Матю Удринг Стоувър
Героите умират (88)

7.

Изкачването по стълбата, водеща от пещерите към обществената тоалетна, продължава дълго. Томи отваря вратата и я задържа, а аз излизам на светло, под облачното небе.

— На пясъка — казва отсечено той; внезапно ми просветва.

Виждал съм как призовават двама Поданици на пясъка на Кралския съд. И двата пъти нещата не се развиха добре за тях.

— Сигурен ли си, че не можеш да ми кажеш за какво става дума?

Той свива рамене и мрачно поклаща глава.

— Ако знаех, щях да ти кажа. Съжалявам.

Томи и другите рицари вървят след мен между криволичещите редици от каменни пейки, докато се спускаме надолу към арената на стадиона.

Величеството вече е там. Намира се върху кралския подиум между седалките в южния край, седнал удобно на тапицираното кресло, което нарича свой трон. От едната му страна е Деофад…

А от другата, на мястото на отсъстващия Абал Паслава, седи Ламорак. Шинираният му крак — онзи, който бинтовах със собствените си ръце — е изпънат вдървено пред него.

Отвръщам поглед. Ако погледна още веднъж към предателя, няма да успея да се овладея и ще се нахвърля върху него с безсилна ярост; ще се вкопча в гърлото му като върколак. Но и без да го гледам, аз усещам присъствието му, сякаш ме облива с противна актинова светлина, изгаряща лицето ми.

Медният стадион… Денем тук винаги е неуютно — слънцето безпощадно разкрива занемареността и лошото му състояние. Моите спомени от това място са свързани с огньове и танци, хубава храна и неспирно пиене, приятелски потупвания по гърба, които ме свързват с мъжете и жените, обитаващи това място; припомням си усещането за принадлежност, за семейство — семейството, което никога не съм имал.

Но Кралството на Кант е нощно семейство; на дневна светлина, лишен от съблазнителния блясък на огньовете и приятелството, домът, който споделяме, изглежда също толкова потискащо, колкото и гетото за Временни работници. Редиците с пейки, които се ширят над мен, са мърляви и изпочупени. Пясъкът на арената е все още влажен от дъждовете — тук-там се забелязват черните следи на огньовете, захвърлени кости от овнешки бутове, огризки от ябълки, рибешки глави и всякакви други неразпознаваеми отпадъци. Няколко големи мудни плъха ровят безстрашно из тях, без да се притесняват от дневната светлина. Те избягват кривите човки на шумните чайки и правите клюнове на гарваните, които грачат и нападат агресивно чайките, плъховете и себеподобните си.

Когато скачам на пясъка от порутената стена на арената, птиците се издигат във въздуха в пъстър облак. Един подут плъх, който е твърде дебел, за да отскочи бързо от пътя ми, получава силен ритник и се изтъркулва по пясъка с писък.

Десетината и повече рицари на Кант, които ме бяха съпроводили дотук, също скачат на пясъка. Томи пристъпва напред и застава мирно, за да започне церемонията, и произнася с напевен тон:

— Представям пред общия съд на Кант почетния барон…

— Млъквай — казвам му аз и подсилвам думите си със силно шляпане зад врата.

Той залита крачка-две напред, после се обръща към мен. Лицето му пламти от смущение и гняв.

— Каин, мамка му, не можеш просто…

Не му обръщам никакво внимание; просто надигам глава и поглеждам Величеството и съдиите.

— Спести си глупостите, Величество — казвам му с ясен глас. — Аз съм тук. Кажи ми какво искаш от мен, без да ми разиграваш разни шибани сценки.

Откъм струпаните около мен рицари се дочува стърженето на извадени от ножниците мечове, но Величеството вдига успокоително ръка.

— Добре — казва рязко той. После се навежда напред, а лицето му почервенява от прилива на кръв. — Добре, кучи син такъв. Къде се изгуби снощи? Когато изчезна от склада, къде отиде?

— Не е твоя работа.

Мамка му, не мога да му кажа дори и да искам.

