Матю Удринг Стоувър
Героите умират (122)

19.

Нетърпеливото махване с ръка на императора разделя морето от веселбари и те ме пропускат да мина. Не е нужно да поглеждам назад, за да разбера, че редиците им се затварят зад гърба ми, но това няма никакво значение. Важното е колко ще успея да се приближа, преди да стане мазало.

Бавно, със същата решимост, каквато показваше баща ми, докато сваляше колана си, за да ме напердаши, аз развързвам сребърната мрежа от кръста си и я намотавам около единия си юмрук.

— Какво ново, Каин? — прогърмява гласът на Ма’елкот с престорена изненада.

Този кучи син има сума ти други таланти, но определено не може да се преструва. Застаналият до него Тоа Сител ме гледа безизразно; едната му ръка потрива китката на другата под дългия ръкав на ризата му. Палас издава някакви неразгадаеми грачещи звуци, пробитият й бял дроб не й позволява да си поеме дъх.

Пъхвам ръката си под цветните гирлянди, за да се хвана за дървената платформа на колата, и се качвам върху нея.

Мълчанието на тълпата вече не е причинено от магията на Ма’елкот; всички са се изправили и ме гледат. Това очевидно не е част от представлението.

Леле, колко грешат…

— Виждам през очите на това изображение — казва Ма’елкот — и говоря чрез гласа му. Защо си дошъл тук, Каин?

Изправям се на платформата и размотавам мрежата. Извън стените на стадиона хиляди гласове крещят объркано и гневно, заглушавани от звука на медните тромпети. Тоа Сител леко се обръща с едното си рамо към мен, като ръката му все още е скрита под ръкава. Палас отново изграква нещо и този път успявам да я разбера.

— … това е капан…

Надниквам в отчаяните й очи, оградени от черни кръгове, и се усмихвам.

— Да, знам.

Императорът се извисява над мен, същинска планина от плът; мога да усетя миризмата на маслото, което къдри косата му и приглажда брадата му, мога да чуя слабото шумолене на полата му, когато пристъпва към мен.

— Питам те отново, защо си дошъл тук?

Ако се наведе още един инч и аз се повдигна на пръсти, ще мога да го целуна по устните. Хладът в сърцето ми се разпростира по ръцете и краката; за последните няколко секунди толкова често съм преминавал от ликуване към страх и обратното, че емоциите са се превърнали в нещо абстрактно; вече не мога да усещам нищо друго освен студено, празно спокойствие. Взирам се в бездънните му очи.

— Дойдох да спася жена си.

— Твоята жена? — По лицето му се изписва леко удивление. — Не си ми казвал, че сте женени.

— Доста неща не съм ти казвал.

След като вече съм тук, изпитвам странна неохота да продължа. Прицелил съм се, но като че ли не мога да натисна спусъка. Докато удължавам този миг, двамата с Палас балансираме между живота и смъртта като котката на Шрьодингер и първият ми ход ще запрати вълновата ни функция в историята.

— Така е — промърморва самодоволно Ма’елкот. — Като например това, че си актир.

Невидима ръка ме хваща за гърлото. Дори и да съм достатъчно хладнокръвен, за да отвърна утвърдително — а очевидно хладнокръвие не ми достига — така или иначе, не мога да си призная, защото блокировките ми пречат. Затова решавам просто да се усмихна леко, с надеждата да изглеждам самоуверен.

— Какво чакаш? — пита Ма’елкот. — Това е мое изображение. Мрежата е в ръцете ти… Да не си размислил? Сега, когато имаш възможността да удариш бога?

Насилвам се да произнеса през свитото си гърло:

— Знаеш ли какво е мъртъв шпионин, Ма’елкот?

— Мъртъв шпионин ли?

— Да. Така един писател от родното ми място е нарекъл човека, когото захранваш с лъжлива информация, защото знаеш, че ще попадне в ръцете на врага. И когато бъде пречупен и заговори, той им разказва точно онова, което е научил от теб. Мислейки си, че е истина. Разбираш ли?

Ма’елкот свива устни и в очите му се появява блясък.

— Ламорак… — промърморва той.

Вместо да се изненада от концепцията, той изглежда развеселен и доволен. Интересът му нараства, докато размишлява на глас.

— Разбира се. Затова не ме нападаш с мрежата… Знаеш, че съм тук наистина, а не чрез моята илюзия. Предварително си го планирал да стане така. Как иначе ще успееш да изкараш и двама ни от двореца, който е защитен срещу магията на актирите чрез силата на волята ми?

Ламорак хрипти на кръста.

— Знаел си. Ти ми го причини!

Кимвам му.

