Матю Удринг Стоувър
Героите умират (119)

16.

През дупката на клозетната чиния над главата ми прониква светлина. Изкатервам се по шахтата, хващам се за седалката и подавам глава за един бърз оглед. Клозетът е празен, както и очаквах; Очите, които са претърсили мястото, са твърде придирчиви, за да се спуснат на проверка в шахтата — лесно е да се досетя, че едва ли ще прекарат тук повече от необходимото време.

Бутвам седалката и се издърпвам нагоре през тоалетната чиния. Трудно е да сдържам стоновете си, когато всяка една от болежите ми настойчиво припомня за наличието си — като се започне с треската, от която ми парят очите, и се стигне до отока на дясното коляно.

Кълна се в брадвата на Тишал, пълна развалина съм. А и няколкото часа сън във вонящата шахта не ми помогнаха особено.

Можеше и да е по-зле — ако Ма’елкот не беше забранил гладиаторите, сигурно сума ти народ щеше да се облекчи право върху мен, докато съм долу.

През отдушниците на стената се процежда дневна светлина и засилващият се рев на тълпата ми подсказва, че Ма’елкот скоро ще мине през портала.

Тези отдушници са надупчили цялата стена на арената. Гладиаторският клозет се намира точно до тунела, през който се излиза на арената, за да се спестят на отиващите на смърт препълнените мехури и свиващите се в спазми сфинктери. Самият аз съм доста нервен, когато се приближавам до арката без врати и надниквам през нея.

За щастие, тунелът е празен и тъмен — от изхода към арената го отделя желязна врата — и аз се връщам отново при отдушниците и подскачам нагоре, за да надникна през отворите. Не се притеснявам, че може да вдигна шум — над главата ми вият двайсет хиляди фанатични почитатели на Ма’елкот, така че и бомба да взривя тук, няма да привлека повече внимание, отколкото пръдня в бардак.

Тук стената на арената е дебела около три фута; промушвам се в един от отдушниците, за да получа по-добра видимост. Налага се да се боря с пристъпа на клаустрофобия — усещам тежестта на камъка, намиращ се на един инч над тила ми, а лактите и на двете ми ръце се трият в стените. Невидим съм в черната сянка, хвърляна от обедното слънце.

Изходът на отдушника гледа към златист, напечен от слънцето пясък. Виждат се ярките празнични дрехи на зрителите от другата страна на арената — насядали рамо до рамо на седалките, те са оформили шарена мозайка, която се гъне и вълнува като скърпено от най-различни парчета плат знаме.

Поглеждам още веднъж към тълпата. Някои от хората са нервни, други изглеждат ядосани, трети — искрено щастливи.

До час мнозина от тях ще бъдат мъртви.

В полезрението ми определено попадат няколко Сиви котки в цивилно облекло и поне десетина преоблечени Поданици на Кант. За тях не се притеснявам; те са дошли тук да се бият.

Но пък се чудя дали някой от гражданите навън е имал някакво предчувствие, изпитвал е колебание, като е идвал насам. Питам се колко от тях няма да се изненадат, когато лайната се разлетят, на колко от тях ще им се свият стомасите, когато се досетят какво става, колцина ще умрат с мисълта: „Знаех си, че днес трябваше да си остана вкъщи.“

Чудя се в колко домове довечера ще оплакват загиналите.

Нали знаете, че при обратната ситуация — ако някой, когото обичам, умре, защото друг е направил това, което се каня да направя аз сега — не бих намерил покой, докато не открия този тип и не го убия със собствените си ръце.

Но ако мога да откупя живота на Палас със смъртта на всеки мъж, жена и дете на този стадион, аз съм готов да го направя. Цената си струва. Ала дори тогава съм склонен да се пазаря — всъщност днес ме чака адски трудна сделка.

Може пък с възрастта да ставам пестелив.

Ревът, разтърсващ стадиона, се вдига с още пет децибела и прекъсва размишленията ми.

Ма’елкот е пристигнал.

Той е повел със себе си цяла процесия, стотици веселбари с празнични костюми; те навлизат с танци върху пясъка, подхвърлят бонбони и монети към седалките, докато обикалят арената, и подканят тълпата да се присъедини към изпълняването на химна на Ма’елкот „Крал на кралете“. Сред тях има няколко красиви момичета, но повечето като че ли са мъже — и то не млади момчета. Под празничния грим откривам бръчки, а зад усмивките се крият студените очи на бойци, ветерани убийци.

Значи, той е готов.

Добре.

Тълпата не е особено навита да пее. Гласовете, които се присъединяват към напева, са заглушени от все по-засилващия се грохот.

И тогава в полезрението ми навлиза украсената с рози кола.

