Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отвъдие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heroes Die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)
Корекция
ИК „Колибри“

Издание:

Автор: Матю Удринг Стоувър

Заглавие: Героите умират

Преводач: Васил Велчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Главен редактор: Андрей Велков

Художник: Росен Дуков

Коректор: "Колибри"

ISBN: 978-619-150-282-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1190

История

  1. — Добавяне

20.

— Но това не е доказателство! — повтаря упорито Киърандел. — Това е само един фокус, но не и реално доказателство.

Понякога най-трудното в една революция е решението да бъде обявена.

— Но е добър фокус. А един добър фокус в някои случаи струва повече от доказателство — казвам, леко усмихвайки се. Кимам към Паслава. — Попитай него.

Паслава не чака Киърандел да му зададе въпрос. Той се навежда напред и събира съсухрените си ръце върху масата до халбата си бира. Лампата на масата хвърля дълбоки сенки върху хлътналите му бузи.

— Вярно е. При двайсет хиляди свидетели Ма’елкот никога няма да може да отрече, няма да може да даде обяснение. Случилото се ще подкопае морала на армията, а без армията да поддържа реда, контролът над града — и над Империята — ще попадне в ръцете на първия, който е готов да го поеме.

Те се споглеждат; в очите им проблясва страстно желание. Въздухът в стаята на Киърандел е неподвижен като в гробница, пламъкът на лампата сякаш е изсечен от лъскаво стъкло. Престореното ми спокойствие започва да им въздейства — заразени от него, те започват да вярват, че свалянето на Ма’елкот е осъществимо, и самата възможност за това ги кара да го желаят почти непреодолимо.

Размириците са едно нещо — те вече се самоподдържат; когато ги потушат с помощта на армията и главните агитатори бъдат арестувани, ще се окаже, че сред тях няма Поданици на Кант. А това е съвсем друго — Величеството и Киърандел вече виждат Империята без Ма’елкот, армията — без водач, Анхана — без управление.

Те вече се носят като по река, като в свободно падане. Ние, четиримата, седнали на трапезната маса и наблюдавани от статуята на Ма’елкот откъм светилището в ъгъла, можем да съборим Империята. Този копнеж в очите им е същото онова чувство, което кара децата да разбиват единствената си нова играчка на рождения си ден и което разпалва бунтовете в гетата на Временните работници, когато палим собствените си домове и танцуваме сред пламъците; същото чувство, което кара армиите на завоевателите да опожаряват и да плячкосват.

Понякога ние разрушаваме само защото знаем, че можем да го направим. Тогава разрушението е само един вид забавление, което не можем да получим другаде.

Не ме разбирайте неправилно. Аз не одобрявам този копнеж.

Но в момента разчитам на него.

Величеството се навежда напред.

— Тогава защо изобщо да водим хората си там? — пита той. — Ще се нуждаем от всеки човек, за да превземем града, щом битките започнат. Защо да рискуваме всички рицари и половината Поданици?

— Хаосът поражда възможности — казвам загадъчно.

Той не иска да се предава толкова лесно.

— Възможности за какво?

Всеки път когато се сблъскам с характерния за Величеството прагматизъм, мога единствено да го атакувам в слабите места, правейки се, че козовете винаги са в ръцете ми, без значение колко от тях вече съм хвърлил.

— Казах ти вече — изричам. — Искам да спася Палас Рил.

Очите му за миг се изцъклят; Омайването все още е там, макар и вече да отслабва.

— Но как?

— Не мога да ти кажа това.

— Защо?

— Просто защото не мога. — Всъщност това би издало твърде много на вас, зрителите вкъщи. — Това, от което се нуждая, е просто по-малка и концентрирана версия на размириците. Имам нужда някой да държи Котките и полицията по-надалече от задника ми, докато спасявам Палас. Останалото е лесна работа. Революцията? Спокойно, тя сама ще дойде.

Кралят примигва.

— Котките…

— Не, ти самият искаш да са там — казвам многозначително. — Всичките, или почти всичките, събрани на едно място.

