Матю Удринг Стоувър
Героите умират (93)

12.

Двама придворни рицари го бутнаха пред себе си в Движещата се стая. Преди да влязат, единият от тях подръпна въженцето на камбанката за деветия етаж. От шахтата се чу плясък на камшик, последван от слабото скърцане на насмолено въже; огретата натиснаха прътите на колелото и Движещата се стая започна да се издига нагоре.

Каин стоеше безмълвно, стиснал ръце зад гърба си и избягвайки погледите на войниците. Те от своя страна го наблюдаваха напрегнато, като от време на време облизваха нервно потта от горните си устни, а ръцете им бяха овлажнели от здравото стискане на дръжките на мечовете им. Мъжете познаваха репутацията му и не искаха да рискуват. Веднъж той раздрънка веригите на оковите си само за да ги накара да подскочат; те не го разочароваха. Той се изсмя тихо и невесело.

Чувстваше се твърде стар, за да се смее.

Стар и уплашен — не се боеше за себе си, за собствения си живот. Винаги бе знаел, че ще умре в Отвъдие. Имаше няколко дни, за да свикне с идеята, че ще умре скоро, още сега, ще умре като Талан, като свещеника на Рудукириш в Ритуала на прераждането; ще умре, защото напълно го превъзхождаха.

Боеше се, че по някакъв начин ще обърка нещата.

На пясъка в Медния стадион беше действал без колебание, защото целта му се намираше пред очите му и пътеката между него и мястото, на което трябваше да се озове, беше материална, истинска пътека от кал и камък.

Но сега, макар целта му да пламтеше като слънце пред очите му — Шана в безопасност на Земята — пътеката от тук до там представляваше просто гъста мъгла от възможности. Той се намираше твърде далеч от целта, за да предпочете единствено безопасните пътища за постигането й. Дълбоко в сърцето си той знаеше, че само една от милионите възможности минава през оцеляването на Шана. Но дори тази самотна безопасна пътека беше осеяна с подвижни пясъци и ями, заредени с наострени колове, и по нея бродеха чудовища, жадуващи смъртта й.

„Малка крачка към светлината — каза си той и продължи с останалите подобни мантри: — Придай си вид, че знаеш какво правиш. Никога не показвай страха си пред тях.“

Дебелата греда на деветия етаж се плъзна покрай вратата на Движещата се стая и се спря; посрещнаха ги други двама придворни рицари. Първият войник, който излезе навън, трябваше да повдигне крак, но след всеки, който излизаше, кабината се надигаше с няколко инча. Когато дойде ред на Каин, се наложи да му помогнат да слезе. Стоманеният прът, който свързваше оковите на краката му, не му позволяваше да прави големи крачки.

Рицарите казаха паролата на охраната пред вратата, водеща към Сумрачната кула, след което свалиха оковите. Очакваше ги продължително изкачване по витото стълбище.

Докато се качваше нагоре, обграден от двама войници отпред и двама отзад, Каин започна постепенно да усеща миризмата — електрически мирис на нагрят метал, от който му загорча на гърлото. Когато се приближиха към края на стълбите, към отворената врата, той долови и лек полъх на сяра и разложение, сякаш наблизо имаше труп, полумумифициран от вулканични изпарения.

В стаята след края на стълбището стояха двама мъже, осветени от потрепващия пламък на фенер, и наблюдаваха приближаването му — Тоа Сител и…

— Здрасти, Бърн — изрече Каин насмешливо, преструвайки се на радостен. — А аз се чудех откъде идва тая миризма.

— Продължавай да се смееш, шибаняко — отвърна Бърн с равен глас. — И твоят ред ще дойде.

— И майка ми винаги казваше това.

Тоа Сител се обърна към водача на рицарите.

— Развържи му ръцете — рече той с равен глас.

Войникът се намръщи.

— Сигурен ли сте…?

— Такова е желанието на Ма’елкот. Освободете го и си вървете.

Войникът сви рамене и отключи белезниците, след което заедно с другарите си тръгна надолу по стълбището. Каин се вслушваше в стъпките им, докато демонстративно късаше парченцата кожа, обелени от грубите ръбове на белезниците.

— Къде беше през последните два дни? — попита настоятелно Тоа Сител.

Каин не му обърна никакво внимание, а просто се приближи до прозореца и надникна навън. Заедно със здрача се бяха струпали и облаци, които сияеха в червено, отразявайки светлината на пожарите. Вятърът носеше далечни викове; в някои от тях отчетливо се долавяха скандиранията „Ак-тир… Ак-тир…“.

Поданиците изпълняваха тяхната част от споразумението; да можеше и той да получи поне малка възможност да изпълни своята…

— Хубав изглед — рече той.

— Очаквам отговор — изръмжа Тоа Сител толкова разгорещено, че Каин се изненада.

Той се обърна и седна на перваза на прозореца, поглеждайки към скритите в сянката лица на враговете си.

— Ето какво, херцоже. Не съм длъжен да ти казвам нищо. Можеш да получиш отговорите от Ма’елкот, стига да сметне, че си ги заслужил.

Бърн пристъпи напред и ръката му се плъзна по гърдите към рамото, над което стърчеше дръжката на Косал.

— Дребно копеле такова. Още сега ще ти видя сметката.

— Изглеждаш ми леко вдървен, Бърн. Да не би Талан да те е резнала тук-таме?

Бледите очи на Бърн потъмняха застрашително, но гласът му прозвуча спокойно.

— Така ли й беше името? Умря, преди да успее да ми го каже. Последните й думи бяха: „Моля те, Бърн, изчукай ме като животно.“

Каин поклати глава и положи всички усилия оголването на зъбите му да мине за усмивка.

