Матю Удринг Стоувър
Героите умират (72)

5.

Закуската на Тоа Сител беше прекъсната от един задъхан паж, който го уведоми, че трябва веднага да се яви при императора.

Нямаше нужда да пита за местонахождението на Ма’елкот; по това време императорът неизменно се намираше в Малката бална зала и работеше върху Великата творба. Изкуството, както обичаше да казва той, се твори най-добре от зори до обяд, като се черпи сила от изгряващото слънце; следобед енергията намалява и изкуството започва да черпи от силата на твореца, за да замести онова, което би трябвало да получи от изчезващото слънце.

Влизайки в Малката бална зала, Тоа Сител установи, че Бърн е вече там. Графът беше облечен с бойната си униформа, прилепнала туника и изкърпени панталони от ягодовочервен шевиот. Откраднатият от Ламорак меч беше преметнат през рамото му. Вместо обичайния му махмурлук, който го мъчеше по това време на деня, Бърн изглеждаше отпочинал и готов за действие. Блясъкът в очите му говореше за вълнение, което при него се появяваше само при очертаваща се възможност за клане.

Императорът стоеше зад него, до ръба на котела; кървавочервената му пола бе покрита със съхнеща, напукана глина. Той беше бос и гол до кръста, както винаги когато работеше тук; зачервен от горещината, излъчвана от въглените. Когато протегна ръка към Тоа Сител, мускулите под кожата му изпъкнаха като огромни камъни.

— Ела, херцоже мой. Какво ще кажеш за това?

Той тикна в ръката му сгънат лист хартия, но погледът на Тоа Сител беше привлечен от манекена, който се поклащаше леко в замъгления от парата въздух, забравен над врящата глина в котела.

Фигурата беше на Каин, отново на него; предишния ден Ма’елкот беше посветил цялото си време на своята Велика творба, опитвайки се да впише Каин в гигантската скулптура пъзел; той беше изпробвал най-различни пози и изражения, но накрая винаги оставаше недоволен. Сега сигурно опитваше някаква нова стратегия, защото фигурата на Каин беше доста по-голяма, може би достигаше височина от около седем фута, почти колкото статуята на самия император.

Тоа Сител се намръщи. Това му се стори донякъде като богохулство, макар да не можеше да разбере откъде се бяха появили тези чувства. Прагматик по природа, той отдавна бе приел неспособността си да разбира изкуството, но го притесняваше това, че за толкова кратко време Каин е започнал да заема толкова централно място в мислите на императора.

Тоа Сител погледна надолу към хартията в ръката си и прочете съобщението за намерението на Смешника Саймън да изведе актирите от града и за нуждата от сребърна мрежа.

— Кой го е написал?

— Ламорак — отвърна напрегнато Бърн. — Познавам почерка му.

— Пфу.

Тоа Сител обърна хартията от другата страна. Листът беше празен. Той сви рамене.

— Не ми изглеждаш изненадан.

Тоа Сител си позволи лека усмивка.

— От известно време знам, че Ламорак е източникът ти на информация за Смешника Саймън, допреди да бъде заловен. Но останах с впечатлението, че между вас е имало някакви, хм, разногласия. Чупенето на крака му, нареждането да бъде измъчван до смърт — това не са признаци за близки отношения.

Бърн разпери ръце.

— Просто вече не ми беше полезен.

Тоа Сител погледна замислено към бележката.

— Очевидно не е така. Макар че ако аз използвам някой източник по начина, по който го направи ти, никога повече нямаше да се доверя на думите му…

— Ние не се доверяваме.

Гръмотевичният глас на Ма’елкот сложи край на всякаква възможност за дебати. Императорът положи масивните си длани на раменете на двамата си слуги.

— Не можем да разберем какво се надява да постигне Ламорак с това; трябва да приемем, че е част от някаква тактика. Бърн и неговите Сиви котки ще се престорят, че са повярвали; те ще наблюдават и ще претърсят всички баржи.