— И ни чакат…

— Разбира се. Но те ще чакат малка, елитна ударна група. Ако си с всички рицари на Кант на стадиона, можеш да ги погребеш.

— Да бе, ще ги погреба под собствените ни тела! — измърморва Величеството.

— Ти трябва да се справиш с Котките — казвам му твърдо. — Те са най-добрите бойци в Империята — не само в единоборство, но и в бой на малки групи. Всички се боят от тях — мамка му, та те могат да стреснат и цяла армия. Никой не иска да се изправи срещу Котките.

— Особено пък аз — съгласи се мрачно Кралят.

— От друга страна, те може дори да не влязат в бой.

Величеството поклати глава.

— Не ги познаваш. Ударът срещу Ма’елкот изобщо няма да подкопае морала им. Бърн ги е накарал да повярват, че са нещо повече от обикновени хора.

Обръщам се към заклинателя.

— Твоята специалност е контрол над тълпата, нали? Можеш ли да направиш някое заклинание, което да им изкара акъла?

— На теория мога — отговаря бавно Паслава. — Но нямам такива сили, че да ги намеря сред огромна тълпа и да ги стресна, особено ако Ма’елкот ме надуши.

Подсмихвам се.

— Колко сила ти трябва?

Мушвам два пръста в набедрената си кания, където обикновено нося един от метателните си ножове, и вадя един грифонов камък. Плъзгам го по масата и ръката на Паслава го сграбчва с движение на гърмяща змия. Той издишва със съскане, докато вдига камъка на светлината на лампата и започва да го изучава алчно. Киърандел се опулва и със завист започва да мести блесналия си поглед ту към мен, ту към камъка.

— Ооо! — възкликва Паслава с благоговение. — Ооо… Никога не съм виждал толкова голям камък. Съвършен е! Красота!

— Ще ти свърши ли работа? — питам аз, вече знаейки отговора.

— О, да! — отвръща той. — Ще ми свърши, и още как!

— Никога няма да успеем да вкараме хората ни на стадиона! — обажда се Величеството сърдито. — Те едва ли могат да минат за жители на Южния бряг, а на входа със сигурност ще обискират за оръжие.

— Това е твоя грижа — казвам на Киърандел. — Ти можеш да създаваш прекрасни илюзии. — Вадя от канията си още два грифонови камъка. — С по едно парченце от тези камъни у всеки Поданик, илюзиите, които им направиш, ще държат до другата седмица.

Ченето на Паслава увисва. Изглежда така, сякаш всеки момент ще падне върху масата. Киърандел посяга към тях колебливо и въздъхва като в сексуален екстаз, когато ги слагам в дланта й.

— Ето го вашия съюз. Змиите, Боклукчиите и Плъховете няма да изчезнат. След падането на правителството ще ви се наложи да се биете с тях — а те със сигурност ще се подсилят с дезертьори от армията, бъдете сигурни. Но ако Лицата и Кралството на Кант са заедно, останалите банди от Лабиринта няма да успеят дори да се помолят. — Усмихвам се цинично. — Няма да успеят дори да се помолят на Ма’елкот.

— А Бърн? — пита Величеството. — Какво, като Ма’елкот го няма там? Бърн напоследък има такава сила, че може сам да обърне битката.

— Не се безпокойте за Бърн. Той няма да е там.

— Така ли? — намръщи се Кралят. — Какво ще направи, ще отиде да подремне, след като пак ти срита задника?

Показвам му всичките си зъби.

— Това ще бъде дълга дрямка. Вечна.

— Тази работа не ми харесва — казва Величеството решително и рязко става от масата. — Няма никакъв смисъл.

— Може и да се получи — намесва се Паслава, без да откъсва поглед от стиснатия между пръстите му грифонов камък. — Ще ни е по силите.