Виждам накъде отиват работите. Оглеждам рицарите, които са ме наобиколили, и преценявам шансовете си за измъкване с бой.

— Вече е моя, по дяволите — излайва Величеството. — Мисля, че си отишъл направо при Котките.

— Ти си се побъркал. — Бих му казал кой всъщност е предателят… но не мога. Все още не. — Как ме виждаш да си стисна ръцете с Бърн?

Той се надига с гневно ръмжене от стола и вдига юмрук, сякаш би ме повалил с мълния, ако можеше.

— Знам, че работиш за Ма’елкот, шибаняко! Чуваш ли ме? Знам!

В настъпилата след крясъка му тишина се чуват плясъкът на крилете на подплашените чайки и уличните звуци от Лабиринта, от другата страна на стената. Заобиколилите ме рицари потрепват и извръщат погледи.

Сигурно никога досега не са виждали Величеството толкова разярен; поне аз не съм. Но се е случвало и да ми крещят много по-силно, а и трудно се впечатлявам от някакъв си гняв.

— Нима? — отвръщам тихо аз. — А дали ще се съгласиш да ми кажеш от кого си го научил?

Очите му се опулват и от гърлото му се разнася тих, хълцащ звук. Главата си залагам, че не му се иска сърдитият стар Деофад и всички рицари да чуят за аферата му с Кралските очи.

Ламорак промърморва нещо, но твърде тихо, за да мога да го чуя; уменията ми в четенето по устни са съвсем елементарни, но успявам да уловя думите „въпрос“ и „отговор“. Величеството като че ли не го чува, но казва:

— Тук аз задавам въпросите, Каин. Ти отговаряш. Ясно ли е?

Замълчавам за миг, за да му покажа, че ми е ясно, а после питам:

— Палас жива ли е?

Величеството процежда през зъби:

— Може би не се изразих ясно…

— Томи ми каза, че Палас е била простреляна вчера и е пленена от Котките. Жива ли е?

— Откъде да знам?

— Зарежи игричките, Величество. И двамата знаем какво трябва да ти е известно. Искаш ли да го обясня по-подробно?

Той се поколебава за миг и аз се чудя дали няма просто да каже „майната му на това дрънкало“ и да нареди на рицарите да ме заколят. После отвръща поглед.

— Да. Жива е.

Добре, добре, уф. Вече мога да дишам спокойно и тежестта, която притиска раменете ми, олеква. Сега остава просто да реша какво да правя по-нататък.

— Как смяташ да я спасиш?

Той ме поглежда изненадано, сякаш мисълта за това изобщо не му е минавала през ума. Какво, по дяволите, се е случило с нейното Омайване? Да не е преминало вече?

— Ами аз, ъъъ, носи се слух, че Ма’елкот я държи при себе си и я разпитва…

Позволявам на част от бушуващата в гърдите ми ярост да прелее в гласа ми.

— И ти, кучи сине, се нахвърляш с глупости срещу мен, вместо да мислиш как да й спасиш живота! Какво ти става, по дяволите?

Знаете ли, сега като се замисля, това е много добър въпрос… С Омайването или без него, това съвсем не му е в характера. Ако не друго, Величеството е разумен мъж, прагматик. И ме познава от години. Знае много добре, че бих си отрязал топките с ръждив нож, преди да направя каквото и да е от онова, в което ме обвинява.

През твърдата кост, която използвам вместо мозък, се просмуква бавно още един въпрос: ако наистина търси отговорите на въпросите, които ми задава, защо просто не е пуснал срещу мен Ламорак и неговото Подчиняващо заклинание, за да измъкне всичко, от което се нуждае?

Ламорак промърморва още нещо. Улавям „доверие“ и „тази работа“, а Величеството казва:

— Не мога да ти имам доверие, докато първо не разнищим тази работа.

Мамка му и мръсно копеле…

Ясно.

Сега вече разбирам.

Ламорак не ми е направил Подчинението, защото не може да прави повече заклинания едновременно.

Дотук с призива за здрав разум.