— Каква е тази сребърна качулка? — попита Тоа Сител. — Мисля, че съм чувал слухове за нещо такова…

— Ммм, да. От време на време майстор Аркадейл наемаше един занаятчия, на име Конос, който направи част от оборудването му за Театъра на истината. Последното му творение беше един костюм, направен изцяло от фино изплетена сребърна мрежа, която би трябвало да го предпазва от всички заклинатели, които се озоват в донжона — доста скъп продукт, за който Аркадейл се отплати, мисля, като обяви Конос за актир. — Императорът въздъхна тежко. — Самият аз смятах, че това творение има ограничено действие — всеки, който го носи, е отрязан напълно от Потока и губи всичките си сили. Може би прибързах — чувствата ми бяха заслепени от силата ми. Наредих да бъдат изработени седем подобни мрежи за мои собствени експерименти. Засега наредих да бъде доставен костюмът на Аркадейл, който ще бъде нарязан на парчета, достатъчни за три или четири качулки, в допълнение към онази, която вече е част от него. Ще проверим истинността на Ламораковото послание веднага щом качулките бъдат готови.

Тоа Сител кимна към грамадната фигура на Каин.

— А той какво мисли за посланието на Ламорак?

Ма’елкот се обърна рязко към него; ръката на рамото му го стисна като менгеме и го издигна във въздуха. Внезапната ярост бе превърнала красивото лице в демонска маска, а очите му пламтяха в алено, като залязващото слънце.

— Не знам! — прогърмя гласът му.

На Тоа Сител му се стори, че в ушите му се забиват ножове. Той усети как погледът на Ма’елкот направо изгаря кожата му. Въздухът излезе от дробовете му заедно с цялата сила от крайниците му. Той висеше във въздуха като зайче, попаднало в челюстите на лъв.

Пажовете в малката бална зала подскочиха при тътена на императорския глас и се спогледаха уплашено; несъмнено всички, които спяха в двореца, се бяха събудили в паника като от някой кошмар. Внезапно Тоа Сител бе връхлетян от усещането, че целият град, цялата Империя, всеки мъж, жена и дете, които бяха преминали през Ритуала по прераждането, бяха застинали по местата си; животът им беше прекъснат от някакъв пристъп на необяснима тревога. Той усети как всяко Дете на Ма’елкот предчувства приближаването на някаква незрима опасност.

Миг по-късно Тоа Сител стоеше на краката си. Страшната хватка на рамото му се смени с топла бащинска ръка, която го подкрепяше, докато се съвземе.

— Приеми моите извинения, Тоа Сител — каза тихо и спокойно Ма’елкот, макар ехото от онази титанична ярост все още да трептеше в гласа му. Гърдите му се издуха почти до пръсване и после спаднаха в една продължителна въздишка. — Работата не върви добре, а аз просто нямам търпение.

Херцогът мълчеше и постепенно се възстановяваше от изгарящата ярост, която го бе връхлетяла. Също като дете, усетило за пръв път тежката ръка на баща си, той не можеше напълно да осъзнае чувствата си — беше наранен и уплашен, и засрамен, несигурен в това, какво да каже и какво да премълчи.

Цялото му тяло беше покрито с малки капчици пот, причината за която само отчасти бе горещината в Малката бална зала, и дори Бърн изглеждаше потресен.

— Вижте. — Ма’елкот им обърна гръб, за да не може никой от тях да вижда лицето му. — Когато Бърн дойде при мен тази сутрин, аз се опитах да говоря на Каин с Речта, да разбера какво мисли той за това послание. Ако двамата все още бяха заедно, Каин щеше да потвърди написаното в него или да ме предупреди, че е фалшиво. В краен случай щях да разбера какво става. И вижте какво се получи.

Големият манекен се надигна над ръба на котела, понесе се към тях тримата и се спусна на пода.

