ръководещият операцията почука.

— Фамилията му? — попита едва чуто партньорът му. По време на предстоящото „интервю“ трябваше да се държи като професионалист. — Напомни ми, как му е фамилията?

— Торънс — отговори другият мъж. — Името на обекта е Майкъл Торънс.