Матю Удринг Стоувър
Героите умират (112)

9.

Бърн стисна зъби и потисна порива си да си прокара път с меча през тълпата.

Комендантският час беше отменен преди обяд и сякаш целият град се бе изсипал по улиците. Не един гражданин получи силен ритник от коня на Бърн, буйно животно, което не обичаше да си проправя път през тълпите. Когато се приближеше някой, конят въртеше очи и Бърн го оставяше да се поразвихри — няколко окървавени гражданчета, лежащи на земята, щяха само да спомогнат за разчистването на пътя пред него.

Най-накрая графът стигна до обществената тоалетна при шахтата, където беше оставил Котките си да пазят мрежата. Той небрежно завърза коня си за външния стълб и метна повода на най-горната кука. Ключалката на отходната шахта изщрака под ръката му. С един удар на кремъка в стоманата той запали лампата, висяща на стената от вътрешната страна; взе я, закачи я на ръката си и започна да се спуска надолу по стълбата. Когато стигна дъното, той изкриви устни от острата воня и зашляпа из локвите с урина; когато достигна входа на пещерата, той се наведе и продължи напред, превит надве, докато височината не му позволи отново да се изправи.

Скоро вече вървеше по перваза покрай извитата стена на галерията, продължаваща напред в тъмнина, като се бореше с изкушението да поеме по преките пътища, които го подмамваха от всички страни. Но Бърн не се отдалечи от маршрута, който си беше очертал още преди да слезе тук — знаеше много добре, че тук, в пещерите, е най-лесно да се изгуби и да скита неориентирано, докато маслото в лампата не изгори. Спусна се по една тясна шахта в долната пещера. За миг му се стори, че някъде напред вижда проблясък от лампа. Под ботушите му изхрущяха малки сталагмити, пръснаха се шумно по пода и светлината изчезна, преди дори да успее да се увери, че я е имало.

Той поклати глава. Беше казал на ония идиоти да не ползват никакво осветление. Щяха да си правят компания в тъмното, а всяка светлинка би могла да предупреди Каин.

Бърн пристигна на уреченото място и се огледа. Нямаше и следа от момчетата му; той кимна одобрително — бяха се прикрили добре, докато не се уверят в самоличността му.

— Добре, момчета. Аз съм. Излизайте; има малка промяна в плановете.

Той стоеше там и се ослушваше в ехото на собствения си глас и в тихия плясък на процеждащата се през варовика вода.

После изруга, спомняйки си внезапно за омагьосаната от Ма’елкот кама, която все още се намираше в кожената кания на бедрото му. Той я извади; острието излъчваше слабо сияние, което едва се забелязваше на светлината от лампата му. Бърн завъртя острието около себе си и установи, че сиянието му се усилва съвсем леко, когато е насочено по диагонал нагоре.

— Копеле — промърмори той. — Гадно копеле. Вече е бил тук.

Хората му би трябвало да са му оставили някакъв знак, който да подсказва накъде са тръгнали. Не можеше просто да последва камата, не и тук, долу. Докато обикаляше пещерата, той мина покрай кладенеца, в който беше оставена мрежата, и от отвора му го лъхна вонята на екскременти и кръв.

Застанал на ръба на кладенеца, Бърн затвори очи. Нямаше нужда да поглежда надолу, за да разбере какво ще види — скупчените тела на неговите четири Котки.

Но щом те бяха мъртви, то тогава светлината на чия лампа беше видял?

Той се обърна, опитвайки се да отскочи от кладенеца, но вече беше късно.

Не чу нищо, което да го предупреди. Нито потропване на ботуши, нито полъх на дихание, нищо, с изключение на тихите, невидими ръце, които го блъснаха в гърба, докато около глезените му се уви невидимо въже. Преди да разбере какво става, той се усети, че пада с главата напред в кладенеца, бръскайки се в стените, докато накрая не се стовари върху студените трупове на хората си.

В пещерата засия светлина и главите на петима мъже се надвесиха от ръба на кладенеца.