— Такова бебе си. Жалко, че мога да те убия само веднъж.

Бърн направи още една крачка напред. Каин се ухили и вдигна ръце, завъртайки ги насам и натам, сякаш му показва бижутата си.

— Твърде късно. Трябваше да ме довършиш, докато ръцете ми все още бяха оковани. Тогава може би имаше някакъв шанс.

Той се облегна отпуснато на перваза. Достатъчно бе Бърн да се хвърли срещу него и Каин беше уверен, че ще успее да го преметне през прозореца. „Да видим дали този твой Щит ще свърши работа, когато се стовариш на улицата от такава височина.“

Тоа Сител постави успокояващо ръка на рамото на Бърн.

— Отговори от Ма’елкот? — каза той. — Да не искаш да кажеш, че Ма’елкот знае? Че търсенето ми е било нещо като развлечение? Или че е част от някаква по-мащабна игра?

„Хей, защо не? — помисли си Каин. — Объркай врага.“

— Не се ядосвай, Тоа Сител. Както може би си чувал, неведоми са пътищата божии.

— Играе си с теб — каза Бърн. — Това не е в стила на Ма’елкот. Той винаги е откровен с нас, и ти го знаеш много добре.

Погледът на Каин прескочи от единия към другия. Откога Бърн и Тоа Сител са се превърнали в „нас“?

Това беше достатъчно, за да накара стомаха му да се свие.

Той кимна към масивната черна желязна врата, която заемаше по-голямата част от северната стена. Повърхността й беше обсипана с блещукащи сребърни руни.

— Вътре ли е Ма’елкот?

Бърн се подсмихна.

— Не е сам…

Тоа Сител му изшътка да мълчи.

— Нека сам го научи.

Устата на Каин пресъхна и се смрази, сякаш бе вдъхнал въздуха на арктическа пустиня. Кръвта зашумя в ушите му.

— Палас… — промърмори той и за един безкраен миг между два удара на сърцето му в съзнанието му се появиха кървавите образи на полузабравените разкази за Желязната стая.

Нямаше кръчма в Анхана, а може би в цялата Империя, където споменаването й да не породи неприятни тръпки и да не те накара да настръхнеш в топлата нощ. Притеснението му щеше да е далеч по-малко, ако я бяха откарали в Театъра на истината.

Но от друга страна, мисълта, че трябва да влезе вътре сам, не го притесняваше въобще, не и ако това щеше да му даде дори най-малката възможност да й помогне.

Той се отблъсна от перваза, но Бърн и Тоа Сител му препречиха пътя към вратата.

— Когато Ма’елкот пожелае компанията ти, той ще те повика — рече херцогът.

— Добре ще е да се махнеш от пътя ми — отвърна Каин.

— Чакай, докато не те повикат — каза Бърн и пристъпи напред, извисявайки се над Каин. — Той не обича да го прекъсват.

Каин надникна в ледено сините очи на Бърн. Той се намираше толкова близко, че с едно завъртане на главата можеше да забие зъби в гърлото му. Макар познатата ярост все още да гореше в гърдите му и жаждата да откъсне крайниците на Бърн от тялото все още да не бе утихнала, той беше далеч от мисълта да направи нещо също толкова безразсъдно и глупаво, като онова, което бе направил в игралната зала на Киърандел. Вместо това откри в себе си хладна пресметливост и устрем към целта — всичко заради Шана.

— Забавно е как само за два дни нещата толкова са се променили — изрече той нехайно. — Дори мога да си представя бъдеще, в което ти, Бърн, оживяваш до утрешния ден.

Бърн изсумтя презрително, облъхвайки Каин с дъх на месо.

— Просто стой далеч от проклетата врата.

Каин се наведе настрани и погледна намръщено към вратата покрай рамото на Бърн.

— Коя, онази ли? — Стрелна Тоа Сител с развеселен поглед, протегна ръка и потупа с два пръста херцога по гърдите. — Хей, Тоа Сител, не ми ли каза веднъж никога да не се надявам, че ще се озовеш в обсега на ръцете ми?

За части от секундата херцогът остана като вцепенен, спомняйки си смъртта на Крийл в Манастира. Това беше достатъчно за Каин, за да го изблъска от пътя си и да се шмугне покрай рамото на Бърн.

За миг се озова до вратата, сграбчи огромната халка във вид на змия и я повдигна, пъшкайки от усилието…

— Каин, недей! — изпъшка зад гърба му Бърн и в гласа му прозвуча истинска паника, която накара Каин да се усмихне.

Той погледна назад през рамо — Бърн и Тоа Сител стояха по местата си с пребледнели лица, протегнали ръце, сякаш искаха да го спрат, но не смееха да помръднат от страх да не би движенията им да го накарат да пусне халката.

— Не знаеш… — рече Тоа Сител с дрезгав глас, — не знаеш какво може да има вътре…!

— Мамка му — рече Каин през смях. — Добре, спокойно, бебета такива. Няма да почукам.

Вместо това направо отвори вратата.

Отвътре се разнесе вонята на кръв и стари изпражнения, измити със солена вода. От разположените по ъглите мангали миришеше на кедър. Таванът беше достатъчно висок, за да могат стъпките на Каин да отекнат в стаята, но когато Ма’елкот се изправи и величествено се обърна към вратата, помещението като че ли се сви като отминаващ сън — сякаш в него нямаше кътче, до което да не достига ръката на императора.

— Каин. Влез. Затвори вратата след себе си.

Каин хвърли бърз поглед през рамо към Бърн и Тоа Сител. И двамата изглеждаха изпълнени с благоговение и същевременно смъртно разтревожени и обзети от подозрение.

Той им намигна и влезе вътре.