— Да, разчитах на теб. Мамка му, Ламорак. Само преди ден убих човек заради това, че ми причини далеч по-малко зло. А той беше по-добър, отколкото ти ще бъдеш някога. Наистина ли смяташе, че ще те оставя да живееш?

Така, единственото, което ми остава, е да сваля Палас от кръста. Тоа Сител се прокрадва към мен, без да вади ръката от ръкава си — сигурно стиска някое оръжие; твърде възбуден е, за да действа прикрито.

— И сега какво? — промърморва Ма’елкот. — Дошъл си тук, въпреки цялата ми сила. Как изобщо можеш да се надяваш, че ще избягаш?

Той продължава да говори нещо, но аз не го чувам. Взирам се в светлината на единствените очи, които означават нещо за мен.

Дори на най-гъвкавия мислител на света му е нужно време, за да промени своята парадигма. Когато се появих на пясъка на арената, единственото, за което Палас можеше да мисли, беше застрашаващата ме опасност — именно този ужас видях в очите й. Беше се отказала от себе си и когато се качих на колата, се беше отказала и от мен; дълбоко в себе си смяташе, че и двамата сме мъртви.

Ала тя е твърде умна, в нея има твърде много жизненост. В това се крие смисълът от безсмисления ми разговор с Ма’елкот: давам й време да се приспособи. Сега, докато вадя от джоба си грифоновия камък и го стисвам в отпуснатата си ръка така, че тя да може да го види, а Ма’елкот и Тоа Сител да не могат, и я поглеждам, питайки я с очи „Готова ли си?“, виждам яростен, силен и въпреки това някак спокоен отговор: „Само кажи кога.“

Ма’елкот продължава да говори с весела безгрижност; сега той прилича на почитател на криминалетата, който разрешава поредната загадка. Когато се обръщам към него, той тъкмо ме пита:

— … и защо носиш тази мрежа, щом знаеш, че е безполезна?

— О, това ли. — Усмихвам се студено. — Не е безполезна. С нея ще дам сигнал на Поданиците на Кант да атакуват.

— Какво?

Докато осъзнава казаното, аз я хвърлям върху главата му. Той започва да я дърпа с нарастващо раздразнение, но въпреки това тя се увива около него. Тоа Сител се хвърля към мен като фехтовач и в ръката му проблясва стомана. Извивам се встрани, избягвайки острието, и ритвам силно коляното му; то се чупи с глухо изхрущяване и той полита към мен, пъшкайки от внезапната болка. Веселбарите, които са заобиколили колата, вадят мечовете си и се хвърлят към мен, докато аз отстъпвам от Тоа Сител — а Ма’елкот протяга към мен покритите си с мрежата ръце.

Аз му се усмихвам.

— Не те ли предупредих да не ми посягаш?

Той не мисли какво прави, не усеща, че мрежата го е отрязала от магическата му защита.

Усмивката ми преминава в налудничаво хилене; засилвам се и изритвам императора в топките.

Тестисите му се разплескват под ботуша ми; очите му се изцъклят, ченето му увисва и дъхът му излиза със свистене през устата, а изражението на лицето му ме кара да се изсмея гръмогласно.

Докато той стои приведен, притиснал ръце към наранените си слабини, застинал в онези безкрайни секунди между самия удар и откритието, че болката ще стане още по-противно силна, аз отскачам с въртеливо движение от него и се озовавам до кръста на Палас. Пръстите ми се заравят в сребърната мрежа, издърпвам се нагоре и за един безкраен миг двамата се озоваваме лице в лице.

Очите ми й задават въпрос и тя отговаря:

— Да.

Целувам я. Устните ни се срещат жадно през мрежата. Живях всеки ден от живота си само за да стигна до този момент, и наистина си заслужаваше.

Промушвам грифоновия камък през брънките и го поставям в протегната й ръка. Пръстите й се свиват около него и аз заговарям, притиснал устни към нейните:

— От какво имаш нужда?

В очите й проблясват сълзи.

— Спечели ми време.

— Готово.

Покрай ушите ми профучават арбалетни стрели и аз скачам обратно на платформата. Внезапно ме връхлита болезненото убеждение, че Палас е простреляна, но един поглед нагоре ми показва изпъкналата мрежа, обвила огромна сфера от полутвърдо стъкло, в чийто център стои Палас. Тя е вдигнала Щита си и стрелите отскачат от повърхността му. Но дори с помощта на грифоновия камък тя не може да поддържа две заклинания едновременно, не може да захранва Щита и в същото време да се освобождава от рамката.

Трябва да й осигуря спокойствие.

Паднал на колене до мен, Ма’елкот ръмжи нечленоразделно. Лицето му е придобило пурпурен цвят, а ръцете му се протягат към мрежата, обвила главата му. Засилвам се за ритник, но в този миг променям намеренията си и отпускам крак на земята.

