Матю Удринг Стоувър
Героите умират (34)

18.

Отказвам се от предложения ми инвалиден стол, въпреки че опитите да се изплъзна от стрелите на войниците от гарнизона на Моста на рицарите доведоха до това, че раната ми се отвори и при всяка крачка от лявата ми обувка плиска кръв. Това може да е някакъв ирационален предразсъдък, но предпочитам да куцам изморено подир озадачения послушник, водещ ме към лечебницата, отколкото да оставя придвижването ми в нечии други ръце.

Вървя, докосвайки с длан разкошната ламперия на стената на коридора — това ми дава опора при пристъпите на световъртеж, които стават все по-чести, а също така по този начин се придържам по-близо до стената и кръвта ми не цапа изящната ч’лантианска пътека, която украсява пода.

Монасите, послушниците и учениците се обръщат, когато минаваме покрай тях. Повечето отиват към столовата за вечеря. Посолството в Анхана се занимава усилено с лечение; няма нищо необичайно при тях да се появи куцащ, кървящ мъж — това не би трябвало да привлича особено внимание. Чудя се колко от тях се досещат кой съм аз…

Озовавам се сред сводестия хаос на лечебницата и братът лечител се ококорва, когато се представям:

— Каин от Гартан Холд.

— О, богове! — казва той, тревожно свивайки устни. — О, богове! Посланикът сигурно ще бъде…

— Искам убежище. Аз съм гражданин на човечеството и слуга на бъдещето. Не съм нарушил клетвата и не съм пристъпил закона. По закон и обичай имам право на убежище.

Върху лицето на брата лечител се изписва раздразнение.

— Не съм сигурен, че аз…

— Глупости! Знаеш кой съм. Какво още искаш, шибано тайно здрависване?

Лицето му не е по-трудно за разчитане от някой билборд — той не иска да предприема нищо без одобрението на посланика и наистина предпочита да получа удар и да умра право тук, преди да се наложи да ми отговори. Но аз съм му дал правилната формула, а той познава закона и няма абсолютно никакъв избор.

— Добре дошъл, Каин от Гартан Холд — казва кисело братът. — Ръцете на твоите братя те прегръщат и вече няма нужда да се страхуваш от господарите на света. Ти намери сигурно убежище.

— Подувам се. Кой може да зашие проклетия ми крак?

— Битка или нещастен случай?

— Битка. Хей — казвам, досещайки се, — означава ли това, че днес тук има хрилианин?

Той кима, свивайки устните си още повече.

— Той изпълнява задълженията си от три дни като монашеско самопокаяние. Третата килия. Медитирай, докато го очакваш.

— Добре, както кажеш.

Тръгвам, куцайки, през лечебницата, съпроводен от погледите на болните и ранените хора, седнали на дървените пейки и очакващи реда си. Негодуванието им ми носи същото неудобство, колкото, да речем, тракането на капките на летен дъжд.

Спирам се при подставката за свещи в началото на коридора, избирам си една по-нова свещ, слагам я в месингов свещник с подвижна овална преграда, предпазваща от въздушни течения. Паля свещта от близкия фенер и тръгвам по тъмния коридор.

В залите и килиите на Манастирите по целия свят няма фенери, а често — дори и прозорци. Монахът трябва да носи със себе си свое собствено осветление — един вид противопоставяне срещу опитите на другите да върнат мрака в света. Символи, винаги символи, за да ни напомнят за Свещената ни мисия.

Глупости.

Предполагам, че все още има някои идеалисти и наивници, които вярват, че Манастирите са се посветили на бъдещето на човечеството; останалите са наясно, че основната им функция е да трупат власт и сила — политическа и всякаква друга.

„Всякаквата друга сила“ през годините бях от време на време и аз. Далеч не единственият, нито пък най-добрият или най-успешният — само най-известният.

Третата килия представлява правоъгълно помещение два на три метра, може би два метра и половина на височина. Затварям вратата след себе си, облягам се на стената и бавно се плъзвам надолу, към хладните варовикови плочки, като внимавам кракът ми под мен да не се свие. Оставям свещта право на пода до себе си и дълго гледам красивия и богат на детайли релеф, разположен на отсрещната стена.