Тя се движи, без някой да я тегли, очевидно разчита само на силата на Ма’елкот. И той е там, насред платформата й — прилича на герой от легенда, на бог от някой мит, стои изправен като фигура на носа на боен кораб, с ръце на хълбоците и отметната назад глава. За онези от вас, които не са запознати с историята, мъжът, който стои до него — онзи спретнатият, с гофрирания жакет и прибраните във високите ботуши панталони — е Тоа Сител, херцог по Обществения ред, което трябва да се чете „шеф на тайната полиция“. Много способен. Много опасен. Докато оглежда седалките, лицето му е непроницаемо.

Сигурно търси мен.

Не трябваше да е тук; надявах се да се усети. Ако днес бъде убит, Величеството и Кралството здравата ще го загазят.

Какво да се прави — вече е твърде късно да се притеснявам за Величеството. Имам си друга работа. Която се намира там горе, в колата, заедно с Ма’елкот.

Колкото и да се старая да не забелязвам двете кръстовидни рамки на украсената с цветя кола, те са си там; не мога да извърна поглед от тях. На едната отпуснато виси Ламорак, с наведена глава. Струва ми се мъртъв, което ще е жалко.

Хич не ми се иска да пропусне това.

На другата, увита в сребърна мрежа, виси жена ми.

Стомахът ми се свива от студ, сякаш съм глътнал буца лед. Студената вълна се разпростира към гърдите ми, по ръцете и краката ми, чак до главата. В тази ледена пустота се чувствам така, сякаш се гледам отстрани как лежа и се чувам как размишлявам. Не усещам ритъма на сърцето си, а само някакво цвърчащо съскане зад ребрата, което пропуква в ушите ми като смущение в радиопредаване.

Палас е вдигнала глава. Тя изглежда разтревожена — далеч е от онова мистично място, където се беше стаила. Бялата ленена риза, в която е облечена, е изцапана с алена черта, която започва от ребрата й и се спуска по левия й крак. По цветята капе кръв.

Рамката, на която виси, ще бъде проблем. Някак си не очаквах да я видя разпъната…

Може и да не съм обмислил всичко толкова добре, колкото смятах.

Ала Бърн го няма — това означава, че тялото му изстива на дъното на онзи кладенец. Жалко, че не бях там, за да видя как светлината в очите му угасва — но ми стига да знам, че съм го надживял.

Ма’елкот издига масивните си ръце и тишината изригва от него като шокова вълна от експлозия, сякаш Бог се е протегнал от небето и е завъртял копчето на звука за целия свят.

Той започва да говори на събралите се Деца.

Предполагам, че това е условният знак за мен.

Запълзявам напред и подавам глава през изхода на отдушника. Хващам се за долния му ръб, за да мога лесно да се превъртя и да се приземя на крака.

Край с колебанията, нямам време дори за една кратка въздишка. Няма за кога да размислям; изборът е направен.

Пъхвам палци в колана си и тръгвам бавно по арената.

Това е.

Вече съм тук. На пясъка. На последната ми арена.

Двайсет хиляди чифта очи се вперват с любопитство в мен: „Кой е този идиот, облечен в черно? Какво прави тук?“

И още стотици хиляди, всички вие, които сте в главата ми, всички вие, които си мислите, че знаете какво се каня да направя. Може пък да съм ви приготвил някоя друга изненада.

Няколко от костюмираните фалшиви веселбари ме забелязват и застиват на място, протягайки ръце към скритите в диплите на дрехите им оръжия.

Аз продължавам да вървя към тях бавно и им се усмихвам приятелски.

Златистият пясък на арената хрущи под ботушите ми. Слънцето прежуря; виждам го като алено сияние в горната част на полезрението ми, където се отразява от веждите ми.

Всичките ми съмнения, всичките въпроси отлитат в миг като гълъби от ръкава на фокусник. Адреналинът пее във вените ми — мелодията ми е позната и успокояваща като приспивна песен. Гръмотевичният пулс на кръвта в ушите ми заглушава всички звуци освен бавното и премерено хрущене на стъпките ми.

Сега вече ме вижда и Тоа Сител; бледите му очи се разширяват и устата му се раздвижва. Той побутва ръката на Ма’елкот и главата на императора се завърта към мен, бавно и заплашително като танкова оръдейна кула.

Докато вървя към него, гърдите ми се изпълват с някакво необяснимо чувство; почти съм стигнал дотам, когато разбирам какво е то.

Като че ли е щастие.

В този момент съм по-щастлив от всякога.

Поглеждам към Палас и срещам погледа й, изпълнен с ужас.

Поздравявам я със спускане на клепачите, което може да се сравнява с поклон, и изричам само с устни единствените думи, които мога да й кажа: „Обичам те.“

Тя се опитва да отвърне нещо, нещо за Ма’елкот. Не мога да прочета думите, произнесени от подпухналите й устни, а нямам време да гадая.

Време е за убиване.