— Разбира се, че ще ни е по силите — отвръща Кралят. — Но какво ще стане после? Кой ще управлява Империята? Ние? — Подигравателните нотки в гласа му показват ясно какво мисли за тази идея. — Кой може да каже, че новият владетел няма да е дори по-лош? А Котките може и да са чудовища, но все пак са имперски бойци. Ти ме молиш да вдигна Кралството на Кант на открито въстание — направо на преврат, мамка му — само защото някой трябва да щурмува двореца и да убие това копеле; той е твърде могъщ, за да остава жив. И кой друг ще го направи, ако не ние? И който и да се качи на трона, ще е принуден да ни убие, за да задоволи привържениците на Ма’елкот — в противен случай те ще започнат да готвят своя революция, когато нещата се уталожат.

— Величество, забравяш, че вече си забъркан в тази история — казвам аз. — Ако Ма’елкот преживее деня, топките ти ще са в ръцете му до залез-слънце.

— Би трябвало да те убия заради това — изрича Кралят мрачно.

— Твърде късно е, приятел. Това вече няма да ти помогне, знаеш. Освен това, не ти ли обещах да те направя херцог? Нуждаеш се единствено от император, който ти дължи голяма услуга.

— И ти имаш такъв подръка?

— Не — ухилвам му се, — но ти имаш.

— Какво?

— Разбира се. Тоа Сител — предлагам аз и се усмихвам на мъртвата тишина, настанала след предложението ми.

Очите на Величеството се опулват от усилието му да сдържи проклятието си и той оглежда малката стая, сякаш за да се увери, че все още сме сами. Киърандел кимва с мрачно задоволство при това потвърждение на отдавнашното й подозрение. Паслава гледа с широко отворена уста.

— Само аз ли не знам нищо за това? — пита той недоверчиво.

Величеството поклаща глава.

— Ще ти обясня по-късно.

— Добре ще е да го направиш — казва заклинателят му разгорещено.

Аз продължавам:

— Помисли за това. Нуждаеш се от някой, на когото можеш да се довериш. Въпреки лоялността на Поданиците, въпреки положението, което заемаш в този град от толкова много години, ти си обикновен гражданин. Властта ти се дължи на преданост, но не е по наследство. Благородниците няма да те последват. От друга страна, Тоа Сител…

Кралят се е вторачил в далечината, съобразявайки нещо.

— Разбирам.

— На него титлата му е дадена от Тоа Фелатон, последният легитимен владетел от династията на Менелетидите. Това го прави истински херцог в очите на благородниците; те може и да не признават титлите, дадени от Ма’елкот, но не и тези от любимия им принц-регент. Освен това Тоа Сител държи в ръцете си Кралските очи. Ако искаш да контролираш Империята, нуждаеш се от него.

— А кой казва, че искам да контролирам Империята?

— Зарежи го контролирането — отвръщам. — Когато стане мазалото, трябва само да отидеш при Тоа Сител и да му предложиш подкрепата си. Кралството на Кант ще бъде единствената организирана сила, способна да поддържа реда в града. Заради това, че си първият, застанал на негова страна, той може да ти се отблагодари щедро. Аз мисля, че ще изрази благодарността си с титла — може би дори херцогска, и място в правителството. Как ти се струва министерството на търговията и данъците?

Студената пресметливост в погледа му сякаш оживява от звънтенето на златото.

Аз продължавам:

— Е, вие вече сте свързани помежду си, нали? Доверявате ли се един на друг?

— Повече или по-малко — съгласява се Величеството. — Но Ма’елкот… той може да издържи и една година обсада в двореца „Колхари“…

Навеждам се напред, като изтривам всякакво веселие от погледа си, и лицето ми става безизразно като ледена скулптура.

— Остави на мен да се оправям с това.

Кралят ме поглежда откровено пренебрежително.

— На теб?

— Няма да ми е за първи път.

— Добре, да видим дали съм разбрал добре — изрича Величеството саркастично. — Това са плановете ти за утре: ставаш, закусваш, убиваш Бърн, промъкваш се на Стадиона на победата и дискредитираш Ма’елкот, хапваш нещо за обяд, измъкваш се от стадиона и проникваш в двореца, убиваш Ма’елкот и се измъкваш и оттам, вечеряш, може би обръщаш едно-две питиета и си лягаш. Това ли е?