В леко колебаещия се пламък на свещта се открояват варовиковите очи на Джанто, Нашият създател, който гледа тъжно към мен. Той държи в събраните си шепи света като драконово яйце с тънка черупка — нещо безкрайно скъпоценно и удивително крехко.

— Имаше време, когато беше оплел и мен, кучи сине — казах тихо. — Спомням си какво е да си вярващ.

В ъгъла на килията стои малка бронзова фигурка на човек с впечатляваща мускулатура, спускаща се върху раменете коса и пронизващ поглед; краката на статуята са заобиколени от жертвени блюда и догорели свещи. Още един олтар на Ма’елкот, също като при Киърандел, само че този понякога се използва.

Всички тези религиозни тъпотии започват да ми действат на нервите.

Жрецът на Хрил не ме кара да го чакам дълго. Вероятно денят не му е много натоварен — хрилианите лекуват само раните, получени в битки. Той се вмъква през вратата в пълно снаряжение — мисля, че те не го свалят дори когато спят — а нагръдникът му е така излъскан, че отразява светлината на свещта, сякаш е хромов. Разменяме няколко думи, колкото да разбере каква е раната. Когато му казвам, че раната е от бивник на огре, виждам в очите му искри, но щом научава, че огрето е оцеляло, искрите помръкват.

Монахът се изправя и разперва ръце за молитва; последният път, в който хрилианските жреци коленичат, е, когато ги посвещават в рицарство. В малката килия прозвучава монотонната му песен — отново и отново.

Не е трудно да му завидя за неговата вяра, но аз не го правя — това е предразсъдък, останал от предишния ми живот. В монаха няма никаква вяра, само сигурни знания; той усеща силата на своя бог всеки път когато му се моли. Аз придържам разкъсаните си брезентови панталони така, че той да може да сложи ръце върху раната ми.

Парчетата кожа, жълтите топчици мазнини и разкъсаните мускули започват бавно да зарастват. Хрил е бог на войната, неговите методи за изцеляване са предназначени за бойното поле; те са бързи и сигурни, но ужасно неудобни. Рана като моята би трябвало да заздравее за два месеца, като междувременно ще пулсира, ще ме сърби и ще ме пробожда неочаквано. Лечението на Хрил събира всички тези месеци на неудобства в пет безкрайни минути на агония.

От внезапната болка ми причернява пред очите. Ушите ми кънтят, чувствам вкус на кръв; имам усещането, че са залели крака ми със сярна киселина и сега течността го прояжда до костите.

Като че ли губя съзнание веднъж, а може би и два пъти, не мога да кажа със сигурност — струва ми се, че болката никога няма да спре; всеки път когато дойда на себе си, тя продължава.

Когато се освестявам напълно, съм сам в килията и имам мъгливи спомени от излизането на жреца. От вътрешната страна на бедрото си имам V-образен розов и сбръчкан белег. Прехвърлям цялата си тежест на този крак — мускулите ми реагират със страшна болка, но все пак се изправям и изтягам крака.

Умората е впила стоманени куки във всеки от мускулите ми и ги тегли към пода. Чувствам се така, сякаш съм прекарал една или две години в пустинята без храна и вода. Това, от което имам нужда сега, е един говежди бут и галон уиски, и да поспя три дни; но съм изгубил цял следобед, опитвайки се да избягам от проклетите полицаи, а на Шана й остават може би пет дни живот.

Полицаите сигурно вече са се появили на портата и са били отпратени — не е било трудно да ме проследят. Разбира се, те ще наблюдават посолството, но от него може да се излезе по много начини, които не са известни на полицията. Ако побързам, ще съм напуснал острова и ще съм се върнал в Лабиринта още преди вечерното вдигане на мостовете.

Бутам вратата — тя леко изтропва.

Блъскам я по-силно. Тя поддава само съвсем малко — колкото да ми стане ясно, че е залостена отвън.

