Матю Удринг Стоувър
Героите умират (37)

2.

Парещите жълти лъчи на анханското слънце удариха в затворените очи на Каин като бомба и го накараха да скочи от стола, в който най-сетне беше успял да заспи.

В първата секунда, която му се стори безкрайна, той се опита да се пребори с лепкавата каша в главата си, да разбере къде се намира и какво се е случило с него. Най-накрая погледът му се фокусира върху шестимата мъже в ливреи на придворни рицари, които образуваха нещо като човешки щит между Каин и Негова светлост имперския херцог по Обществения ред.

Тоа Сител стоеше до прозореца и продължаваше да стиска завесата, която току-що бе дръпнал настрани. Слънчевите лъчи нахлуваха през прозореца и осветяваха вихрещите се във въздуха прашинки.

— Как се чувстваш?

Каин се почеса по заплетената коса.

— Зависи. Донесе ли кафе?

— Боя се, че не.

— Значи, се чувствам кофти. — Каин погледна с присвити очи херцога, който се отдръпна от прозореца и застана под слънчевите лъчи. Под очите му — кървясали и подпухнали — се виждаха тъмни сенки. — И ти не изглеждаш особено добре. Окъсня ли снощи?

— Това не е твоя работа. Дойдох да те отведа при императора.

— Това можеше да стане още снощи.

— Не, не можеше.

— И каква е причината за това?

Тоа Сител разпери ръце.

— Ма’елкот пожела да те види едва тази сутрин.

Каин кимна, почесвайки се възмутено по брадата; да караш другите да те чакат, беше привилегия на богатите и могъщите по цял свят, но това не означаваше, че трябва да му харесва. Всъщност сигурно щеше ужасно да се ядоса, когато се разсънеше напълно.

— Нали не смяташ наистина, че има нужда от тия момчета? — каза той, махвайки презрително с ръка към рицарите. — Мисля, че стигнахме до някакво споразумение.

Устните на херцога се изкривиха в суха усмивка.

— Вероятно не мога да се доверя на добрата ти воля; предполагам, че Крийл беше последният, направил тази грешка.

Предишната вечер, когато предпазливостта беше накарала Тоа Сител да затвори Каин в тази стая в двореца „Колхари“, тук вече имаше блюда, отрупани щедро със студено месо, хляб и плодове, гарафа с вино и вана с вряла вода. Каин бе поклатил глава и се беше изсмял с горчивина.

— Като се сетя, че убих човек заради това, че ме предаде в ръцете ти — беше казал той.

Тоа Сител, който наблюдаваше от прага как Кралските очи, които го придружаваха, свалят белезниците на Каин, отвърна без капчица хумор в гласа:

— Може би си действал прибързано.

Докато Каин се хранеше, Тоа Сител му обясни защо е била обявена награда и защо е бил задържан и доведен тук. Иронията в цялата ситуация остави Каин без думи.

Императорът искаше да го наеме, за да намери Смешника Саймън. Искаше да му плати, за да свърши онова, което вече вършеше, искаше да му предложи всички ресурси на имперското правителство, за да му помогне в търсенето.

Крийл, без да знае нищо, всъщност му беше направил услуга.

Каин беше оставил внимателно сандвича си на масата, беше преглътнал и бе казал:

— Съгласен. Колко плащате и кога започвам?

И тук се появи проблемът — Ма’елкот искаше да говори с него лично. Тоа Сител не знаеше защо. Приканиха Каин да се изкъпе, да изпере дрехите си и да чака в готовност. Той се беше подчинил с охота, дори беше зашил разпорените от бивните на огрето панталони. Пръстите му трепереха от очакването и вълнението, което беше изпитал при внезапната промяна в късмета му — достъп до двореца, повод да се срещне насаме с мишената си и предоставянето на всички ресурси на Кралските очи, за да намери съпругата си.

После беше зачакал.

А след това бе почакал още малко.

