Матю Удринг Стоувър
Героите умират (90)

9.

Киърандел усети смущението в Потока цяла минута преди да чуе почукването на вратата на апартамента си. Смущението изобщо не приличаше на жилавата плетеница при придърпванията от заклинатели; това беше нещо огромно и необуздано, което като че ли завихряше целия Поток около себе си като разбушувал се океан, като прилив; струйката, която проникваше през стената, като че ли беше само мъничка частичка от някакво невъобразимо морско чудовище.

Кацнала на облегалката на стола и заета със заплитането на сребристата коса на Киърандел, Тъп усети напрежението на господарката си.

— Киър? Какво не е наред?

— Повикай Заки. Той е в стаята си. — Киърандел скочи от стола си като пружина и изпъна грациозно дългото си бледно тяло, което напомняше натегнат лък. Златистите й очи като че ли успяваха да проникнат през стената. — Събуди го и двамата побързайте да се скриете. Нещо ще се случи.

— Киър…

Киърандел се обърна към дребничката си другарка:

— Не спори! Тръгвай!

Превързаното крило на Тъп не й позволяваше да лети, но всички от дървесния й народ бяха пъргави като маймунки. Заразена от тревогата в гласа на Киърандел, тя скочи от облегалката на стола върху масата, стрелна се бързо по килима и профуча през вътрешната врата.

Киърандел уви ъгловатото си тяло в роба, защото не искаше поддържането на илюзията за облекло да нарушава концентрацията й. Тя протегна Обвивката си, за да провери нарастващото налягане на струйката и ахна, когато силата проникна в нея като груб любовник. Вкусът на този Поток беше доста интересен — не можеше да го определи точно, но усещаше, че може би ще успее да го разпознае някак…

Тя твърдо отблъсна тези мисли и попи структурата на Потока с могъщия си ум; в този момент на вратата се почука с един от кодовете на Лицата, Киърандел вече беше готова за всичко.

Елфката протегна въображаемата си ръка, Потокът потече към резето, дръпна го и вратата се отвори.

В коридора стояха двама от служителите й — човек и каменар. Обвивките им бяха пожълтели от нервна енергия, която беше пронизана от аметистовите жилки на триумфа.

— Прости ни, Киърандел — каза човекът, — но заловихме този да се промъква отзад и решихме, че може да поискаш да разговаряш с него.

Между тях, с белезници на ръцете и опасно пулсираща черна Обвивка, стоеше Каин.

Обвивката му беше много по-тъмна от преди; едва се открояваше в среднощната сянка, надвиснала над него. Киърандел зяпна в мълчаливо благоговение, усещайки промяната в посоката на Потока — той се движеше към Каин, който сякаш беше заклинател с божествена сила. Силата не се вля в него, както би го направила при адепт; тя се завихряше около него и се връщаше обратно, сблъсквайки се с прииждащия поток. Киърандел виждаше, че той не го прави умишлено — дори не беше изпаднал в транса на менталното зрение, от който се нуждаеха човеците, за да приемат и насочват Потока. Какво беше това в такъв случай?

— Охраната добре, а, Киър? — рече каменарят. — Тоя път го фанахме, аъ?

— Стига глупости — сопна му се тя. — Престани с тази абсурдна игра, Каин. Покажи им.

Обвит в облака си, Каин се размърда и белезниците паднаха от ръцете му на пода. Двамата охранители отскочиха назад като попарени и посегнаха към оръжията си. Каин вдигна и двете си ръце.

— Може ли да поговорим? Или още сега да видя сметката на кученцата ти?

— Оставете го — нареди тя. — Влез, Каин. Вие двамата останете да пазите отвън. И този път се постарайте да свършите добре работата си.

Каин влезе с небрежна крачка, а кривата му усмивка се губеше сред вихрите на обграждащия го Поток. Той затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Сенките отново се бяха появили — онези призрачни Каинови двойници, които като че ли се рояха при всяко негово движение. Той беше толкова добре подготвен за всичко, че Потокът придаваше плътност на призрачните му двойници. Тя вече можеше да види смътните промени в структурата на силата на местата, където преди само си ги беше представяла.