— Хей! — извиквам аз, тропайки с двата си юмрука. — Отворете шибаната врата!

— Какво, Каин? — Момчето отвън звучи малко нервно, и си има причина за това. Ако по някакъв начин успея да се измъкна точно в момента, ще го пребия до смърт, преди да си тръгна. — Налага се да останеш вътре, но само за няколко минути. Посланикът иска да те види — той, ъъъ… само иска да се увери, че няма да избягаш, преди да поговори с теб.

Няма смисъл да споря. Думата „посланик“ не предава пълния диапазон на властта на този човек; в делата, касаещи Анхана, той е нещо като папа. Това хлапе отвън по-скоро може да отлети на Луната, отколкото да не му се подчини. Е, килията вече е килия и в другия смисъл на думата.

Въздъхвам и облягам чело към прохладното дърво на вратата.

— Можеше да попита…

— Ъъъ, да… Извинявай.

— Добре, както и да е.

Какво иска Дартелн от мен? Това едва ли ще бъде дружески разговор — при последната ни среща не бяхме в най-добрите възможни отношения. Той беше против решението на Съвета на братята да се убие Тоа Фелатон; принц-регентът му беше нещо като личен приятел.

Но Дартелн е човек на дълга. Въпреки личните си чувства и принципните възражения, клетвата му за подчинение надделя — той се подчини на решението на Съвета и ми осигури пълната подкрепа на посолството. Без нея нямаше да успея. Изпитвам голямо уважение към него, въпреки че той никога не е криел, че чувствата ни не са взаимни.

Не се налага да чакам дълго. Когато вратата се отваря, зад нея стоят четирима монаси, и всичките са въоръжени. Късите, високи до рамото тояги, които носят, са идеално оръжие за близък бой и аз не бих се изненадал, ако се окаже, че тези момчета имат моите умения в боя, или поне близки до тях. Те вземат и последните ми два ножа — метателния от гърба ми и малкия от ботуша ми. Това не е на добре.

Повеждат ме по коридора, надалече от светлината — значи, няма да минем през общото помещение на лечебницата. Изкачваме няколко стръмни вити стълби и тръгваме по друг коридор; той се използва толкова рядко, че оставяме подир себе си следи в прахта, но само за кратко — нервен и смутен послушник се мъкне подир нас с метла.

Монасите отварят малка сервизна врата, заобикалят ме — двама отпред и двама отзад — и ме вкарват в стаята. Послушникът затваря вратата след нас и след себе си — той остава в коридора.

Разпознавам стаята, въпреки че декорите й са променени — това е личният кабинет на посланика, разположен зад покоите му. Вместо масивните мебели от тъмно дърво, които майсторят монасите на нос Джантоген, стаята е пълна със светли предмети с изящни извивки, направени от най-добрите анхански скулптори; всеки от предметите блести, покрит със слоеве прозрачен лак.

В един от ъглите стои, заобиколена от свещи и препълнени жертвени блюда, поредната статуя на Ма’елкот.

Единствената мебел, която разпознавам, е огромното, олющено бюро, от онези, които обикновено се използват за съставяне и преписване на документи. Човекът, който седи зад него в гръб към нас, не е Дартелн, въпреки че носи посланическа роба — Дартелн е здравеняк, наближаващ седемдесетте, плешив като яйце. А този тип е толкова слаб, че малко по-силен вятър ще го отвее, и главата му е покрита с къдрава кафява коса. Той поглежда назад през рамо, кимва и оставя перото си.

— Каин. Надявах се, че ти ще дойдеш пръв.

Лицето му ми е познато — тези скули, които изглеждат достатъчно остри, че да може да се реже сирене с тях — но именно гласът задейства паметта ми, въпреки че не съм го чувал може би от около осемнайсет години.

Поглеждам го накриво.

— Крийл?

Той кимва и ми посочва един от столовете.

— Радвам се да те видя. Сядай.

Сядам на предложения ми стол, доста учуден. Крийл беше няколко години по-млад от мен в Гартан Холд. Преподавах му Практическа митология и Тактика при малки групи. А сега е посланик в Империята.

