Матю Удринг Стоувър
Героите умират (98)

17.

Когато отварям вратата, той седи край прозореца и гледа навън; сиянието от пожарите в Града на пришълците озарява в червено поочукания му профил. Когато започва да се обръща към мен, аз се затичвам по пода и правя фехтовален скок; заостреният връх на меча ми спира на един сантиметър от гърлото му. Той застива по средата на опита си да стане от стола. Предполагам, че счупеният му крак вече може да издържи тежестта му.

— Не казвай нищо — произнасям тихо аз. — Не съм дошъл да те нараня.

Той прехвърля тежестта си върху ръцете и бавно се отпуска обратно в стола. Някой грижлив Поданик е обездвижил счупеното му чене с голям бинт, завързан на възел отгоре на главата му; прилича на голямо бебе със зъбобол от някое анимационно филмче.

— Не си?

Въздъхвам дълбоко и продължително, след което обръщам меча с дръжката към него и му го подавам.

— Не. Но ако се опиташ да ми приложиш Подчинението, ще ти счупя още някоя лицева кост, разбра ли?

Той посяга колебливо към меча, както дете посяга към бонбончето, което се страхува, че ще му отмъкнат. Щом пръстите му се събират около дръжката, голяма част от напрежението се свлича от раменете и шията му. Облекчението, което се изписва на лицето му, е толкова силно, че дори самият аз го усещам.

— Каин… Каин, аз…

— Знам всичко. — Обръщам се, за да запаля една лампа, и я нагласям така, че да се вижда отвън. — Когато се приберем у дома, двамата добре ще си поговорим, но сега това не е важно. Знам какво си направил и знам защо.

Очите му се опулват, той хваща меча с двете си ръце и насочва острието към лицето ми.

— Аз, аз, но аз…

— Не е нужно да казваш нищо. Знам всичко и проявявам разбиране.

Долната му устна започва да трепери.

— Не съм искал никой да пострада…

— Знам. Повярвай ми, Ламорак, знам какво е — познавам натиска, който оказват върху теб. Преминал съм по този път, нали знаеш? Правил съм същото и ми е харесвало не повече, отколкото на теб.

Очите му започват да се овлажняват и насъбралата се в гърдите ми погнуса едва не ме задушава, докато се опитвам да я държа настрани от лицето и гласа ми.

— Кариерата й… — проплаква той. — Приключението й…

Прекъсвам го безцеремонно.

— Единственото нещо, което има значение сега, е да я освободим от Ма’елкот, нали? Помогни ми. Помогни ми да я спася и нищо друго няма да има значение. Дори ще се погрижа Величеството да не те убива заради онова, което си му причинил.

— Каин… Каин, това беше…

— Нали ти казах, Ламорак, че разбирам. — Какво шибано мрънкало. — Онази нощ в склада доста те стреснах. Сигурно си решил, че ще те убия. — Свивам рамене с умерено смутена полуусмивка. — Щях. Ако не се бяха върнали обратно, ти щеше да си мъртъв, но хей, такъв ми е характерът, какво да правя? Когато се поуспокоих и обмислих нещата, разбрах всичко. Виж какво, не можем да губим повече време. Нуждая се от помощта ти.

— За какво? Искам да кажа, да, Каин, готов съм да направя всичко, за да оправя нещата.

Показвам му мрежата и погледът му се впива в грифоновите камъни с неподправена алчност.

— Играя една хитра игра с Ма’елкот и мисля, че Котките може би ме следят с помощта на магия. Ако съм прав, искам да разбера как ме следят — дали са белязали мен, дрехите ми, този нож, мрежата… Схващаш картинката. Не мога да им позволя да ме следят навсякъде — това ще провали всичко.

— Следят те? — казва той притеснено; погледът му се плъзва нервно към улицата.

— Спокойно. Не са наблизо. Не е нужно, ако са ме белязали.

— Как са успели? Откъде намери тази мрежа?

— От Ма’елкот. — Изсмивам се сухо. — Каква ирония, а? Тази сутрин ти се опита да ме убиеш, като накара Величеството да повярва, че работя за Ма’елкот — и наистина е така. Работя за него. Или поне Ма’елкот си мисли така.

