А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (110)

Глава 108

08:00 ч. по Гринуич

Сърцето на Емили препускаше лудо. Загледа екрана на компютъра с възобновено съсредоточаване. Онлайн каталогът на библиотеката на „Ориел“ беше локализиран на колекцията на колежа, но представляваше част от централизирания интерфейс на всички библиотеки в Оксфорд: Системата за интерфейс на оксфордските библиотеки, или OLIS. Оксфорд беше персонализирал системата, така че да отговаря на общата му колекция от деветдесет и пет независими колежански, факултетни и катедрени библиотеки, всички те се основаваха на ключов софтуерен пакет, наречен GEOWEB — забележително грозна, уморителна и контраинтуитивна система за каталогизиране, която Емили беше използвала в безброй библиотеки по цял свят. Дори институцията, в която преподаваше, колежът „Карлтън“, я използваше, макар неотдавна да я бяха прибрали в пакет, под нова черупка, наречена „Мостът“, предназначена да символизира връзката между библиографските колекции на „Карлтън“ и съперничещите му институции, кацнали на брега на реката от другата страна на малкия град. Технологията зад опреснените интерфейсове обаче си оставаше същата.

Думите на Арно по време на разговора преди толкова месеци… Сега Емили осъзнаваше, че са били част от подготовката й. „Обръщали ли сте внимание колко много университети по цял свят използват същата остаряла програма? Една версия тук, друга там, но по същество е едно и също… Същата тази система, Емили. Навсякъде.“ Тогава коментарът прозвуча просто приятелски — оплакване, породено от леко раздразнение. Но сега, след наученото оттогава, беше очевидно, че Арно се е опитвал да й каже нещо. Нещо специфично.

„Показвал ми е входа“ — осъзна тя.

Придърпа дървения стол по-близо до бюрото, отпусна лявата си ръка на клавиатурата и взе мишката с дясната. Познатият интерфейс в синьо и бяло на каталога OLIS се появи на екрана и зачака инструкции, както правеше във всеки час на деня и нощта. И както Атанасий беше споменал за способността на Пазителя да достига библиотеката, каталогът беше достъпен на всяко място и по всяко време — на всеки компютър, на всеки телефон, на всеки айпод. Наистина универсален достъп в най-пълната му форма.

Емили потърка ръце, внезапно осъзнала, че пръстите й треперят толкова силно, че не знае дали ще е в състояние да пише.

„Успокой се — сгълча се тя. — Стъпка по стъпка.“

После мина през последователността, превърнала се във втора природа за нея през дните на специализацията й: избра главната база данни за цялата университетска колекция — и старинните, и античните екземпляри — и натисна на „Търсете по избрани думи“, за да извика интерфейса на търсенето за напреднали. Появиха се три прозореца за търсене, които й позволяваха да оформи търсенето си както иска.

„По някакъв начин — помисли си тя — това ще ме доближи до входа. До истинската мрежа. До библиотеката.“ Въпросът беше как. Интерфейсът на GEOWEB беше изчистен и прост: само няколко полета за търсене и бутон „започнете търсенето“ на бял фон. Нямаше място за скрити подпрозорци или замаскирани линкове. „Трябва да е нещо, което ще въведа аз — реши. — Последователност от термини — като цяло, разширен комплект пароли.“

Затвори очи и се помъчи да се съсредоточи. На страницата имаше три полета. Първите улики на Арно се състояха от три фрази. Сега главорезите на Съвета разполагаха с думите, които бе написал на хартията, но съдържанието беше запечатано в паметта на Емили. Започна да пише бавно, като си спомняше всяка фраза точно, дума по дума, и ги въведе в трите полета:

1. Университетска църква, най-старата от всички тях

2. Да се молиш между две кралици

3. Петнайсет, ако е до сутринта

Загледа се в трите фрази в малките полета за търсене на монитора. Тези думи я бяха изпратили на другия край на света, а сега отново се бяха събрали на едно място. „Това е входът“ — помъчи се да се ободри Емили с надеждата, че единствените три фрази, за които се сещаше, ще свършат работа. Раздвижи мишката и решително натисна на „започнете търсенето“.