По дяволите, толкова ли съм остарял?

— Как, в името на юмрука на Джанто, успя да заемеш такъв пост на твоята възраст?

Той леко се усмихва.

— Съветът съди по заслугите, а не по възрастта.

Това не е отговор на въпроса ми — или може би все пак е отговор? Крийл, когото помня от училище, си беше политик по природа, още тогава умееше да казва на хората онова, което искат да чуят. Манипулативен дребен скункс, но добър събеседник, интелигентен и остроумен. Спомням си, че прекарвахме много часове в разговори и смях на кана вино, открадната от зимниците на холда.

Трудно ми е да го гледам — мозъкът ми продължава да се опитва да го види такъв, какъвто е бил на осемнайсетгодишна възраст. Не губим време в празни приказки. Той вече е осведомен за голяма част от кариерата ми, а аз не се интересувам особено от неговата. Всички неизречени подробности сигурно ще се окажат потискащо познати, като задкулисните интриги, които ме накараха да се откажа от Клетвата. А четиримата въоръжени монаси все още са тук — стоят строени в редица в късата арка зад гърба ми, което ми пречи да водя свободен разговор.

Крийл скоро достига до същността. Той намества пръстена си с Печата на властта и започва да говори важно със своя делови тон:

— Не знам кой те е наел и изобщо не искам да знам. Но трябва да си наясно, че Съветът на братята няма да толерира никакви действия против Ма’елкот или против Империята като цяло.

— Против Ма’елкот? — казвам аз, мръщейки се. Откъде знае? — Не са ме наели. Тук съм по лична работа.

— Каин, запомни, аз не съм идиот. Ние знаем, че Ма’елкот не е популярен сред някои размирни елементи от дворянството. Знам, че Очите очакваха появата ти в Анхана и са издали заповед за арестуването ти, без да конкретизират обвиненията. Изглежда, твоят работодател е компрометиран, и сега плановете ти са им известни. Това е. Не си прави труда да отричаш.

Свивам рамене.

— Добре.

Изглежда, той очаква от мен да продължа. Аз гледам през него. Той тръсва раздразнено глава и раздвижва устни, сякаш има неприятен вкус в устата.

— Длъжен си да разбереш, че ние поддържаме Ма’елкот. Не можем и да си мечтаем за по-подходящ приемник на Тоа Фелатон. Той успя да сплоти народа, което не е правил нито един управник от времето на Дил Финартин. Той обедини Империята в единна нация. Той държи нехората по границите на разстояние и контролира онези от тях, които живеят в Империята. Той успя да постигне договореност с Липке, което може да доведе до обединение на двете империи още по време на нашия живот.

Докато той говори, погледът му постоянно прескача от мен към статуята в ъгъла; тя привлича погледа му като пламъка на свещ — пеперуда.

— Възможно е Ма’елкот да е най-значимият жив човек — той може да е единственият, способен да осигури оцеляването на нашия вид, ясно ли ти е това? Той може да е способен да обедини всички човешки територии; ако спрем да воюваме помежду си, нехората никога няма да могат да ни устоят. Ние смятаме, че това е по силите му. Той е конят, който ние яздим, и няма да ти позволим да ни свалиш от седлото.

— „Ние“?

— Съветът на братята. Целият Съвет.

Изсумтявам подигравателно в отговор. Съветът на братята не е единодушен дори по въпроса кой ден от седмицата е в момента.

— Още веднъж ти повтарям. В Анхана съм по лична работа.

— Само ако се срещнеш с този човек, ще разбереш — казва той. Очите му пламтят фанатично — той искрено вярва в думите си. Протяга ръце към статуята, сякаш прекланяйки се пред нея. — Самото му присъствие е разтърсващо, а какво да кажа за силата на интелекта му! Начинът, по който сложи ръка върху цялата Империя…

— Избивайки политическите си противници — мърморя аз и върху лицето му се мярка изражение на задоволство, сякаш съм си признал нещо.

Може и наистина да съм си признал.