Добре, може би не е нужно да разрешавам всеки проблем с юмруците си… но от време на време се появява по някоя ситуация, която се подобрява значително след разумното прилагане на сила.

Величеството е казал нещо, което съм пропуснал, и сега всички ме гледат така, сякаш чакат отговор. Поклащам глава и казвам:

— Съжалявам, бях се разсеял. Какво беше това?

Той започва:

— Казах…

Отново пропускам останалото, защото в мига, в който всички са се обърнали към него, за да чуят думите му, аз скачам и се завъртам във въздуха, нанасяйки ритник в скулата на стоящия отдясно рицар. Ударът е достатъчен, за да му счупи костта и да го отхвърли назад. Той се приземява върху съседния рицар и двамата се търкулват на земята.

Остават още десет.

Все пак не е нужно да ги просна всичките, за да избягам от арената. За части от секундата никой не помръдва; опитват се да осъзнаят какво съм направил току-що. Томи се съвзема по-бързо от останалите, но той пък е единственият, който не държи меч в ръката си. Когато посяга към дръжката му, аз скачам отгоре му и го стисвам за китката. Едно рязко извиване и удар с другата ръка му чупят костта. По-трудничко е от чупенето на лакът, но аз харесвам Томи и не ми се иска да го осакатявам завинаги.

Костта щръква от месото и той надава вой; коленете му омекват. Отстъпвам назад и забивам юмрук в подмишницата му, след което извъртам ръката си назад като тенисист, изпълняващ бекхенд. Томи се блъска в друг от рицарите, който се намира точно пред мен, и облива лицето му с кръв от подмишницата. Двамата падат един върху друг на земята.

Останалите рицари се колебаят. Никой не иска пръв да попадне в обсега ми и честно казано, не ги обвинявам. Възползвам се от секундното им колебание и хуквам като побъркан.

Прескачам набързо Томи и другарчето му и се озовавам точно пред подиума. Докато тичам към него, раненото ми дясно коляно ръмжи сърдито. И когато стигам до високата девет фута стена, то ми погажда мръсния номер да поддаде точно когато се нуждая от него, за да скоча.

Едва не си размазвам черепа, когато се блъскам в стената. Нямам време за втори опит — рицарите вече са по петите ми.

Мъжът, който ги води, ме вижда как се обръщам към него и се опитва да забави ход, но вече е твърде късно. Пресрещам го със скок и забивам крак в глезена му, като същевременно нанасям силен удар с юмрука си в задната част на врата му. Той полита с главата напред към стената и се свлича на колене.

Останалите се пръсват настрани, опитвайки се да ме нападнат едновременно от няколко посоки. Зашеметеният рицар тръска замаяно глава. Той стои на четири крака в подножието на стената, затова решавам да го използвам вместо табуретка — скачам на гърба му и преди да се усети какво става, отскачам отново. Височината му е повече от достатъчна, за да ми позволи да достигна ръба на стената и бързо да се издърпам нагоре.

— Хванете го и го убийте! — крещи Ламорак и зараждащата се паника в гласа му кара кръвта ми да кипне.

Изправям се на крака до най-долния ред пейки. Над мен се извисява Деофад и омагьосаният му меч Лутан сияе като парче стомана, току-що извадена от огнището.

Нямам никакво желание да си меря силите с коравото дърто копеле, затова се хвърлям странично и се претъркулвам през рамо тъкмо когато острието му се спуска надолу и от удара му в камъка хвърчат искри. Изправям се на крака далеч от обхвата му и започвам да се изкачвам по пейките към Величеството и Ламорак. Величеството проявява глупостта да ме пресрещне — по принцип се движи невъоръжен и ако Ламорак не го контролираше, никога нямаше да ми изскочи насреща с голи ръце.

Когато се приближава към мен, аз леко се навеждам напред, прихващам го през гърдите и го премятам през рамо. Той се търкулва надолу по стъпалата, а аз продължавам напред.

Докато Величеството се опитва да се изправи с помощта на Деофад, аз вече съм стигнал до целта си.

Лицето на Ламорак е пребледняло като отровна гъба.

