Матю Удринг Стоувър
Героите умират (61)

21.

Величеството бърбори нещо от другата страна на купчината от щайги — близо до стълбите е, извън полезрението ми. Боря се с надигащия се в ушите ми рев, хилядократно усиленото ехо на гласа ми, виещ в праведен гняв. След всичко, което направих за теб, да ме посрещаш по такъв начин!

— Сериозен съм, Палас. — Надявам се, че успявам да звуча достатъчно сдържано. — За новините от къщи. Трябва да поговорим.

Тя се усмихва с нескрита неприязън.

— Знам защо си дошъл, Каин, и можеш да кажеш на онези оядени кучи синове, че при мен всичко е наред, благодаря. Не се нуждая от помощта ти. Можеш да се прибираш.

И двамата знаем за кои оядени кучи синове говори.

— Не е това, за което си мислиш…

— Ясно. Предполагам, трябва да съм щастлива, че си ми дошъл на помощ. Продължавай, Каин, кажи ми какво друго съм длъжна да чувствам?

Изглежда лесно, толкова лесно и съблазнително, да позволя на тази дребна искрица ярост в гърдите ми да се възпламени, да се изтръгне навън с вик, както често се е случвало в последните месеци на брака ни. В известен смисъл тя ме научи на това — в началото проблемът беше, че никога не повишавах тон; после стана проблем, че и двамата започнахме твърде често да надигаме глас.

Овладявам се с усилие — заложен е животът й. Моята наранена гордост няма значение тук.

— Моля те — изричам простичко, като оставям фенера на най-близката щайга, за да освободя ръцете си. — Моля те, нека да не се караме. Искам само да поговорим пет минути насаме. После ще си тръгна.

За миг решителното й изражение омеква — тя е настроена за кавга и неочакваната ми смиреност я обезоръжава.

Тя гледа към мен от високото си място, заобиколена от токалите. За миг чувствам, че тя наистина ме вижда; само за една кратка секунда, когато погледите ни се срещат, тя вижда мен, а не образа ми, който се е запечатал в съзнанието й — образа на мрачния и циничен кръвожаден негодник, който й е причинил толкова болка.

Ние и двамата носим в себе си такива образи, такива изкуствени ментални конструкции. Мисля, че сме прекарали твърде много време, спорейки наум с тези образи, с имагинерния Каин и въображаемата Палас, и сме забравили реалните хора, криещи се зад тях.

И ето ни сега — вече мога да погледна в очите й. И виждам, че там все още има нещо, когато тя гледа към мен, и тя сигурно вижда същото — че все още има нещо между нас. Устните й се отварят, когато тя си поема въздух, за да заговори…

Внезапно иззад щайгите, откъм стълбите, се разнася висок глас:

— Хей, Палас, сигурно изобщо не си очаквала, че ще ни видиш отново.

Ламорак.

Аз не го виждам от мястото си, но Палас стои по-нависоко и лицето й така засиява, както не съм го виждал от години. Устните й помръдват, тя изрича част от името, което блокировките не й позволяват да довърши — то започва с „К“.

— Ламорак! — извиква тя. — О, боже, Ламорак!

Тя скача от щайгите и се понася радостно към него.

— И, Талан, ти си жива, не мога да повярвам!

Тя вече е забравила за мен.

Сред токалите се разнася радостна глъчка, мнозина от тях тръгват към стълбите, наобикаляйки завърналите се герои. Мазето се изпълва с ликуване, а аз за момента оставам встрани.

Стоя, водата се плиска около ботушите ми, гледам разхвърляните наоколо щайги и слушам гласовете. Не мисля, че бих могъл да гледам спокойно как тя ще потъне в обятията му и ще го обсипе с целувки.

Така че стоя и чакам, и колкото по-дълго чакам, толкова по-жалко и по-нелепо се чувствам, като юноша, цупещ се в ъгъла по време на училищните танци. Само след две минути вече не мога да издържам. А да я виждам в прегръдките на друг, е нещо, с което ще трябва да свикна, рано или късно.

С усилие се заставям да се присъединя към останалите. Излизам от мрака, в осветеното от фенерите пространство.

Мнозина от токалите плачат. Доста от тях се опитват да докоснат с ръка Ламорак или Талан, сякаш за да се уверят, че те не са призраци, не са видения, които ще изчезнат веднага щом им обърнеш гръб. Палас е между тях; Талан е от едната й страна, но Палас е обвила с ръце раменете на Ламорак, право на стълбите, където той седи, изпънал счупения си крак пред себе си.

Не мога да се отърва от мисълта, че нито в Театъра на истината, нито в донжона, по време на цялото бягство, той нито веднъж не попита за нея. Нито веднъж. Едно от първите неща, които попита Талан, е дали Палас се е измъкнала и как е тя. Но Ламорак — не.

Иска ми се да има някакъв начин да кажа това на Палас, без да изглеждам като жалък, ревнив задник — какъвто всъщност съм.

Палас поглежда към мен с искрящи очи и пита задъхано:

— Вярно ли е това? Ти си ги измъкнал от донжона? Сам? Ти?

Свивам рамене.

— Това беше единственият начин, който измислих, за да те намеря.

Е, донякъде. Но истината сега няма никакво значение.

Ламорак промърморва:

— Той ми спаси живота, и то неведнъж. Имаше много възможности да ме изостави и никой нямаше да го обвини за това. Дори и аз.

Подобно благородство не му струва нищо и той го пръска щедро, като огризки от богата трапеза.

Палас го поглежда с обожание в очите, а после внезапно ме стрелва с очи, сякаш току-що си е спомнила, че и аз присъствам. Тя се изчервява и деликатно се измъква от прегръдките му. Да гледам усилията й да не нарани чувствата ми, е не по-малко болезнено, отколкото наблюдаването на това, как прегръща друг.

— Каин, извинявай, аз… Е, нали разбираш. Мислех си, че…

— Да, знам какво си си мислела. Забрави за това. В друг момент можеше и да се окажеш права.

— Значи, ъъъ… — Тя неуверено се навежда напред. — Значи, наистина имаш новини от къщи?

— Да — казвам направо. — Ти си офлайн.

Добре, разбирам, че е детинско да правя това, но се уморих да тъпча около истината. Нека тя да измисля лъжи, за да обяснява на местните какво означава „офлайн“.

Не би изглеждала по-зашеметена, дори ако я бях ударил с камък. Лицето й пребледнява, после почервенява, после отново пребледнява.

— О-откога? — заеква тя.

— Четири дни.

Тя бавно предъвква информацията и си мисли за нещо, което имам чувството, че няма да ми хареса. Тя поглежда през мен, сякаш е видяла някаква интересна сцена извън стените на мазето, после стрелва с поглед Ламорак, след това — мен, и в края на краищата аз съм този, на когото казва:

— Прав си. Трябва да поговорим. Тримата.