А може би просто му противореча, но не мога да направя нищо против това. Тонът му на безкритично благоговение просто ме приканва да го подразня.

— Враговете на Ма’елкот са врагове на Империята — продължава той. — Те са врагове на човечеството. Трябва ли той да гали предателите с перце? Това по-добър император ли ще го направи, или по-лош?

Леко се усмихвам и цитирам:

— Онези, които не допускат мирна революция, правят неизбежна кръвопролитната революция.

Той се обляга назад в креслото си.

— Очаквах, че може да имаш подобни възгледи. Дартелн твърди почти същото, но с други думи.

— Да, а той е много мъдър — казвам му. — И е по-добър човек, отколкото ти някога ще станеш.

Крийл маха уморено с ръка.

— Той е изкопаемо. Неспособен е да прозре, че Ма’елкот е нашият шанс за смел полет, за краен успех. Дартелн смяташе, че трябва да действаме по старите изпитани методи; сега използва същите методи, за да отглежда царевица на нос Джантоген.

Внезапно си давам сметка колко много време губя. Навеждам се напред, облягам лакти на коленете си и го дарявам с най-чистосърдечния си поглед.

— Чуй ме, Крийл. Радвам се, че си получил този пост, и разбирам загрижеността ти за Ма’елкот. Но нали ако всичко, което съм чул за него, е истина, той не може да е в голяма опасност, дори и ако бяха ми го поръчали. Истината е, че в града се намира една моя стара приятелка, която е в опасност, и аз се опитвам да я намеря. Това е нещото, което наистина ме интересува.

— Даваш ли ми дума, че няма да предприемеш никакви действия против Ма’елкот или някой от неговото правителство?

— Крийл…

— Дай ми думата си!

Той вече добре е овладял командирския глас, а по тона му става ясно, че нямам място за лавиране.

„Дай ми думата си“ е проста фраза, лесна за произнасяне; моята дума не е нищо повече от това, което съм, и не ми е по-трудно да я наруша, отколкото е и при останалите хора.

Но не е и нищо по-малко от това, което съм, и се стреми към оцеляване не по-малко от мен самия. Разпервам ръце и пренебрежително вдигам рамене.

— Какво означава думата ми? — питам риторично. — Тя няма да ми сложи вериги, които да ми попречат да вдигна юмрука си.

— Предполагам, че е така. — Той изглежда уморен, сякаш посланическата роба потиска дума му. Фанатизмът в погледа му угасва, а устата му се изкривява цинично. — Предполагам, че така или иначе, щеше да ми се наложи да направя това. Ти само ме улесняваш.

Надига се бавно като старец и тръгва към вратата на килията. Хвърля ми през рамо поглед, в който се чете нещо като съжаление, и отваря вратата.

— Благодаря, че изчакахте, Ваша светлост. Каин е тук.

Шестима души с туниките в синьо и златно на Кралските очи влизат под строй в стаята. На коланите им висят къси мечове и идентични кинжали. Шестимата в движение изваждат малки компактни арбалети и ги зареждат със стоманени стрели. Седмият, който влиза след тях, е мъж с обикновена външност и сиво-кафява коса, облечен с модна яркочервена кадифена блуза и преметнал през рамо ремък от лъскава бяла коприна. Той дарява олтара в ъгъла с бегло кимване, докато пресича прага. Тънкият, украсен със скъпоценности меч, който виси от ремъка, изглежда чисто церемониален, а от ръката на мъжа виси затегната с шнурче претъпкана кесия от черно кадифе — несъмнено цената за главата ми.

— Крийл — изричам аз, — навремето казах някои лоши неща за теб и си мислех дори още по-лоши, но никога не съм допускал, че можеш да ме предадеш.

Той не си прави труда дори да се престори на смутен.

— Нали ти казах — отвръща той, — смятаме да помагаме на Ма’елкот по всякакъв начин.

Човекът в кадифе пристъпва напред.

— Аз съм Тоа Сител, херцог по Обществения ред. Арестуван си, Каин.

Изправям се от креслото твърде бързо и монасите зад гърба ми вдигат тоягите си, а Кралските очи преграждат пътя ми към херцога им.