Ма’елкот протегна ръката си към него, сякаш му предлагаше благословия, и разперените му пръсти засенчиха лицето на манекена от сутрешното слънце. Напрежението започна да нараства, сякаш самият дворец затаи дъх, и въздухът около Ма’елкот затрепери от енергия.

— Каин…

Думата отекна в главата на Тоа Сител като шепот в пещера, но манекенът си остана просто парче безизразна и безжизнена глина.

Винаги досега, когато Ма’елкот използваше Речта, позата, мисълта, дори духът на призования се появяваха и съживяваха манекена. Императорът му говореше, а той отговаряше така, сякаш беше самият човек, на когото Ма’елкот говори. Но този път, този път Тоа Сител потрепна и се приближи, протягайки врата си, за да види по-добре изработеното от кървава глина лице на манекена.

Тук определено липсваше нещо; нещо отвъд необяснимия провал на Речта. Във фигурата се усещаше липсата на живот, на истина, на скрита воля. Манекените, които Ма’елкот използваше за създаването на Великата творба, винаги оставяха впечатлението за характерна активност, за не чак толкова надълбоко скрит живот, сякаш в мига, в който човек извърнеше глава настрани, те щяха да се размърдат и да заговорят, да се смеят и да обичат. Но този Каин изглеждаше мъртъв като захвърлена кукла. Макар, както можеше да се очаква, всяка негова индивидуална черта да беше идеална, някаква едва доловима недодяланост на съчетаването им превръщаше манекена просто в голямо парче кал с формата на Каин.

— Сами виждате — промърмори с плътен глас Ма’елкот, — че това е нещо повече от обикновен отказ от отговор. По някакъв начин Каин се намира някъде отвъд досега на моя глас.

— Но как е възможно това?

— Аз съм обграден от загадки. Защо не мога да проникна през заклинанието, което прикрива всеки ход на Смешника Саймън? Защо Ламорак е толкова готов на предателство, че би простил смъртната си присъда? Къде е Каин?

— Смятате ли, че може да е мъртъв? — попита с надежда Бърн.

Ма’елкот изсумтя презрително.

— Нямаш ли очи? — Манекенът се завъртя около императора и внезапно се озова на косъм от носа на Бърн. — Това не е лице на труп! Това е лице на човек, който изобщо не е съществувал! Каин е бил изтрит от реалността така, сякаш е бил просто някакъв призрак в наша колективна фантазия. Аз ще разбера как е било направено това. Ще разбера защо. Ще вложа цялата си магия в това, но в миналото Каин много пъти е доказвал, че с лекота се изплъзва от подобни капани.

Манекенът внезапно подскочи над ръба на котела и се пльосна във врящата кал, сякаш беше захвърлен небрежно там от гигантска ръка.

Ма’елкот застана между двамата благородници и изпука пръстите си като кечист.

— Бърн, отведи Котките при баржите. Може бележката да е просто примамка за отвличане на вниманието; ако Смешника Саймън си мисли, че сме клъвнали, може да се появи открито на някое друго място. Тоа Сител, от теб искам да вдигнеш по тревога всеки мъж, жена и дете, които някога са имали вземане-даване с Кралските очи. Искам да научавам за всичко, което се случва днес в града. Всичко. А ти лично — Ма’елкот се наведе към херцога и го облъхна с горещия си кървав дъх — ще насочиш цялото си внимание към откриването на мъжа, който не може да чуе моя глас; къде е онова място, до което не може да стигне волята ми. Това е почти толкова важно, колкото и залавянето на Смешника Саймън; то е от съществено значение за възстановяването на спокойствието ми.

Ма’елкот се извърна, изкатери се през ръба на котела и закрачи бос по течната повърхност на врящата глина. Той протегна ръце и от калта се надигна нова фигура, която отново се оформи като висок дванайсет фута мъж. Когато започна да извайва счупения нос и космите на брадата му, той за последен път се обърна с лице към Тоа Сител. В очите му гореше изумруден огън и гласът му прогърмя като планинска лавина:

— Намерете Каин.