— Остани там — каза му рязко Киърандел. — От предишния път мина доста време, Каин, и сега съм подготвена за теб. Всяко заплашително движение ще ти е последното.

Той разпери ръце.

— Не бъди толкова негостоприемна, Киърандел. Дойдох да се извиня. Позволих им да ме заловят, за да не се налага да наранявам някого по пътя за насам.

— Да се извиниш?

— Да. Затова, че ти съсипах заведението, набих ти джуджето, раних малкото дървесно духче…

Киърандел го стрелна с поглед. Лицето му беше скрито наполовина зад призрачните Каиновци и изражението не си личеше; тя не можеше да реши доколко е искрен.

— Парите са любов, Каин — рече тя. — Ако си искрен, говори ми в злато.

— Така и смятам да постъпя.

— Струваше ми петстотин рояла.

Едната тъмна вежда се повдигна.

— Това е доста скъпо за една счупена маса и превръзка на окото.

— Толкова трябваше да дам на Бърн. След твоето… отпътуване… той обра парите и си тръгна.

— Ще ти ги върна двойно — рече Каин, свивайки рамене. — Предай ме.

В продължение на една дълга секунда Киърандел просто стоеше като вкаменена и само примигваше. Правилно ли го беше чула?

Каин продължи:

— Сериозно говоря. Знаеш новата цена за главата ми. Прати куриер при Очите и няма да се изненадам, ако Тоа Сител лично се появи, за да сложи златото в ръцете ти.

— Не разбирам.

— Виж сега, все някой трябва да прибере тия пари. Защо да не си ти, а?

— Каква игра играеш?

— Не е твоя работа. Искаш ли парите, или не?

— Онова, което искам аз — чу се Киърандел да казва с неочаквана жар в гласа, — е да разбера какво става тук.

Каин й се ухили.

— Не го ли искаме всички?

— Агентите ми докладваха, че из целия град избухват пожари; че навсякъде спорят дали Ма’елкот е актир, или не — между другото, дочувам, че този слух е пуснат от Поданиците на Кант. И всички разправят, че се готви бунт. Вчера една човешка заклинателка надигна проклетия Велик Чамбайген, едва не потопи доковете под вода и потроши Моста на рицарите — нещо, което можех да се закълна, че е невъзможно. Освен това чувам, че тази заклинателка, която има повече сила, отколкото би трябвало да имат хората, се оказва старата ти приятелка Палас Рил. А сега ти се появяваш в дома ми и ме караш да те предам на Кралските очи. Защо оставам с впечатлението, че всичко това по някакъв начин е свързано?

— Имаш добри източници — рече безизразно той.

Киърандел очакваше да й каже още нещо, но Каин просто стоеше там като издялан от камък. Дори не примигна.

— Защо искаш да го направя?

— Трябва да вляза в двореца. — Той потрепна, сякаш внезапно го прониза болка. — Искаш ли парите, или не?

Киърандел изсъска раздразнено през заострените си зъби.

— И ако не ги искам?

Отговорът на Каин прозвуча абсолютно небрежно.

— Тогава ще отида другаде.

Но Потокът, който се вихреше около него, потъмня и Киърандел внезапно се запита защо се противи толкова; никога не отказваше лесни пари. Докато наблюдаваше структурата на Потока около него, тя започна да подозира, че най-безопасният път е да изпълнява онова, което иска Каин. В противен случай силата му щеше да я изгори толкова лесно, колкото пеперуда, попаднала в пламъка на свещ.

— Добре — отвърна бързо Киърандел. — Ще изпратя куриер и няма да задавам повече въпроси. Някой ден ще седнеш и ще ми разкажеш цялата история.

— Да, щом казваш.

— В живота ти има сили — рече предпазливо тя, — които превъзхождат въображението ми. Виждам ги, или поне малка част от тях, но не ги разбирам. В теб се пресичат енергии, които никой не би могъл да разбере.

Той я погледна с цинична, многозначителна усмивка.

— При всички е така, Киърандел. Просто обикновено никой не го забелязва.

— Изпитвам жал към всички, които ти се изпречат на пътя.

— Да, аз също. А сега да действаме, става ли? Нямам цял ден за губене.