Някои неща просто плачат да бъдат свършени на ръка.

Навеждам се и му нанасям дясно кроше.

Гърдите ми се издуват от бясно веселие, когато кокалчетата на юмрука ми размазват идеалния му нос странично върху идеалните му скули, а очите му се събират и напълват със сълзи от болка. Кръвта ми кипва и ми се приисква да го убия още сега, докато имам възможност, но в лявото ми бедро ме пронизва нещо ледено.

Това е проклетата малка кама на Тоа Сител. Той е доста по-жилав, отколкото изглежда; не се е отказал да ме последва, влачейки след себе си потрошеното си коляно. Поглежда ме с изражение на дивашко удовлетворение — постигнал е всичко в живота си и е готов да умре.

В това няма смисъл; раната ми е повърхностна. Издърпвам камата от крака си, сякаш е просто някаква треска, и я захвърлям настрани — и го цапардосвам със замах по главата, достатъчно силно, за да го пратя в безсъзнание, но не и да го убивам. Той се просва на пода, все още в полусъзнание — да, определено е жилав — и аз довеждам делото си докрай, като се отпускам на едно коляно и нанасям саблен удар в основата на черепа му.

Стрелите продължават да летят, но никоя не може да ме достигне — изстреляни са откъм седалките и стрелците внимават да не улучат Ма’елкот. Той се е вкопчил в мрежата. Трябва да го довърша, и то адски бързо. Всеки момент тези фалшиви веселбари ще се нахвърлят върху мен.

Чувам тръби, и то твърде близко. Вратата на тунела, който води навън, се отваря!

Мамка му. Това е кавалерията.

През вратата в галоп нахлуват кавалеристи в лека броня и се пръсват по арената. Слънчевите лъчи се отразяват в стоманените върхове на копията им. Петима от тях яздят зад някакъв мъж без броня, който е покрит с кръв и размахва огромния си меч с такава лекота, сякаш е диригентска палка.

Погледите ни се срещат и Бърн ми показва окървавените си зъби.

В този миг по лявото ми бедро се разлива течен огън и едва сега разбирам удовлетворението в погледа на Тоа Сител.

Дребният шибаняк ме е отровил.

С притъпен звук от разкъсване, какъвто се чува при отпарянето на месо от кости, Ма’елкот съдира мрежата и я отхвърля настрани. Изправя се на крака с едно движение, приличащо на приливна вълна. Аз скачам във въздуха, приготвяйки крака си за страничен удар в брадичката му, но пурпурният цвят се отдръпва от лицето му. Магията му се е върнала и той вече е твърде бърз за мен — огромните му ръце се стрелват като змии и се увиват около глезена ми, преди да успея да го ритна. Ма’елкот ме удря в платформата с такава сила, че наоколо се разхвърчат трески.

Пред очите ми прелитат комети и не мога да дишам. Ма’елкот ме вдига за глезена така, че главата ми се полюлява край коляното му.

— Сега ще разбереш какво означава да си играеш с гнева ми — измърква той.

Нещата не се развиват така добре, както се бях надявал.

В този миг се разнася гръмовен вик, сякаш настъпва краят на света, и колата се раздвижва като жива. Ма’елкот залита.

Пръстите му се разтварят и аз падам. За миг въздухът се изпълва с металическо щракане — токата на колана на Ма’елкот се разкопчава, оковите, придържащи Ламорак към кръста над главата ми, се отварят и той се стоварва върху мен. Из целия стадион се чува дрънчене на оръжия; те падат по земята, след като катарамите им са се разкопчали. Дори заключените врати се отварят и портата зейва широко.

Колата отново се разклаща, но този път успявам да видя, че всъщност не се движи тя — а целият шибан стадион. Конете залитат, мъжете падат и във въздуха се носят писъци — които са заглушени от гръмотевичния рев на земетресението.

Палас се носи над нас, виси във въздуха на пет фута над кръста, върху който беше прикована. Тя с единственото неподвижно нещо в този люлеещ се свят. Протяга ръце и покриващата я ленена риза изгаря в проблясък от бял пламък, който се разгаря още по-ярко, докато накрая вече не мога да го гледам. Поток от бяла светлина се устремява към останките от мрежата, ограничавала силата й, и ги стопява. Гръмотевичният тътен на земетресението се усилва още повече, пулсира ритмично в ушите ми…

И се превръща в Глас, сякаш самият свят ни говори.

— АКО НАРАНИШ МЪЖА МИ, НИЩОЖНО ЧОВЕЧЕ, ЩЕ ТИ ПОКАЖА НАИСТИНА КАКВО ОЗНАЧАВА ДА РАЗГНЕВИШ ЕДИН БОГ.