Бърн бавно се освободи от оплетените крайници на труповете, изправи се и започна демонстративно да отупва дрехите си от мръсотията и кръвта, докато разбутваше с крак телата в търсене на стабилния каменен под.

— Аз съм Абал Паслава — каза единият от мъжете. — Хората ме наричат Заклинателя. Реших, че ще ти е интересно да разбереш кой те е убил, Бърн.

Бърн надигна глава към него и одобрително кимна.

— Добър капан, Заклинателю Абал Паслава. Наистина добра работа. Сега предполагам, че хората, които са с теб, ще ме прострелят с арбалети или ще ме засипят с камъни, или нещо такова. — Бърн се засмя сърдечно. — Идеята е на Каин, нали?

— Всъщност да, негова е — отвърна Паслава със злобна усмивка. — Той ни каза за магическата ти защита и реши, че най-добрият начин да те убием е да те примамим тук долу, където магията ти няма да функционира. Нито пък силата ти, неуязвимостта ти и най-вече Косал. Благодарение на грифоновите камъни от мрежата, която твоите хора бяха тъй добри да пазят за нас, аз притежавам повече от достатъчно сила, за да те погубя.

— Добър капан — повтори Бърн. — Каин е по-умен, отколкото предполагах. Но има нещо, което той не знае.

— Ммм — изхъмка Паслава замислено. — Каин каза, че ще се опиташ да се пазариш за живота си. Каква информация би могъл да притежаваш, която да е по-ценна за нас от смъртта ти?

— Информация ли? — Бърн се изсмя гръмогласно. — Ще ти дам една информация — рече той, като се пресегна през рамо към Косал.

Щом мечът излезе от ножницата си и дръжката му се озова в ръцете на Бърн, острието зажужа звучно.

Паслава се опули.

Бърн се ухили и му махна с жужащото острие.

— Ти не си единственият с грифонов камък.

Паслава извика:

— Стреляйте! Застреляйте го веднага! — но преди рицарите на Кант да заредят арбалетите си, Бърн сви колене и с един скок се измъкна от кладенеца. Рицарите се наведоха, когато той профуча като стрела покрай тях. Бърн се преметна над един от тях и разсече черепа му на две с един замах на Косал.

Приземи се грациозно от другата му страна. Мъртвият рицар се свлече бавно на колене и се прекатури в кладенеца.

Бърн се обърна и насочи острието към Паслава, докато останалите рицари трескаво вадеха мечовете си.

— Хайде да ви видя — каза развеселено той. — Бийте се или бягайте. И в двата случая сте мъртви. Нямам на разположение цял ден.

Бърн не се смяташе за много умен, нито дори за човек със средна интелигентност; той предпочиташе да оставя мисленето на хората, които бяха добри в това, като Ма’елкот и Тоа Сител. Въпреки това, докато избиваше ужасените рицари на Кант, в главата му се появи един въпрос, на който обикновено не би обърнал внимание. Когато небрежно съсичаше третия мъж, въпросът бе придобил истинска значимост; това беше мъчен въпрос и Бърн подозираше, че отговорът му е жизненоважен по начин, който все още не би могъл да разбере.

Точно по тази причина, когато скочи след бягащия Паслава и съсече крака на Заклинателя над коляното — при което Паслава се проспа на пода с писъци, въртейки чуканчето от крака си сред фонтан от кръв — Бърн не го довърши на момента.

Вместо това сграбчи Заклинателя за бедрото на отрязания крак и го стисна с такава сила, че бликащата артериална кръв се сви до тънко чучурче. Той вдигна Паслава във въздуха, провесвайки го надолу с главата, за да не падне кръвното му налягане и мъжът да припадне.

Докато го държеше в ръцете си, Бърн се вторачи намръщено в подбелените очи на Заклинателя.

— Кажи ми, преди да умреш — рече бавно той с ужасното предчувствие, че нещата здравата са се объркали, — как така Каин знаеше, че ще сляза тук долу, за да взема мрежата?