Матю Удринг Стоувър
Героите умират (103)

22.

Ламорак седеше зад широкото издраскано бюро в кабинета в дома на Бърн и гледаше през прозореца към наближаващата буря — масивна стена от облаци, които скриваха полярните звезди. На север почти непрестанно избухваха мълнии, а гръмовете бяха достатъчно силни, за да се разтрисат прозорците. Това беше най-голямата проклета буря, която беше виждал някога, но той сега едва й обръщаше внимание.

Това, което наистина го вълнуваше, беше как да оцелее. Разбира се, той не искаше Палас да умре, но ако тя останеше жива, без той да можеше да й се наслади, това нямаше да промени нищо за него, нали така? И Каин… Да, шибаният Каин. Каин знаеше, че Бърн и Котките го следят, и ги беше довел право при него. Това беше същото, като да го е заключил лично тук, в този кабинет.

Ламорак не хранеше никакви илюзии относно милосърдието на Бърн. Единствената му надежда беше да откупи свободата си и поне да замени опеката на Котките с тази на полицията или Кралските очи, и то преди Каин да направи мазалото на другия ден. Дори ако Бърн загинеше при неминуемия бунт на стадиона, Котките начаса щяха да му прережат гърлото.

Не, беше му останал само един шанс. Той трябваше да сключи сделка, докато все още имаше какво да изтъргува.

Не можеше да говори с пазачите си — те бяха добре подготвени срещу него. Така че той започна да претърсва стаята, докато не намери пергамент от агнешка кожа и перо. Още няколко минути търсене — и откри и мастилница, в която при разклащането й си личеше, че все още има някаква течност.

Той написа:

Бърн,

Ти си тръгна, преди да успея да говоря с теб. Имам някои новини за търгуване, новини за Каин, които, ако са ти известни, могат да спасят Империята. Ела заедно с херцог Тоа Сител или със самия император, за да гарантират те свободата ми, ако разкрия зловещия заговор на Каин. Няма да съжаляваш.

Спешно е.

Ламорак

Нави пергамента и написа от външната му страна: „Предайте това на граф Бърн, и със сигурност ще ви възнагради.“

Подържа малко писмото в ръката си, мерейки тежестта му. Не беше по-тежко от който и да е друг пергамент, но това нищо не значеше.

Ламорак докуцука до заключената врата и промуши под нея пергамента. Със сигурност някой щеше да го намери до сутринта. Той се изправи, обърна се и за малко се облегна на вратата, за да отпочине, преди да се върне при креслото зад бюрото. Навън просветваше и гърмеше. Първите капки дъжд забарабаниха по прозореца. Усилващият се вятър виеше като вълци в пустошта.

„Ще бъде адски силна буря — помисли си Ламорак. — Радвам се, че ще остана настрана от нея.“