Надеждите й незабавно бяха разбити.

На страницата, която се отвори, нямаше нищо и сърцето на Емили се сви. По-конкретно, екранът пред нея оповестяваше „Открити 0 страници“ и връщаше обратно фразите й във вид на предложение за сложно търсене в най-горната част на екрана. Но това предложение се оказа просто технологична версия на същото. Пак не доведе до нищо.

Сърцето на Емили се изпълни с отчаян копнеж да намери верните думи.

„Трябват ми други три подсказки.“

Вече не просто мислеше, а във вълнението си проговори на глас:

— Три… три…

Умът й отново се върна към първата нишка, която беше открила сама, издялана в паравана на олтара на църквата на Университетския колеж, малко по-надолу по пътя от мястото, където се намираше сега.

— Стъкло, пясък и светлина — изрече и си спомни как трите думи се оказаха карта за пътя й надолу, към помещенията под Библиотека Александрина. Сега се върна в новия интерфейс за търсене на компютъра и въведе трите думи в празните полета.

„Стъкло.“ „Пясък.“ „Светлина“. Отново натисна „започнете търсенето“ в състояние на почти неконтролируемо очакване и този път пулсът й се ускори при резултата. На таблото се появиха няколко реда — по-общите ключови думи бяха отбелязали няколко попадения в колекцията на Университета от десет милиона тома; но когато погледна към тях, бързо осъзна, че не й вършат никаква работа. Нямаха нищо общо с търсенето й или с това, което наистина се надяваше да намери. Кликна на по-подробните описания на няколко от тях, но резултатът само я убеди, че намерените томове нямат нищо общо с истинската библиотека.

Отново се върна на главния екран за търсене. По време на пътуването си се беше озовала в три града — решението може би се криеше тук. Трескаво написа имената им: Оксфорд, Александрия, Истанбул. Резултатите и този път не показаха нищо важно, само списък с томове, които очевидно нямаха нищо общо с библиотеката. Опита да замени „Истанбул“ с „Константинопол“, но пак не се получи нищо полезно.

„Необходима е още някаква тройка!“

Всеки неуспешен опит я караше да се премества по-напред на стола, докато накрая рискуваше да падне от него — но раздразнението от поредната неуспешна комбинация не разколеба твърдото й убеждение, че е на правилния път. Арно й беше говорил за този интерфейс преди месеци. Последните четири дни й бяха помогнали да разбере какво търси и защо трябва да го открие. Сега й бе необходим само ключът, който да отключи вратата — врата, която по един или друг начин се намираше точно пред нея.

— Трите групи — изрече на глас и с шумно тракане на клавишите въведе трите фрази, хрумнали й последни: „Александрийската библиотека“, „Обществото“, „Съветът“.

Екранът се изпразни. До зареждането на страницата с резултатите сякаш измина безкрайно дълго време и Емили се напрегна. Това ли беше? Беше ли намерила правилната комбинация?

Когато страницата най-накрая се зареди, Емили видя само познатата гледка от малка група стандартни резултати. Прегледа ги и разбра, че и те нямат връзка с търсенето й. Просто интернет връзката беше бавна.

Раздразнението й нарастваше с всяка изминала секунда и осъзна, че се оставя очакването й да я надвие.

„Успокой се — сгълча се наум. — Това не ти е някое състезание. Не въвеждай трескаво всяко хрумване.“

Отдръпна ръце от клавиатурата и преплете пръсти, като изпука с кокалчета. После отново се облегна назад на твърдия дървен стол.