Оставен сам в разкошната зала, той бе крачил напред-назад, като нетърпението, гневът и яростта му постепенно ставаха все по-силни. Вратата бе заключена отвън и когато я беше разклатил, загриженият глас на пазача го беше попитал има ли нужда от нещо. Каин беше проверил и прикритата сервизна врата, припомняйки си местоположението й от времето, което бе прекарал тук, преоблечен като прислужник, преди да убие Тоа Фелатон, но тя също беше заключена. Сигурно би могъл да разбие някой прозорец и да избяга, но накъде?

Тук го задържаха собствените му желание, надежда и мечти, а не ключалките на вратите. Не можеше да пропусне тази възможност.

Мислите му се завъртяха около затворничката в донжона като хартиена въртележка в ръката на тичащо дете.

Шана може би се намираше в онази килия.

Може би беше в безопасност.

Може би щеше да падне в обятията му след час или дори по-малко.

Може би заради заклинанието Бърн не беше успял да разбере коя е тя и просто я бе задържал, защото се е намирала близо до мястото. Съществуваше и такава вероятност.

Но беше възможно и затворничката в донжона да е онази жена Талан. Шана можеше да се намира навсякъде. Възможно бе да вечеря обилно в някой клуб на Южния бряг. Или да е сгащена в някоя задна уличка в Града на пришълците и да се бие на живот и смърт с Котките.

А може и да беше вече мъртва.

Несигурността го гризеше като плъх, затворен в черепа му.

Ма’елкот така и не се появи, така и не изпрати да го повикат. С напредването на нощта на Каин му остана само да крачи още по-ядосано напред-назад и да наблюдава как нивото на розовото масло в контейнерчето на лампата постепенно се снижава; преброяваше с ударите на сърцето си всяка минута от живота на Шана, която губеше в тази стая.

Някъде след полунощ вече се бяха изпарили всичките му угризения за смъртта на Крийл.

Накрая изтощението го беше накарало да се довлече до мекото кресло. Беше се отпуснал в него, размишлявайки мрачно върху безпомощността си, докато размишленията не бяха преминали неусетно в сън.

Сега вървеше пред ескорта си по коридорите на двореца „Колхари“. Шестимата рицари го следваха в полукръг, а зад тях крачеше Тоа Сител със скръстени зад гърба ръце и с изражение на предпазливо внимание на лицето. Токовете на ботушите им не издаваха никакъв шум по дебелия мек килим, покриващ бледия мрамор с прасковен оттенък на пода. Тоа Сител упътваше Каин на глас — тук завой, тук отново, нагоре по тези стълби.

Стълбището се намираше близо до открит сводест проход, водещ до отвесна шахта без дъно и таван. Покрай стените й се спускаха насмолени въжета, които се губеха в мрака. Близо до свода висеше въженце с камбанка. Когато минаваха покрай тази конструкция, Каин кимна към шахтата.

— Май сме много за Движещата се стая, а?

— Да — отвърна Тоа Сител. — Огретата, които въртят колелото в мазето, не могат да издигнат повече от трима или… Но предполагам, че всичко това ще ти бъде обяснено.

В гласа му се усети някаква странна сухота, някакво недоловимо чувство.

Каин сви рамене и продължи към стълбището. Заслизаха безмълвно надолу, преминаха два етажа и навлязоха в друг коридор. Каин започна да различава засилващата се миризма — телесният, сладникав мирис на прясно месо.

— Двамата с теб сме почти на една възраст, Каин — рече внезапно Тоа Сител. — Едва ли си повече от четири или пет години по-млад от мен. Имаш ли деца?

Каин се спря и погледна през рамо херцога с присвити очи.

— Какво те интересува това?

— Синовете са гордостта на мъжа, Каин, а дъщерите са неговата утеха в старостта. Просто съм любопитен.

Каин сви рамене.

— Може би някой ден.

— Аз имах двама. Синове, които обичах, Каин. Които израснаха като мъже на честта, силни и свирепи. Ташинел и Джарот. И двамата бяха убити в период от един месец по време на Войната за трона.

