Матю Удринг Стоувър
Героите умират (43)

3.

Талан се изтръгна от трескавите си сънища. Главата й леко се проясни и тя се озова отново в света на мрака и болката.

Не можеше да си спомни колко време беше минало от последния й разпит; не знаеше колко дни бе прекарала окована тук, търкайки леденостудения варовиков под с голата си кожа. На глезените й имаше метални окови, приковани към пода; ръждясала верига привързваше белезниците на ръцете й към същата скоба на пода, но дължината й не й позволяваше нито да се изправи, нито да лежи изпъната. По мокротата и лепкавата слуз под тялото й се досещаше, че пикочният й мехур и червата й отново се бяха изпразнили, докато бе спала, свита в зародишна поза около веригите си; обонянието й отдавна се беше повредило и не усещаше почти нищо.

Стенейки, тя се надигна до седнало положение. Многобройните й болежки започнаха весело да се обаждат — разкъсаната кожа на местата, където железните окови се впиваха в китките и глезените й, сълзящите възпаления по бедрата и слабините й, които се бяха получили от лежането в собствените й нечистотии, небрежно зашитите рани от мечовете на Котките, които се бяха възпалили, и ужасната температура, от която главата й бе непрекъснато замаяна. Талан подозираше, че подутината над дясното й ухо, сувенир от умопомрачителния бой с металната дръжка на меч, сигурно покриваше фрактура в черепа й.

„Велика Майко — помисли си тя, почти като в молитва, — не ме оставяй да свърша така.“

Беше сигурна, че се е държала добре по време на разпитите. Не бе казала нищо, беше останала вярна на убежденията си; единственото, което бяха успели да измъкнат, бе собственото й име. Дори я бяха завлекли в двореца, където императорът лично я разпита.

Беше усетила любопитните пипала на волята му, които се опитваха да отворят вратите в съзнанието й; но Талан бе успяла да му устои благодарение на уменията, на които я бяха научили в Манастирското училище. Беше съсредоточила цялото си изострено от медитацията внимание към заобикалящата я среда, броеше дървените шупли по пода и посивелите косми в брадата на Ма’елкот, вслушваше се в жуженето на затворената в стаята муха.

След като Ма’елкот разгада стратегията й, той промени своята и по магически начин притъпи сетивата й, оставяйки я сляпа и глуха, без обоняние, вкус или проприоцепция да се носи в безкрайното невзрачно небитие, като единственото, което възприемаше, бяха въпросите му, разбиващи се като бурни вълни в дигите на ума й. И въпреки това тя беше успяла да устои, изпълвайки съзнанието си с детски стихчета, отделни куплети от песни и полузабравени цитати от историята на Манастирите.

След това дойде ред на по-лесната задача, да издържи на болката — отново в Театъра на истината, при сребърните игли на майстор Аркадейл. Дори тогава тя можеше да се пречупи и да му каже истината, но истината нямаше да й помогне.

Истината беше, че Талан нямаше представа кой е Смешника Саймън, как изглежда и какви са плановете му.

Имаше смътното усещане, че допреди няколко дни беше знаела отговорите на тези въпроси, но сега те просто се бяха изплъзнали от ума й като вода между пръстите на ръката. Единственото, което помнеше, бе, че трябва да стои близо до Палас Рил, защото тя беше жената на Каин, защото животът й бе свързан с Каиновия, защото Талан знаеше в дълбините на душата си, че един ден ще хване ръката на Каин, ще привлече погледа му, ще се бие редом с него и може би според най-съкровените й мечти — които тя си позволяваше само да зърне отдалече и веднага да прогони — ще легне в постелята му.

А сега, докато лежеше в локва от собствените си нечистотии на неравния под в килията и в тъмнината пред очите й избухваха пъстроцветни фигурки, тя се опитваше да вярва, че някой ден това ще се случи, че подобно бъдеще все още е възможно.

Че все още има някакво бъдеще.

Тя се бореше за вярата, че нейната история, песента на живота й, няма да приключи със затихващ хленч в тази безкрайна нощ.

Несподелена. Невъзпята.

Мъртва.

Затворени или отворени бяха очите й? Нямаше как да разбере, а и това вече нямаше значение. Тя отново извика в съзнанието си любимия си спомен. Преди десет години Талан все още беше девойка паж, която носеше съобщения на абата Дартелн на Трънливия хребет над бойното поле на Серано през онези три дни, когато обединените сили на Анхана и Манастирите оказваха отпор на надвишаващата ги числено войска на Кулановата орда. Те губеха, бяха загубили битката и в момента се опитваха отчаяно да организират отстъпление в боен ред.

Талан никога нямаше да забрави вълнението, което се надигна в гърдите й при виковете на изненада сред широките редици на Ордата. Тя погледна надолу към бойното поле и видя как огромният флаг на самия Кулан гори с жълтеникави пламъци.

Освен всичко друго Талан беше надарена и с изключително зрение; с острия си поглед на орел тя видя, от разстояние една миля и повече, черните дрехи и брадата на мъжа, който задържа още няколко секунди горящия флаг в ръцете си, след което го хвърли на разкаляната земя под краката си. Останала без дъх, очарована, забравила за задълженията си, тя гледаше как Мечата гвардия сключва плътен като драконови зъби кръг около него и по прашното й лице се търколи сълза от жал заради смъртта на този непознат герой — но миг по-късно тя отново го видя, все още жив, все още биещ се, да си проправя път сред най-умелите воини на Куланската орда като нос на боен кораб, който пори вълните.