— По дяволите, Каин… — казва Ламорак, а в гласа му се промъква възхищение. — По дяволите…

— Работата е там, че успях да убедя Ма’елкот, че Величеството е Смешника Саймън и че императорът може да изкара него и цялото му Кралство от Лабиринта чрез един вид публичен ритуал с участието на Палас. Благодарение на него той ще успее по магически начин да изтръгне истината за самоличността на Смешника Саймън пред двайсет хиляди души на Стадиона на победата.

— Но защо му трябва на Величеството…

— Не му трябва. Но аз накарах Ма’елкот да си мисли, че Величеството и Кралството му ще се появят, за да се опитат да го убият; така че Ма’елкот и Бърн ще напълнят тълпата с преоблечени Котки, Кралски очи и войници — но Величеството и Поданиците му изобщо няма да са там.

— И какъв е смисълът от това?

Оголвам зъби.

— Смисълът е, че и Ма’елкот няма да е там. Той ще проведе ритуала от разстояние, използвайки фантазия, за да се предпази от покушение. Причината за всичките бунтове, които избухнаха днес, е, че, между нас да си остане, двамата с Величеството накарахме половината град да си мисли, че Ма’елкот е актир. Събират се двайсет хиляди души на онзи стадион и гледат как мятам тази сребърна мрежа върху главата на илюзорния двойник на Ма’елкот.

Нужни са му секунда-две, но накрая очите му се ококорват и ченето му увисва.

— Мили боже… — прошепва той. — Мамка му… Мрежата ще отреже фантазията от Потока и тя ще избледнее и изчезне, точно както се очаква да става с актирите…

— Аха — отвръщам аз с топъл глас. — Хитро, а?

— Всички Котки, офицерите от армията, хиляди граждани…

— Всичките кралски коне и цялото кралско войнство. Да. Правителството на Ма’елкот изчезва в пламъци. Въпрос на часове е да бъде обсаден в двореца „Колхари“.

— Каин… това е гениално. Може наистина да се получи.

— Ще се получи. Трябва да уредя още едно-две неща и всичко ще си дойде на мястото.

— А Палас?

— В момента е в безопасност, доколкото е възможно. Щом започне битката, веднага ще я измъкна.

— От Стадиона на победата? Как ще го направиш?

— Тя няма да е на стадиона; ще бъде в донжона.

— Мама му стара…

— Да. Това е единственото място, откъдето тя не може да издърпа достатъчно енергия от Потока, за да гръмне крушките на Ма’елкот.

— Но… как мислиш да я измъкнеш оттам?

— Знам как да вляза — напомням му аз, вдигайки дясната си ръка. — Сред цялото объркване няма да е много трудно. А за да се измъкнем, ми стига да се добера на една ръка разстояние от нея.

Той ми хвърля остър, преценяващ поглед, но счупените му нос и челюст му придават по-скоро комичен вид. Махвам с ръка.

— Хайде де. Времето й изтича. Да започваме. Огледай ме и намери отбелязването.

Не го изпускам от поглед, докато той си поема дъх и активира менталното си зрение. Ако се опита да ми приложи Подчинението, мъртъв е. Ще намеря друг начин да реализирам плана си.

В продължение на минута или две той мърмори под носа си, докато ме сканира, после кимва с глава и ме поглежда; очите му са се изчистили от мъглата на менталното зрение.

— Прав си. Мрежата е. По някакъв начин могат да я проследят. Не познавам заклинанието, но в нея със сигурност има вплетена някаква сила, освен онази, която струи от грифоновите камъни.

Ха. Ма’елкот сигурно я е белязал в момента, когато я вдигна от пода, преди да ми я подхвърли. Много е хитър този.

Само да дойде утре по пладне, ще му покажа аз какво означава истинска хитрост.

Пристъпвам към прозореца и поглеждам навън. Не забелязвам никой навън да наблюдава мястото, но ако са там, те могат да ме видят.

— Благодаря, Ламорак. Сега трябва да вървя, но няма да забравя това. Ще оправя нещата с Величеството; с пръст няма да те пипне.

— Каин, аз… — Гласът му секва, сякаш се дави. — Благодаря ти, че не ме уби.

— Няма защо. Ако се върнем живи вкъщи, може някой ден да те кача на някой ринг и тогава ще си го върна.

— Договорихме се.

Той протяга ръка и аз се насилвам да я стисна, без да му счупя китката.

— До после.

Прибирам си мрежата и излизам.