А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (47)

Глава 45

Ню Йорк — 12:30 ч. източно стандартно време

(17:30 ч. по Гринуич)

Усещането за яснота, за прозрение, което Секретарят бе изпитал преди два часа, сега се бе превърнало в контролирана, фокусирана решителност. Той застави раменете си да се отпуснат, докато телефонната линия щракаше при преминаването си през различни международни връзки, преди най-накрая да стигне до ясния двоен звън на британската телефонна мрежа.

Преди малко повече от час хората му в Минесота бяха потвърдили новото му тълкуване на загадъчната цел на Пазителя. Съветът бе измамен, а Обществото бе получило възможност да привлече тайно в редиците си друг член. Хората на Секретаря бяха изпратени да ровят сред отломките, докато Пазителят привличаше към каузата си нов помощник. Задачата, с която бе изпратил най-доверените си хора в Англия, не бе нищо друго освен гонене на вятъра — Секретарят се убеждаваше все по-силно в това с всяка изминала минута. Заблуда. Арно Холмстранд му се подиграваше дори от гроба.

Сега Секретарят знаеше кой е новият участник. Това, че доктор Емили Уес е отишла в Англия и е там по същото време като неговите хора, потвърждаваше мнението му. Така положението коренно се изменяше. Фактите бяха различни, поне като тълкуване. Вече беше съвсем сигурен, че експлозията в Оксфорд е уловка, предназначена да скрие нещо от Съвета. Във всеки случай в онази църква нямаше нищо.

Уловката на Пазителя беше умела, но бе допуснал грешки. Откъсването на няколко страници от книга, която можеше да се намери лесно, говореше колко е бил наясно, че Съветът спокойно може да възстанови липсващите страници. Дори не се наложи да прибягват до скъпия, бавен, но като цяло с точни резултати процес на химична обработка на овъглените останки, за да разберат какво е искал да скрие Арно Холмстранд. Джейсън просто беше влязъл в книжарница и бе купил екземпляр от книгата. Холмстранд беше достатъчно целенасочен да се погрижи да не използва за измамата си рядко издание. Не, беше улеснил набавянето на копие. Страниците, които бе откъснал от своя екземпляр, блестяха в техния в цялата си слава — и значението им беше повече от ясно. Университетската църква „Света Богородица“ в Оксфорд. Една от забележителностите на града.

А после, веднага след като откри обекта, който врагът му знаеше, че ще намери, Секретарят бе разбрал, че този обект е унищожен. Експлозия едва няколко минути след елиминирането на Пазителя. Връзката беше очевидна и макар мащабът на заблудата да го изненада, желанието на Пазителя да ги подразни, като ги отведе до истинско съкровище само за да им го изтръгне от ръцете и да ги накара да гледат как им се изплъзва, не го учуди ни най-малко. Холмстранд и преди им се бе подигравал по този отмъстителен начин.

Следващите стъпки бяха автоматични и сега Секретарят осъзна, че точно там е била грешката му. Очевидна мишена, очевидно прикриване на нещо — без да се поколебае, бе изпратил Приятелите на мисия, която му се струваше очевидна: да попречат на разрушението да донесе ползи на Пазителя. Да разберат какво има под отломките.

На някакво дълбоко вътрешно ниво отвъд границата, която никога нямаше да признае дори на себе си, Секретарят бе наясно, че е трябвало да се досети. Трябваше да спре. Трябваше да погледне отвъд това, което му се струваше очевидно, и да разбере, че си играят с него, че го манипулират. След всичките години трябваше да му е известна играта на Пазителя.

Но всяка нова идея беше след дъжд качулка. Беше клише, но вярно. Сега Секретарят седеше зад бюрото си, убеден без капка съмнение, че е разбрал как да проникне в уловката на противника си. Бяха го отклонили от вярната пътека, но той бе намерил начин да се върне на нея. Хората в Минесота си свършиха работата.

Линията се свърза и в ухото му прозвучаха две позвънявания. След миг някой вдигна.

— Тук съм.

— Къде по-точно? — попита Секретарят.

— Точно пред местопрестъплението — отговори Джейсън. — Вече се стъмни, но местната полиция помоли всички ни да се отдръпнем, докато инсталират осветление над руините. Няма да се бавим дълго. След няколко минути пак ще влезем в църквата. Списъкът от Лондон е точен и ни инструктираха да търсим няколко тъмни петна на сканираните образи — няколко места, на които няма пълно покритие. Може да има нещо там.

— Не — отвърна Секретарят с равен глас.

Както очакваше, от другия край на линията нямаше нито въпроси, нито спор. Само тишина в очакване на обяснение и инструкции. Най-близкият му помощник, единственият Приятел, на когото безусловно се доверяваше въпреки младостта му, беше добре обучен. На него можеше да се разчита.

— Обстоятелствата се промениха — продължи той. — В църквата няма нищо. Тя е единствено заблуда, предназначена да ни отклони от вярната посока.

От другата страна на Атлантическия океан челюстта на Джейсън се стегна. Не каза нищо, но почувства да го обзема гняв. Не обичаше да го мамят.

Секретарят предположи, че събеседникът му се разгневява.

— Не се тревожи, Приятелю. В крайна сметка разбрахме, че е измама. Както винаги.

— Какъв е следващият ни ход? — попита Джейсън. Единственият начин да се пребори с раздразнението си, беше да си постави друга цел, друг обект, и да го покори.

— Да се превърнем в ловци, вместо в копачи — отвърна Секретарят и се изправи зад бюрото си. — Ще изпратя на телефона ти файл със снимка. Тази жена, доктор Емили Уес, е там, в Оксфорд. Сега тя е твоят приоритет. Има блекбъри с регистриран номер. Екипът ти би трябвало да може да го използва, за да разбере къде е.

Докато Секретарят говореше, Джейсън почувства как телефонът му вибрира, показвайки, че е дошло ново съобщение.

— Изчакайте — каза той и свали телефона до нивото на очите си. На малкия екран се бе появило съобщение с данните на Уес. Той бързо го огледа и сложи телефона до ухото си. — Получих го.

— Сега тази жена е най-важният ти приоритет.

— По какъв начин е замесена? — попита Джейсън. — Колко знае?

— Все още не сме наясно — известно е само, че е замесена и при това е в самия център на нещата.

Секретарят направи пауза. Не би признал толкова очевидна слабост пред никого другиго, но на Джейсън доверяваше всичките си мисли.

— Вече беше в списъка ни, но досега с нищо не е привличала вниманието ни. Доколкото притежаваме сведения, била е един от маловажните познати на Пазителя. Но е отлетяла за Англия веднага след отстраняването му, с билет, който й е купил той.

Проверката, извършена от хората на Секретаря в Ню Йорк, вече разкриваше връзки със събитията от миналия ден.

— Замесена е. Сигурен съм — продължи той и направи пауза. — Сега сме в къщата й, проверяваме какво може да е скрила. Намери я и не я изпускай от поглед. Не искам да я елиминираш, преди да сме разбрали как точно е замесена. Докладвай за всичко видяно.

Секретарят прекъсна връзката, а Джейсън се обърна към партньора си:

— Получихме нови инструкции. Вземи това.

Подаде му мобилния си телефон, на екрана на който все още стояха данните на Емили Уес.

— Проследи телефона й и ни отведи до нея.

— Дай ми зона — отговори другият Приятел. — Откъде да започнем търсенето?

— Тук е. Емили Уес е в Оксфорд.