Видя го отново месец по-късно, когато заедно с абата стана свидетел на формалния отказ на Каин от баронската титла, предложена му от крал Тел Алконтор. Той се движеше вдървено, все още затрудняван от бавно заздравяващите рани, които беше получил в битката, а на лявата му ръка имаше шина. Дартелн не беше пропуснал да забележи израза на лицето й, докато тя го наблюдаваше; бе й предложил с усмивка да ги запознае, а по-късно, след приключването на церемонията, беше осъществил предложението си.

Каин бе стиснал ръката й като боен другар и я беше изслушал сериозно, докато тя със заекване изразяваше възхищението си. Но там имаше стотици други хора, много по-важни от нея, които искаха да го почетат, и докато се отдалечаваше от Талан, той отнесе и сърцето й със себе си.

Животът й след онзи ден премина в подражаване на идеала й. Отказваше предложенията за манастирски постове, помоли да я освободят от обета й за подчинение, обиколи света в търсене на приключения, усъвършенствайки непрекъснато уменията си с надеждата, че някой ден, когато го срещне отново, двамата ще се държат като равни; че тя ще заслужи уважението, което той толкова щедро й бе оказал преди толкова много години.

Талан беше достигнала възрастта, в която се смущаваше от младежката страст на мечтата си, но въпреки това така и не успя да я забрави — винаги се обръщаше към нея като утешение в най-тежките минути от живота си.

Макар да не бе преживявала толкова тежки като сегашните.

Талан беше потънала толкова дълбоко в размишления за невъзможното си бъдеще, че дори не чу стърженето на резето на килията й. Вниманието й привлякоха последвалите щракания в ключалката — това не беше звукът от превъртането на ключа.

Някой се опитваше да разбие ключалката.

След това тя чу как вратата се отваря и на фона на слабата светлина, която достигаше дотук от Ямата, тя различи силует на мъж, който се промъкна в килията й; дочу се щракане на огниво, по пода се посипа дъжд от искри и най-накрая светна фенер.

Сърцето на Талан застина и погледът й се замъгли.

Вместо обичайните черни кожени дрехи, той носеше широка затворническа роба; лицето му беше омазано със сажди, но брадата и леко извитият счупен нос бяха точно такива, каквито ги помнеше. И тя знаеше, че бълнува, че най-накрая е изгубила напълно здравия си разум.

Но ако това беше бълнуване, той щеше да я вземе в обятията си; щеше да прошепне името й, докато сваля оковите. Вместо това на слабата светлина в мъничката килия на Талан Каин изглеждаше така, сякаш е бил халосан с тояга.

Той я гледаше със смайване и неприязън, с някакво огромно разочарование. След това поклати глава, покри очите си с длан и облегна чело в ямичката между палеца и показалеца си.

— Ти си Талан — промърмори Каин с дрезгав глас. — Разбира се. Щеше да е твърде лесно.

Сърцето й запя; объркващите му думи и нараненото изражение показваха един прост, поразителен факт.

— Каин, ти ме помниш… — каза тя.

— А? — Той рязко вдигна глава и впери пронизващ поглед в очите й; миг по-късно се намръщи и започна да рови из затворническата роба, която беше облякъл. — Да, така е — промърмори той. — Помня те.

— Значи, не сънувам. Дошъл си да ме спасиш.

По лицето му премина сянката на вътрешна борба; когато най-после намери онова, което търсеше в джобовете си, очевидно беше взел решение. Каин я погледна право в очите с мрачна решителност.

— Да. По-добре повярвай. Ще те измъкна оттук.

Той държеше в ръката си малко глинено гърненце с размерите на кръга, който се образуваше от палеца и показалеца му, а между зъбите си стискаше парче корк.

— Намажи раните си с това и изяж малко от него. Отоците ще спаднат и ще облекчи малко болката ти. Не вземай твърде много — Ламорак може да е в по-лоша форма от теб.

Тя взе гърненцето, докато той се занимаваше с елементарните ключалки на оковите й. После бързо изпълни указанията му. Каквато и магия да съдържаше мазилото, тя очевидно беше доста силна — почти веднага червенината и отоците по инфектираните й рани спаднаха и Талан осезаемо усети как треската й отминава.

— Това — рече тя, разтърквайки мазило върху разранената плът на китките и глезените си — не е точно начинът, по който си представях следващата ни среща. Не съм от онзи тип момичета, които имат нужда често да бъдат спасявани…

Това не прозвуча добре, а глухият смях, който излезе от устата й, прозвуча още по-зле, но за щастие, Каин като че ли не забеляза. Той съблече затворническата роба през главата си, разкривайки познатия черен кожен костюм, и й хвърли дрехата.

— Облечи се. Имаме по-малко от десет минути да освободим Ламорак и да се измъкнем оттук.

За миг тя се наслади на блаженото усещане отново да носи дрехи.

— Благодаря ти. Проклятие, Каин, дори не мога…

— Спести си благодарностите. Ще имаме повече време за речи, след като се измъкнем оттук; мамка му, можеш дори да ми сготвиш благодарствена вечеря. Да вървим да измъкнем Ламорак.

— Ламорак — рече бавно тя. — Знаеш ли… — „че той чука Палас Рил?“, довърши Талан наум, но не посмя да го изрече на глас, не и очи в очи, не и тук.

— Какво?

— … къде е килията му? — завърши набързо тя. — Не съм виждала никой… Някой друг успя ли да се измъкне? Палас — тя добре ли е?

— Да, аз… така мисля — отвърна той с такова изражение, сякаш изведнъж го е присвил стомахът. — Засега. Хайде, да вървим.

Но вместо да отвори вратата, пръстите му внезапно се разтвориха и фенерът падна на пода; от гърлото му се изтръгна животинско ръмжене, а ръцете му се вкопчиха в главата му. Лицето му се изкриви в агония, Каин се преви надве и се блъсна в стената, опитвайки се да намери опора. Ноктите му задраскаха по варовика и той се свлече на пода.