Той говореше спокойно, сякаш съобщаваше за вдигането на цената на реколтата на пазара, но през лицето му премина някаква мрачна сянка.

Очите на Каин срещнаха за миг погледа на херцога, изпълнени със съчувствие за загубата му. „Поредният нож, запратен по съвестта ми“, помисли си той. Но в сравнение с останалите удари, които бе понесла тя, този остави само леко одраскване.

Накрая, сякаш засрамен, той наведе очи, обърна се и продължи да върви. „Нека си мисли, че го приемам много по-навътре, щом така му се иска. Нека това му донесе някакво утешение. А аз трябва да запомня, че Бърн може би не е единственият ми враг в двореца.“

— Трябва да преминеш през онази арка в края на коридора — каза Тоа Сител. — Запази мълчание и по никакъв начин не прекъсвай императора. Той е зает с онова, което нарича своята Велика творба, и когато пожелае, ще разговаря с теб.

— Велика творба?

Главните букви се долавяха в тона на херцога.

— Ще видиш. Сега върви.

Миризмата на кръв се засили. По времето, когато Каин стигна до вратата, той можеше буквално да я вкуси, като залежало два дни сурово месо.

По времето на Тоа Фелатон помещението беше малката бална зала, място за прием на по-малък брой хора — не повече от хиляда души. Силната слънчева светлина, която пареше очите, струеше през огромните прозорци, които заемаха по-голямата част от южната стена — тесни сводести прозорци, с височина десет метра, разделени от здрави колони, изсечени от вносен гранит. Насред залата паркетът беше разбит и във варовика беше издълбана плитка купа с ширина около половин хвърлей камък.

Получилата се яма беше оградена от въглени, които блещукаха в червено и грееха слабо, без да изпускат дим или мирис от какъвто и да е вид; над ямата стоеше огромен котел, подпрян върху меден триножник. Той беше плитък като тенджера за задушено, но бе достатъчно широк, за да може да се плува в него. Няколко пажове тичаха около котела и разбъркваха съдържанието му с дълги дървени пръти, които се извисяваха високо над изпотените им глави, или сипваха различни съставки в отварата, докато двама други обикаляха наоколо с големи кожени мехове и раздухваха въглените под него.

В котела като че ли вреше кал или някаква много влажна глина; сигурно оттам се носеше миризмата на кръв, която бе доловил Каин — в комбинация с нещо горчиво и кисело. Въздухът в стаята трептеше от жегата.

По повърхността на врящата кал вървеше бос императорът Ма’елкот.

Той можеше да бъде разпознат веднага по гигантския ръст. Каин застана до входа и продължи да го гледа оттам, усещайки човъркането в съзнанието си, изпълнен с усещането за нещо познато в начина, по който императорът се движеше, ръкомахаше и говореше — същото беше почувствал и в записа, показан му от Колбърг.

Императорът носеше само една поличка от алено кадифе, обвезано със злато. В бавната, царствена грациозност на движенията му се долавяше нещо динозавърско, нещо драконовско. В начина, по който бавно променяше позите си, се долавяше някакво задоволство, сякаш играта на мускулите в масивните му ръце и рамене, гърдите и гърба му доставяше дълбоко духовно удовлетворение; сякаш задоволяваше някаква своя лична естетична нужда по начин, първичен като секса.

В това Каин не можеше да намери нищо познато. Движенията му бяха стилизирани като на културист и точни като на балерина.

Врящата глина под краката на Ма’елкот пръскаше димящи капки по прасците му; той им обръщаше точно толкова внимание, колкото и на полъха от раздухваните от пажовете мехове. Очите му грееха в тревистозелен цвят, преминаващ във флуоресцентно изумрудено. Той протегна ръце като свещеник, даващ благословия, и от кипящата кал се издигна безформена маса, над която продължаваше да се издига пара.