— Каин… — шепне той и в очите му се промъква онзи разсеян поглед, характерен за менталното зрение. — Недей…

— Млъквай.

Десният ми юмрук го улучва право в ченето, малко под ухото, и костта се счупва под кокалчетата на пръстите ми; хрущенето ми носи дълбоко удовлетворение.

— Не ми припадай, Ламорак. — Разтърсвам го здраво и погледът му се прояснява. — Все още не съм приключил с теб. Опитай още някое заклинание. Хайде де, опитай.

Той вдига ръце над главата си, за да се прикрие, и навежда поглед.

— Не — изрича той със скована уста. — Не, моля… шчупи ми шенето, ма’а му.

Вдигам юмрук и преброявам бавно до десет, за да си дам достатъчно време да открия причина, поради която да го оставя да живее.

Стигнал съм до осем, когато Величеството ми подвиква:

— Каин, спри! Всички да спрат! Никой да не мърда, мамка му!

Настъпва продължителна тишина, а аз не отвръщам поглед от Ламорак. Започне ли да активира менталното си зрение, е дотук.

Навсякъде около мен се чуват тихи ругатни, когато мъжете започват да се освестяват и да оглеждат раните си. Ламорак е прикрил с шепи размазаното си лице и избягва погледа ми.

Зад гърба ми се разнася тихият глас на Величеството.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво, мамка му, стана тук?

Ламорак се дръпва назад, уплашен от онова, което съзира в очите ми.

— Колко си спомняш? — промърморвам аз.

— Всичко си спомням, мамка му. Просто не можех да спра — и знаеш ли, тогава ми се струваше абсолютно правилно. Беше си направо страшничко, мамка му.

Той се появява в полезрението ми и се отпуска на пейката до Ламорак. После се взира в лицето му с агресивна съсредоточеност.

— Имаш ли нещо против да ми дадеш назаем един от онези твоите големи ножове?

Поклащам глава; взел съм неочаквано решение. По-скоро е нещо като предчувствие, като интуиция — ирационално, но натрапливо.

— Остави го да живее.

— Да бе, да.

— Моля те. Направи ми услуга.

— Не разбирам — казва Величеството. — Мислех си, че вие двамата сте приятели. Защо ще иска да ти причини това? А ти защо ще го оставяш да му се размине?

Поглеждам надолу към Ламорак и този път срещам погледа му. Лекичко повдигам вежди и кимвам към Величеството, задавайки мълчаливия въпрос „Искаш ли да му кажа?“. В очите му се чете молба, а аз кимвам безгрижно.

— Помниш ли онази нощ, когато проведохме дългия разговор? — изричам бавно аз. — Палас му каза, че се връща при мен. Той го прие много навътре.

— Да бе, без майтап.

Очите на Ламорак се опулват смаяно.

— Ти… — изплюва той. — Лъжа! Т’фа е лъжа! Той, той…

— Нали ти казах да си затваряш устата! — промърморвам аз.

Бързият ми страничен ритник размазва с хрущене носа му и главата му отскача от каменната пейка зад гърба му. Ламорак подбелва очи и се свлича на земята, а над устните му се появяват пукащи се кървави балончета.

Велики Боже, какво усещане! Една продължителна секунда се боря с почти непреодолимото желание просто да го довърша, но успявам да се овладея. На косъм.

— Направи ми една услуга. Пази ми го. Заключи го в онази стая, където ни срещна, след като се измъкнахме от донжона — но дръж Поданиците по-надалече от гласа му.

— Без майтап? Добре. Но след като приключиш с него, той е мой.

— Да, както кажеш.

Величеството изпръхтява и се изправя на крака.

— А какво ще правим с Палас?

— Ето точно този въпрос очаквах да чуя. — Няма как да знам дали Величеството говори от сърце, или Омайването на Палас все още действа. Всъщност нали знаете, няма никакво значение. — Мисля, че е време да свалиш картите.

Той ме поглежда предпазливо, с присвити очи.

— Какво имаш предвид?