— Горе-долу — отвръщам. — Забрави едно нещо.

— Кое, следобедната дрямка?

— Не. — Правя ефектна пауза, преди да хвърля същия онзи коз още веднъж на масата. — Смятам и да спася Палас Рил.

При споменаването на името й лицето му губи цвета си и очите му се затварят.

Възползвам се, че той не е на себе си заради Омайването, и продължавам да го обработвам:

— Работата е там, че Тоа Сител по своята същност е свестен тип, който държи на запазването на реда. Има необходимата власт и репутацията на безкомпромисен човек. Той е точно този, от когото се нуждаеш, за да се предпази Империята от гражданска война. От друга страна, той не може да удържа града без твоята помощ, докато не успее да възстанови армията. Нуждаете се един от друг. Той е идеалният избор.

— Забравяш, че също така е предан на Ма’елкот — отбелязва Величеството.

Ухилвам се.

— Мисля, че ще се погрижим за тази част от проблема утре. Той е предан към трона, не към човека.

— Да те вземат дяволите, Каин — промърморва Кралят. — Да те вземат дяволите, ако не си обмислил всичко докрай. Паслава?

Заклинателят с усилие успява да се откъсне от съзерцаването на грифоновия камък в ръката му. Когато най-накрая вдига поглед, очите му са изпълнени с пламенна увереност.

— Можем да го направим — казва той.

— Киърандел?

По време на разговора чертите и формата на лицето й незабележимо са се изменили; очите й от златисти са станали кафеникави, платинените коси — тъмноруси, почти кестеняви, острите скули са се смекчили и са придобили по-човешки вид. Тя поглежда Величеството така, че въздухът между тях едва не се нагорещява.

— Мога да помогна — изрича бавно тя с дрезгав глас, който донякъде ми напомня за Палас.

Каква игра играе тя? Нима може по някакъв начин да усети, че му е направено Омайването?

Следващата й фраза елиминира всичките ми съмнения.

— С теб съм, Величество, но ние трябва… да закрепим нашия съюз по… хммм… официален начин.

Тонът й докарва дори мен до ерекция, мога само да си представям какъв ефект е предизвикал върху Величеството.

Известно време той изглежда зашеметен и чак след малко си спомня, че на света има и други хора освен нея. Изчервява се, прочиства гърлото си, поглежда ме и поклаща глава.

— А ти… какво получаваш от всичко това? Признателността на новия херцог? Но теб изобщо не те е грижа за него, нали?

Свивам рамене.

— Не особено.

— Искаш да кажеш — изрича той бавно, — че ще разрушиш Империята само за да спасиш Палас Рил?

— Точно така.

— Добре — казва той, внезапно усмихвайки се като маниак. — Ще участвам.

Едва не го прегръщам, но се опомням и само му подавам ръка.

Той я стиска.

— И благодаря. Искам да кажа, наистина благодаря, Каин.

— За какво?

— Че ми даваш шанс да ти помогна да я спасиш. Това означава много за мен.

— Да — казвам аз, вече без да ми се гади чак толкова. — Сигурен съм, че е така.

Над стаята надвисва дълго, напрегнато мълчание — като сянка от утрешната война. В този безкраен миг сме способни единствено да седим и да размишляваме върху грандиозността на решението, което сме взели тази вечер.

Най-накрая Паслава нарушава тишината, прокашляйки се.

— Много съм заинтригуван от тази твоя сребърна мрежа — казва той. — Бих искал да я проуча, с твое разрешение.

— Това няма да е възможно до утре. Скрил съм я.

— Сигурен ли си, че това е умно решение? — пита разтревожено Паслава. — Та от тази мрежа зависи успехът на цялото ни начинание! Ако бъде открадната или изгубена…

— Тя е на абсолютно сигурно място — уверявам го със загадъчна усмивка. — Ще имаш шанса да я огледаш утре. За тази нощ… ъъъ… съм намерил някой да ми я наглежда.