— Нямам време за това.

— Времето ти вече е мое — отговаря Тоа Сител безизразно. — Обещал съм да те откарам при Ма’елкот и ще си удържа на думата.

Дори не го поглеждам — очите ми са приковани към Крийл. Пристъпвам към него — доближавам се достатъчно, за да видя изцапаните със сажди пори на носа му и черното засъхнало мастило върху Печата на властта.

— Знаеш, че няма нищо по-опасно от умен човек на власт — подхвърлям небрежно, сякаш отново спорим на кана вино в Гартан Холд. — Той може да намери оправдание за всяко престъпление и да не позволи на абстракции като правосъдие, чест или лоялност да застанат на пътя му.

Крийл едва-едва се изчервява.

— О, кога най-накрая ще пораснеш? Знаеше, че ще стане така — не можем да ти позволим да застрашаваш Ма’елкот.

— Майната му на Ма’елкот! — повтарям кротко думите на Бърн, леко усмихвайки се. — Това е между мен и теб.

— Каин…

— Ти наруши правото на убежище, Крийл. Аз потърсих убежище тук, а ти ме предаде в ръцете на враговете ми. Знаеш какво е наказанието в такива случаи. Нима наистина си мислеше, че няма да те убия заради това?

Той въздъхва почти презрително, поглеждайки четиримата монаси и шестимата Кралски очи.

— Не мисля, че съм в голяма опасност, Каин, ако разбираш какво…

Прекъсвам изречението му, удряйки го с ръба на дланта в основата на носа. От внезапния шок крайниците му се отпускат и мускулите на врата му омекват. Хващам го за главата и рязко я завъртам — шийните му прешлени се отделят един от друг с мокрото жвакане, съпровождащо прекъсването на гръбначния му мозък. Преди някой в стаята да успее да помръдне, посланикът вече рита и се гърчи на пода.

Обаждам се в настъпилата тишина:

— А аз си мислех, че ще изкарам цял ден, без да убивам никого.

Монасите най-накрая идват на себе си, вдигат тоягите си, с викове се хвърлят към мен — и застиват пред матово проблясващите пирамидални накрайници на арбалетните стрели на Очите, които внезапно се оказват насочени по-скоро към тях, отколкото към мен.

— Този човек е мой пленник и аз съм длъжен да го предам на Ма’елкот — казва херцог Тоа Сител. Безцветният му глас не оставя никакво съмнение, че той може да даде заповед за стрелба. — Отдръпнете се. Зареденият арбалет е деликатен механизъм; ако някой от хората ми се изнерви, може да стреля, без да иска.

Един от монасите, по-възрастен от останалите, може би на моите години, обръща тоягата си в хоризонтално положение, като бариера.

— Да не губим време. Ти, повикай брата лечител. Може би хрилианинът ще успее да спаси живота на посланика.

Младият монах хуква към вратата на коридора, изскача навън и скоро тропотът на краката му утихва.

— Няма да успее — отбелязвам аз.

По-възрастният монах среща погледа ми и свива рамене.

Оставаме на местата си още една-две минути, наблюдавайки смъртта на Крийл.

В една от старите ми книги бях чел за ударите, които водят до незабавна смърт — особено за един от тях, в носа, при който парченцата от крехкия синус уж влизат в човешкия мозък през една от най-дебелите кости в човешкото тяло, фронталната кост на черепа. Чиста измишльотина, но понякога ми се иска да беше истина.

В реалния живот няма такова нещо като незабавна смърт; различните части на тялото умират по различно време, всяка по свой начин — те могат да се гърчат, да се тресат, да се свиват конвулсивно или просто да се отпуснат безжизнено. Ако умиращият няма късмета да изпадне в безсъзнание, преживяването сигурно е ужасно.

Крийл е в съзнание.

Той не може да говори, защото при счупването на врата му съм увредил ларинкса му, и белите му дробове са пълни с кръв, но гледа към мен. В погледа му има откровен ужас — той ме моли да му кажа, че това не се случва; не и на него, не и сега. Че не той потрепва и се гърчи и че тази миризма не е на неговите изпражнения и неговата урина. Но вече е твърде късно, а и аз не бих върнал нещата назад, дори и да можех.