— Знам какво искаш, Величество. То не е тук, на стадиона. Не е и в Лабиринта. Залозите са много по-високи.

— Не знам за какво…

— Не знаеш друг път. Не си рискувал цялото Кралство на Кант, за да подкрепиш Смешника Саймън единствено от добро сърце. Хич не ти пука за актирите или за останалите.

Той не ми отговоря, просто гледа мрачно ранените рицари на арената.

— Знам какво ти се върти в главата — казвам му аз. — Знам, че смяташ да разкриеш цялата мрежа на Смешника Саймън и да я продадеш на Кралските очи. За какво играеш, за титла? Или просто заради заповедта на Тоа Сител всички полицаи да си затварят очите пред делата ти в града? Или е някаква прикрита имперска операция срещу останалите банди в Лабиринта?

Когато се обръща към мен, очите на Величеството са изпъкнали така, сякаш съм го стиснал здраво за гушата. Той отваря уста, но оттам се разнася само грачене в знак на отрицание.

Потрепва, когато слагам ръка на рамото му, но единственото което правя, е да го стисна приятелски.

— Всичко е наред, Величество. Не се сърдя.

— Аз, аз, Каин, кълна се, тя каза, че те е зарязала — помислих си, че ще ми благодариш…

— Да, но нещата никога не са толкова прости, нали?

— Но сега вече е различно — настоява той. — След като я опознах… Мамка му, Каин, не бих направил нищо, за да й навредя. Никога.

— Давам ти възможност да й помогнеш. Ти й помагаш, аз помагам на теб. Разбираш ли? Ще надцакам Тоа Сител. Ти ще получиш повече от помощта си за Палас, отколкото от предаването й. Ако направиш това за мен — изричам аз бавно и убедително, — ще сложа Анхана в ръцете ти.

Той се обръща към мен и в очите му проблясва алчна амбиция. Изцяло съм привлякъл вниманието му.

— Какво да направя за теб?

— Искам страхотен хаос по улиците, който да привлече до такава степен вниманието на Ма’елкот, че той да няма време да размишлява за намеренията ми, разбираш ли ме? Искам бунт. Не някакви си дребнави сблъсъци по улиците на Лабиринта. Искам цялата полиция, Кралските очи, цялата проклета армия дори, всички да са впрегнати да обуздават нещата. Искам градът да пламне.

— Много искаш. Прекалено много. Това може да изложи на опасност цялото Кралство.

— Виж какво, нямаш кой знае какъв избор. Палас няма да може вечно да издържа на разпитите. Когато Ма’елкот я пречупи, той ще разбере кой финансира нейната операция. Ще докара тук цялата си армия, за да ви заличи от лицето на земята. Всичко е излязло извън контрола ти в мига, в който са заловили Палас жива. Вече е късно да издаваш мрежата й или да правиш каквото и да било друго, защото Ма’елкот ще го направи и без твоята помощ, а след това ще се стовари върху главата ти като божий гняв, и да знаеш, че въобще не преувеличавам. Затова ти трябва да удариш пръв. Трябва да го направиш веднага. Това е единственият ти шанс, Величество. Нали знаеш поговорката, че възможността е като копривата — сграбчвай смело или ще те опари.

Кралят се заглежда замислено в далечината и аз му оставям няколко секунди, за да обмисли всичко.

— Можем да запалим пожари — рече най-накрая той, — но това няма да е достатъчно. Бунт като този, който искаш ти, ще има нужда от допълнителна подкрепа. Трябва да продължи да се вихри, след като момчетата ми го започнат. Хората трябва да са разгневени и уплашени…

— Лесна работа — казвам му аз. — Те вече са уплашени. Ма’елкот им е подпалил задниците с тоя лов на актири. Превръщането на страха в гняв е най-лесното нещо на света.

— Нима? И как?

Поне тази част вече я бях измислил.

— Можем да бием Ма’елкот със собствената му пръчка. Ма’елкот — аз разпервам ръце, сякаш се каня да правя магически номер — е един от тях.

Величеството се мръщи, а аз му се ухилвам.