„Трябва да подходиш съсредоточено, като сериозен човек.“

За втори път тази сутрин една-единствена фраза събуди могъщ спомен. Мисълта за електронните каталози я беше накарала да си спомни за кратката си среща с Арно Холмстранд в библиотеката в Минесота, а в момента критичната й самоирония „като сериозен човек“ — я върна към друга среща с Арно, завинаги запечатана в паметта й. Сети се за нея само преди четири дни, докато пътуваше към летището с колежката си от факултета и се мъчеше да осмисли новината за убийството на Холмстранд. Сентенция, която сякаш демонстрираше цялата ексцентричност и чудатост на изтъкнатия учен. Сега мисълта на Емили се върна към нея като решаващ фактор.

Ако повторите нещо три пъти, хората ще разберат, че сте сериозни — често подчертаваше Арно, когато някой посочваше склонността му към трикратно повторение. — Ако е само веднъж, може да е станало случайно. Дваж може да е съвпадение. Но когато човек каже нещо триж, значи го твърди със сигурност.

Емили затвори очи и си припомни първия път, когато чу Холмстранд да изрича прочутата забележка. „Триж.“ Тогава се усмихна при звука на остарялата дума. Сега, докато седеше пред интерфейса на компютърния терминал в библиотеката на колежа „Ориел“, целият свят сякаш спря и утихна.

„Три пъти. Възможно ли е да е толкова просто? — запита се. Възможно ли беше коментарът, който Арно бе повтарял в нейно присъствие поне пет пъти, да е предназначен конкретно за нея? Още една подготовка, още една инструкция за предстоящото?“

Тя отвори очи и дълго остана загледана в трите празни полета за търсене на интерфейса на каталога пред нея. Само допреди минути беше бързала да въведе всяка комбинация от термини и фрази, която можеше да измисли, а сега гледаше очакващата я страница с нещо като ужас. Ако мисълта, която се оформяше в съзнанието й, отговаряше на истината, значи Арно Холмстранд я е подготвял за този миг още от първите им срещи, преди, както й се стори, безброй месеци, насищайки всяка „случайна“ среща, всяка „спонтанна“ фраза със смисъл, който искаше тя да дешифрира, декодира и използва в подходящия момент. При нормални обстоятелства въвеждането на нов кандидат в Обществото е щяло да отнеме пет години, но Холмстранд бе успял да вложи огромни усилия и информация в подготовката на Емили само за малко повече от една. Разсеяните им разговори, дори формата на фразите, които бе използвал в посетените от нея свои лекции — всичко това е имало за цел да й осигури инструментите, от които ще се нуждае, когато настъпи мигът, за да успее в мисията, на която Арно е възнамерявал да я изпрати. Мисия, запратила я из целия свят. Мисия, която щеше да изпълни точно в момента.

Планът беше неизмеримо сложен, предполагаше почти невъобразимо предварително планиране, проучвания, подготовка и координация с хора в най-различни части на света.

„Звучи невероятно сложно — помисли си Емили. — Точно както би се очаквало от Пазителя на Александрийската библиотека.“

С ужас и решителност Емили отдели ръце една от друга и ги постави върху клавиатурата. В първото поле, за „Автор“, въведе това, което искаше да открие: Александрийската библиотека. Отиде с мишката на полето „Заглавие“ и отново въведе същата фраза, след което я потрети в последното поле, „Издател“.

„Триж, защото съм сериозна.“

Емили Уес натисна бутона, за да започне търсенето. Екранът стана празен, а после се измени в познато бяло, когато следващата страница започна да се зарежда. Но докато индикаторът за напредването на браузъра наближаваше половината поле, целият терминал стана черен. За един дълъг миг остана съвсем тъмен. А после най-отгоре се появи познат символ. Вече не беше издялан в камък, но познат, както в писмото на Арно, на дървения параван в Университетския колеж, на вратата в Александрия и на дивана в Истанбул, сега с идеални пиксели в крак с дигиталната епоха.

А под него се отвори първата страница на онлайн сбирка, която не приличаше на никоя друга, видяна от Емили през живота й.