Понякога се случва умиращ човек да попита с думи или само с поглед „Защо аз?“ или „Защо мен?“. Крийл не пита — той знае отговора.

Работата е там, че аз съм един старомоден тип.

— Вие сте изключително опасен човек — казва Тоа Сител замислено. — Не се надявайте, че някога ще се озова в обсега на ръцете ви.

Срещам погледа му и двамата започваме да се изучаваме един друг.

Устните му изобразяват лек намек за усмивка, когато той поглежда надолу, към замиращото тяло на Крийл.

— Изключително рядко се срещат хора, които съответстват на репутацията си. Според вас кой е по-опасен: интелектуалецът — погледът му отново се среща с моя — или идеалистът?

— Не ме оскърбявайте. Нито пък него.

— Мм — кима той. — В такъв случай да тръгваме.

Един от по-младите монаси се обажда с тих и спокоен глас:

— Ти никога няма да бъдеш в безопасност, Каин от Гартан Холд. Няма къде да се скриеш от отмъщението на Манастирите.

Поглеждам към по-възрастния монах.

— Той наруши правото на убежище. Вие видяхте.

Монахът кимва.

— И ще кажете истината?

Той отново кимва.

— Не бих се опозорил, за да излъжа заради подобен човек.

Тоа Сител пуска кесията от черно кадифе на пода край тялото на Крийл. Един златен роял изскача с дрънчене от кесията и се търкулва бавно и лениво покрай главата на посланика към краката на монасите. Погледите на всички са приковани към монетата и никой не помръдва, докато тя не пада със звънтене.

— Поне сега ще има средства за пищно погребение… — казва Тоа Сител с безцветния си глас.

Той дава знак на Очите и те вдигат арбалетите си така, че да сочат малко над главата ми, да не би някой да ме убие погрешка. Докато излизаме, чувам засилващото се трополене от пристигането на брата лечител и хрилианския жрец. Твърде късно.

След като Крийл вече е мъртъв, никой няма властта да задържи имперския херцог и хората му, така че излизаме безпрепятствено през предната порта на посолството.

Когато се озоваваме отвън, те много професионално ме повалят на улицата и ми слагат белезници на ръцете и окови на краката. Камъните на калдъръма са студени и блестят от влага. Не си правя труда да се съпротивлявам. Ясно ми е, че никой от тях няма да се поколебае да ми забие една стрела в коляното, ако опитам нещо глупаво. Самият Тоа Сител ми помага да се изправя на крака и продължаваме по пътя си.

Вървим бавно по Божията улица към двореца „Колхари“. Изгрява луната и раковината й осветява мократа мъгла, която залезът е докарал на улицата; калдъръмът заблестява, а веждите ми овлажняват. Ужасно е неудобно да вървя с оковите върху краката; те са свързани с верига, чиито край стиска в юмрук Тоа Сител. Всички мълчат.

Преценявам, че има петдесет на петдесет вероятност Съветът на братята да поиска смъртта ми в отговор на убийството на Крийл. Мамка му, а би трябвало да ми дадат медал! Клетвата за предоставяне на убежище е един от най-свещените обети на монасите и нарушаването й обикновено се наказва със смърт.

Но това са само разсъждения, въображаема защита срещу въображаем съд на Манастирите.

Истината е, че при всички случаи щях да го убия — защото ме е предал, защото е забавил търсенето ми на Шана и защото е позволил брадвата на палача да се доближи още повече до врата й.

Никой, никой не може да направи такова нещо и да остане жив.

През мъглата проблясва сребристата арка на портата на Дил Финартин, зад нея се издига величествената кула на двореца „Колхари“. Тоа Сител казва паролата си на очакващия го капитан. Портата се разтваря и ние преминаваме под арката.

Еха! Сега поне няма да ми се налага да губя време, чудейки се как да проникна в двореца. Сигурно мога да използвам този…