Топката от глина, тежаща около сто килограма и повече, увисна в трептящия от жегата въздух на два метра от повърхността, поддържана единствено от волята на Ма’елкот. От нея се протегнаха пет пипала, които като че ли живееха свой собствен живот. От топката се откъсваха парчета кал и падаха обратно в котела; четири от пипалата се разтеглиха встрани и изтъняха, докато петото се сви и глината придоби формата на човек.

Фигурата изглеждаше малка, дори дребничка в сравнение с масивното тяло на императора. Тя се завъртя във въздуха и чертите й започнаха да се оформят. По повърхността й се появиха къдрици и гънки, които биха могли да минат за дрехи. Лицето се залюля пред погледа на Каин; то имаше тънички мустачки и рехава брадичка, на носа му личеше леко изпъкване от старо счупване и малък белег; устата на Каин внезапно пресъхна.

Той вдигна крак с намерението да пристъпи напред, да се приближи, и тогава Ма’елкот каза:

— Не мърдай, моля те. Сигурно ти е ясно, че това е доста трудно.

Дори не беше поглеждал към арката. Нямаше начин да е видял, че там стои Каин; поне не и със собствените си очи.

Каин зяпаше фигурата и дишаше едва-едва. „В името на проклетата брадва на Тишал — помисли си той. — Това съм аз.“

Докато тази мисъл все още се оформяше, той осъзна, че вече е абсолютна истина — пред очите му стоеше перфектно във всяко едно отношение негово копие, с изключение на това, че все още имаше цвят на кал — фигурата дори бе заела същата поза. Тя висеше във въздуха, въртеше се бавно като увиснало на бесилка тяло, а Ма’елкот оглеждаше творението си. Гласът на императора притежаваше топлотата и лекия боботещ тон на бащински глас, дочут през стените на майчината утроба.

— Сега вече можеш да се движиш, Каин. Моля, влез.

Пажовете, които се суетяха около котела, разбърквайки калта и раздухвайки огъня, почти не му обърнаха внимание, когато влезе в стаята. Каин крачеше колебливо, а гърдите му се свиваха от някакво чувство, което в първия момент той не успя да определи, понеже не можеше да си спомни да го е изпитвал досега — минаха няколко секунди, преди да осъзнае, че това е възхищение.

Това бе най-невероятната проява на съвършено майсторство, на която се бе натъквал през живота си. Просто не можеше да си представи друг човек, който до такава степен да умее да контролира всеки елемент от заобикалящата го среда.

„А аз сключих договор да убия този човек — помисли си Каин. — Най-добре ще е да го издебна в съня му.“

Ма’елкот премина по врящата повърхност на котела, без да обръща внимание на парата и жегата, влачейки чучелото на Каин след себе си като кукла. Усмивката му стопли Каин като глътка уиски.

— Не мога да разбера къде да сложа тази част — каза императорът. — Ти как мислиш?

— Част ли? — рече Каин с дрезгав глас. — Каква част? Част от кое? Не разбирам.

Гигантът се засмя.

— Естествено, че не. Ти приемаш това — той кимна към глинената статуя — като завършено произведение на изкуството. За Мен то е просто част — от онова.

Ма’елкот протегна ръка, за да посочи нещо, което се намираше над главата на Каин. Той се обърна и погледна нагоре, после още по-нагоре и по-нагоре. И докато зяпаше, ченето му увисна като на малко дете.

Това беше лице.

То можеше да принадлежи единствено на титан, на Атлас, който поддържа небето на раменете си. От арката до самия таван на балната зала трийсет и пет метра по-нагоре, се издигаше гаргантюанският релеф на лице.

Беше завършено наполовина. Някои части все още представляваха гола стена; на други места постепенно се изграждаше костната структура. Само една от веждите и едното око бяха напълно завършени.

Релефът бе направен от хора.

Подобно на пъзел на някой луд бог, той беше изграден от човешки тела, подредени, разположени и наслагани като труповете в масов гроб; миг по-късно Каин осъзна, че това не са тела, разбира се, не истински тела, а просто глинени статуи като неговата, която се носеше във въздуха над рамото на Ма’елкот.

