Матю Удринг Стоувър
Героите умират (115)

12.

Седналият на най-горния ред седалки на стадиона Крал на Кант погледна надолу. Сред тълпата се бяха пръснали повече от хиляда Поданици — и всеки мъж, жена и дете сред тях бяха въоръжени. Щяха да връхлетят Сивите котки като лавина. Дори сега, докато той седеше, притиснал длани между треперещите си колене, Лицата се разпръсваха из Стария град и заемаха стратегически позиции, за да прикрият отстъплението, в случай че се наложеше да се изтеглят. Но нямаше да се наложи; Величеството беше твърдо убеден в това.

Нямаше да има отстъпление.

С падането на нощта градът щеше да е в ръцете му, готов да бъде предаден на Тоа Сител — срещу, ъъъ, определени условия…

Треперенето на коленете му и къркоренето в корема му нямаха нищо общо със страха — дължаха се изцяло на очакването. Когато той вдигна глава нагоре и погледна с присвити очи изгряващото слънце, го притесняваше само едно нещо.

„Къде е Паслава, по дяволите? Трябваше да се е върнал преди половин час. Ако не е тук, за да контролира тълпата, доста хора ще пострадат.“

Някъде отвъд стените на стадиона се разнесе ревът на тълпите, който прозвуча като приближаващ се ураган.