Матю Удринг Стоувър
Героите умират (59)

19.

Когато Величеството казва: „Ето това е“, опитвайки се да надвика трополенето на дъжда върху шапките ни, сърцето ми замира.

Наистина ли вече съм толкова близо?

Грохналата грамада на склада се вижда неясно зад мрачната сивкава стена на пороя; зад зейналата врата е тъмно. По гърба ми полазва хлад, а краката ми се подгъват. Поглеждам към яхналия коня Ламорак и към Талан, която държи юздите — виждат се само призрачните им силуети. Навеждам се към ухото на Величеството, докато перифериите на шапките ни се събират — това ни дава възможност да поговорим за малко на завет от бурята.

— Нека твоите момчета влязат — предлагам. — Най-добре да изчакат тук, докато Палас не стане готова да тръгне. Не можем да позволим някой от тях да се разприказва за това с не когото трябва.

Той ми хвърля отново онзи кос поглед, с който проверяваме дали нещо, което сме мярнали бегло, изглежда така, както ни се е сторило, но после кимва.

— И преди теб се сетих за това.

После вдига ръка, приканвайки хората си да влязат. Струва ми се невъзможно да са видели жеста, ала скоро те започват да се появяват, присвити под дъжда.

— Но ти казвам, че вече сме оглеждали това място. Томи е тук в момента. Мамка му, самият Бърн се върна тук да огледа, след като го наваляха лайната. Тя не е тук.

Усмихвам се многозначително.

— Не я познаваш така, както я познавам аз. Тя е имала тук трийсет души, осигурени с храна и вода, място, където да спят и да ходят по нужда. Тя няма да изостави всичко това — няма къде другаде да отиде, няма на кого да се довери. Най-доброто място за криене е това, което преследвачите вече са проверили. — Оглеждам се. Дванайсетте Поданици вече са около нас. — Да влизаме.

Тръгвам пръв, следва ме Талан, водейки коня на Ламорак. Величеството се спира за едно последно преброяване на Поданиците. Когато се озоваваме вътре, Величеството ни повежда през лабиринта от рухнали, полуовъглени греди, към една задна стая, озарена от лагерен огън.

Огънят, невидим извън сградата, е разпален насред стаята от откъртени от стените цепеници и до него клечи и се грее Томи.

Когато ме вижда, той се надига.

— Хей, Каин! Ти какво…

После забелязва Величеството зад мен и се изпъва в стойка мирно, поздравявайки първо мен, а после Краля си с тупване по гърдите.

— Няма ни следа от Палас Рил, ако търсите нея — казва той. — Донесохте ли нещо за хапване?

— Тук има ли мазе? Къде му е вратата?

— Ето там — посочва той. — Обаче…

Той вижда през отвора на вратата Ламорак върху коня, пръхтящ възбудено срещу огъня, както и Талан, и останалите Поданици и поклаща изумено глава.

— Нима никой от вас, кучи синове, не се сети да вземе нещо за ядене?

През това време аз съм взел фенера на Томи и вече го разпалвам от огъня. Дърпам вратата, отварям я и тръгвам надолу по скърцащите стъпала. Величеството ме следва по петите. Не мога да дишам — от адреналина в кръвта ми тялото ми трепка като опъната тетива.

Успях. Успях навреме, даже предварително. Не мога да повярвам, че съм наистина тук, че наистина правя това. Стомахът ми се е свил, главата ми се върти. Най-накрая достигаме пода на мазето.

— Виждаш ли? — казва Величеството. — Тук няма никой.

Каменният под е покрит с вода с дълбочина една педя; тя блести под светлината на лампата и се плиска около ботушите ми. Наоколо са разхвърляни стари счупени щайги и купчини от мъхести цепеници, миризмата на плесен и гнилоч ме удря в носа като тапата на шампанско. Помещението е голямо, таванът е на пет метра височина и на места подгизналите купчини от стари щайги достигат до него. Тръгвам към вътрешността на залата, като плъзгам крака и внимавам да не се спъна от нещо под водата. Няма врати, само отвор веднага след стълбите. Зад гърба ми Величеството отбелязва:

— Проклятие, Каин, дай малко светлина насам. Това място гъмжи от плъхове.

Да, изглежда, те са единствените живи същества тук. Виждам малките им червени очички да ме наблюдават от сенките, а от време на време край краката ми се мяркат извитите гърбове на някои от тях.

— Хайде, Палас — изричам на висок глас. — Стига си се крила. Трябва да поговорим.

— Зарежи, Каин — казва ми Величеството. — Тук няма никого… Мамка му! Един шибан плъх ми се качи до средата на крака! Ще дойдеш ли тук с шибания фенер?

Нима съм сгрешил? Невъзможно — Палас би постъпила точно така.

Или не?

— По дяволите, Палас, нямаш представа през какво минах, за да стигна дотук. — Противно на волята ми, в гласа ми се промъква отчаяние. — Свали проклетото Наметало. Имам новини от къщи.

Това е кодова фраза, добре позната на всеки Актьор.

Над мен и през мен преминава вълна, в главата ми се разнася ромолене и внезапно си спомням, че не съм сам. Някъде отдалече, сякаш от дъното на дълбок кладенец, чувам ахването на Величеството.

Като в сън е — един от онези сънища, в които си сред хората и изведнъж установяваш, че си си забравил панталоните вкъщи. Осъзнаването ме връхлита внезапно, сякаш съм бил със затворени очи и толкова съм се старал да се убедя, че съм сам, че накрая съм започнал да си вярвам, но сега внезапно съм отворил очи и мазето се е оказало пълно с хора.

Те сякаш са навсякъде — насядали са по щайгите и по гредите мъже, жени и деца, притиснали се към хълбоците на родителите си. Дрехите им са най-разнообразни — от разкошна благородническа сърма до вехтите, зацапани парцали на улични просяци. Но всички те са мръсни, явно немити от дни. Мълчат и ме гледат с широко отворени от страх очи.

Разпознавам една малка група от тях — мъж с жена му и двете им дъщери; това е семейство Конос. Едва не им кимам, преди да си спомня, че макар и да ги познавам, те никога не са ме виждали. Изведнъж изпитвам огромна радост от това, че са успели да се измъкнат, че Конос продължава забавните си изследвания на магията, че жена му още го обича, а дъщерите им са все така прелестни, въпреки следите от тежки изпитания.

Тя също е тук.

Стои върху купчина щайги високо над главата ми, ръцете й са скръстени на гърдите й, единият й крак е издаден леко напред, а бедрата й са леко разтворени, което подчертава извивката на тънката й талия по начин, който ме кара до болка да пожелая да я прегърна. Наметалото й виси от мускулестите й рамене и тя тръсва по характерния за нея начин глава, за да отметне къдриците коса от светлите си, бездънни очи. И знаете ли, изобщо не изглежда щастлива да ме види.

— Проклет да си, Каин — изрича тя отчетливо. — Кога най-накрая ще се разкараш от живота ми?