— Самият той е актир — казвам. — Цялата история с лова на актири е хитрина, чрез която се опитва да отклони вниманието от себе си.

Очите на Величеството постепенно се ококорват и той се вкопчва в ръкава ми.

— Мама му стара… — казва той задъхано. — Истина ли е това?

— Има ли значение? Когато започнеш да разпространяваш дадена история достатъчно упорито и продължително, ако тя е свързана с най-дълбоките страхове на хората, скоро се превръща в истина.

— Но, но… Дали е възможно? В смисъл, ако актирите наистина съществуват… Тогава всичко си идва на мястото… С малко повече доказателства можеш от раз да го свалиш. Благородниците и без това го мразят; веднага ще се обърнат срещу него. Армията няма да се бие за него… Но без нея…

Сега вече разбирам какво трябва да направя.

Адски ще боли. Години наред.

Но изборът между моята почтеност и живота на Палас не е никакъв избор.

Хващам го за раменете с двете си ръце и го поглеждам в очите с цялата си пряма, чиста откровеност, на която съм способен.

— Добре, Величество — казвам бавно аз. — Истина е. Само си помисли: Ма’елкот се появява отникъде по време на Равнинната война. Как можеш да изглеждаш по този начин, да си с такива размери, да имаш такова лице и такава сила, без никой да спомене името ти, докато станеш на колко, на четирийсет? Как, в името на всички богове, той успя да стане император за по-малко от пет години, след като падна от шибаното небе? Откъде се взе? Кои са приятелите му от детството? Къде му е семейството? Ето ти го и отговора — няма семейство, няма приятели, няма история. Той е актир, Величество. Той е един от тях.

— Разбирам — отвръща тихо той. — В името на кръвта на Тишал. Вече разбирам! Но ми трябва доказателство, Каин, нещо, което да отнеса на благородниците, за да ги накарам да се надигнат срещу него.

Отвръщам му с пълното убеждение на един честен човек:

— Ще ти намеря доказателство.

Очите му се замъгляват и се зарейват в далечината. Пред погледа му е Голямата зала на двореца „Колхари“, гледана откъм Дъбовия трон.

— Дай ми го и аз ще ти осигуря бунтовете.

Поклащам глава.

— Ще ми отнеме ден-два. А бунтовете ми трябват сега. След два дни Палас ще бъде пречупена или мъртва, а имперските войници ще лагеруват из Лабиринта. Цялото Кралство ще бъде заличено. Трябва да нанесем удара сега, днес, в следващия един час. Действай смело, действай още сега и ще спечелиш. Разпали бунтовете и до два дни ще имаш доказателството, от което се нуждаеш. Заклевам се.

Той ме поглежда в очите, търсейки истината, която няма да намери там. Аз отвръщам на погледа му, готов да изтъргувам повече от десет години приятелство и цялото доверие, спечелено през тези години, за едно голямо предателство.

Когато разбере, че съм го излъгал, двамата с Палас или ще си бъдем вече у дома, или ще бъдем мъртви.

Дори да е започнало да отминава, Омайването ще го подтикне да ни помогне, но вроденият му прагматизъм му подсказва, че ще погуби живота на хората си за една изгубена кауза. Той балансира на тънко острие и се колебае.

Известно време претегля годините на приятелство и доверие. Претегля репутацията ми — Каин по-скоро би убил човек, отколкото да го излъже — и накрая кимва рязко, сякаш е скочил от острието в бездната.

— Добре — отсича твърдо той. — Вярвам ти. Бунтовете ще започнат до един час.

Остава ми само да кимна.

Поглеждам към лицето на изпадналия в безсъзнание Ламорак, което като че ли ми се хили злобно и презрително.

„Хили се, задник — промърморвам наум. — Никога не съм твърдял, че съм по-добър от теб.“

— Да изгоря целия град — размишлява Величеството на глас, поклащайки недоверчиво глава. — Това е твърде много в замяна на живота на една жена.

— Майната му на града — казвам му аз. — Готов съм да изгоря целия свят заради нея.

Това поне не е лъжа.