Мащабът на релефа беше поразяващ; когато Каин се замисли колко усилия е отнемало създаването на всяка една кукла и поставянето на мястото й, когато се замисли още колко много работа трябва да се свърши, възхищението, което бе изпитал първоначално, заседна в гърлото му, задушавайки всяка надежда, че Ма’елкот може да е просто поредният фокусник, най-обикновен заклинател с повечко сила.

Единственото, което му оставаше, бе да стои с облещени очи.

— Харесва ли ти? — прогърмя гласът на Ма’елкот. — Наричам го „Бъдещето на човечеството“.

При тези думи нещо в ума на Каин прещрака и той го видя; получи пророческо видение, в което костите бяха по местата си, покрити с плът и оцветени.

Това беше лицето на Ма’елкот.

— Прилича на теб — прошепна Каин.

— Естествено, че ще прилича. Това е автопортрет.

Гласът на Ма’елкот прозвуча точно до него; Каин се обърна и носът му опря в ключицата на огромните императорски гърди. Сигурно се беше спуснал по ръба на котела като котка. Каин усещаше мириса му — остра мъжка пот, примесена с лавандуловото масло, което лъщеше по косата и брадата му, и плътната миризма на месо от глината, опръскала голата му плът. Ма’елкот оголи идеално белите си, съвършено равни и впечатляващо големи зъби.

— Всяко велико изкуство е изключително автопортретно, Каин.

В близостта на тези огромни ръце имаше нещо толкова плашещо, че Каин не можа да намери сили за отговор, а само кимна.

До него стоеше глинената му фигура, повтаряща точно височината и всяка черта на тялото му — Каин погледна в очите си, изработени от глина, и едва сега видя, че дори косъмчетата на брадата му са оформени поотделно.

— А това е късчето, върху което работя в момента — каза Ма’елкот, — но все още не мога да реша в каква посока да поема. Всеки детайл трябва да бъде поставен на мястото му; всеки детайл трябва да се слее в цялото. Втори ден работя върху него и все още не мога да разбера. Имаш ли някакви предложения?

Каин поклати глава и с усилие успя да изкара няколко думи през свитото си гърло:

— Не бих си позволил.

— Ясно — въздъхна Ма’елкот. — Добре тогава. Щом не мога да й намеря подходящо място…

Императорът вдигна ръка на нивото на очите си и внезапно я сви в юмрук; фигурата на Каин се сгърчи и обезформи, като че ли сплескана в шепата на някой невидим великан.

За части от секундата на Каин му се стори, че вижда някакво изражение на глиненото лице, някаква ужасена, неизразима агония, след което то също бе размазано. Нов жест на Ма’елкот и неравната глинена буца прелетя като детска топка над ръба на котела и пльосна в калта, откъдето се бе появила.

— Някакви въпроси? — попита Ма’елкот.

— Изобщо не си… деликатен — отвърна бавно Каин.

— Деликатността е за слабите. Това е тактика, която те използват, за да постигнат желанията си поради липсата на сила.

„Странно — помисли си Каин. — Помня добре, че съм използвал точно същите думи повече от веднъж.“

Край тях мина един паж, който носеше голяма кофа, пълна с тъмна течност. Той я изля през ръба на котела. Каин наблюдаваше действията му, след което се обърна и погледна Ма’елкот с присвити очи.

— Имам един въпрос — какво е това нещо, което не спират да изливат вътре? Мирише на кръв.

— Защото е кръв — отвърна сериозно Ма’елкот. — Всички велики дела се творят с кръв; не знаеше ли?

— Това е, хъм… — Каин се прокашля смутено. — Това обикновено се използва като метафора.

— Нима?

Той бързо потърка ръце и внезапно плесна Каин по гърба с такава сила, че го накара да залитне.

— Хайде. Трябва да се измия, а ти, разбира се, си гладен и трябва да ядеш. Чакат ни доста разговори.

Той излезе през арката с олюляваща се походка толкова бързо, че Каин трябваше да подтичва след него, за да не изостава.