Матю Удринг Стоувър
Героите умират (131)

28.

Палас ме поглежда от сгъстяващата се тъмнина.

— Да, Каин. Знам.

Светът примигва — мисля, че за малко съм припаднал. Но после се озовавам пак тук, на арената.

Не се получи.

Изминах целия този път… дадох живота си, за да стигна дотук…

И не се получи.

Предполагам, напразно съм се надявал, че онази торба с лайна ще си удържи на думата.

Става ми студено, наистина студено, което е странно за това време на годината в Анхана. Опитвам отново, търся думите, които ще ни отведат у дома.

— Трябвало е да го направи — продължавам аз. — Наредено му… договорът, неговият договор…

— Шшт — казва тя, докосвайки косата ми. — Всичко е наред. Шшт.

Не е наред, нищо не е…

Мрак.

Изплувам отново в света на светлината.

Все още се намираме на арената.

Трябва просто да се откажа.

Ако някой някога ме беше попитал как бих искал да умра, щях да му отговоря: точно по този начин, с глава в скута й, ръката й ме гали по косата.

Но тук става нещо.

Изведнъж настава тишина, озовали сме се под нещо като прожектор. Ламорак е тук, точно до Палас. Ма’елкот ни е събрал тримата заедно. Ето го и него; разговаря с хората от трибуните… Долавям боботещия уверен гръм на красивия му глас…

Тъмнина. И когато светлината отново се завръща, той стои до мен, точно до мен. Гласът му е топъл и нежен и той ми казва просто да се откажа, да се отпусна и да се откажа.

Гласът му заглъхва. На лицето му се появява разсеяното изражение, характерно за състоянието на ментално зрение.

Заклинанието!

Сега си спомням… спомням си заклинанието.

И отнякъде се сдобивам със сила.

Да се откажа, как ли пък не.

Никога не се предавай.

Никога.

Извръщам глава и се вторачвам в сумрака.

— Ламорак… Ламорак…

Палас се навежда към мен като ангел от приказка.

— Шшт, Каин, знам. Всичко е наред.

— Не…

Събирам още сила, съсредоточавам се. Когато съм съсредоточен, мога да движа ръцете си — не е нужно да съм силен, но трябва да мога да се движа, да ги изненадам…

— Ламорак… Ламорак, моля те, трябва да ти кажа…

Разбитото му лице изниква от сумрака; аз шепна разни безсмислици, за да го накарам да се приближи още повече. Точно така, смотаняко, точно така…

— Ламорак… забрави за Желязната стая… забрави за Театъра на истината… трябва да се погрижиш за Палас…

— Всичко е наред, Каин — казва той. — Ще се погрижа, обещавам.

— Обещаваш, така ли? — Приливът на адреналин прояснява погледа ми и влива сила в ръцете ми. — И как смяташ да спазиш това обещание без шибаната си глава?

Очите му се изцъклят смаяно. За части от секундата сграбчвам дръжката на Косал, за да събудя жужащата му магия, а с другата ръка се вкопчвам в дългата руса коса на Ламорак и придърпвам шията му към острието.

Главата му се отделя от раменете със същия звук, който издава лист, откъснат от тетрадка.

Бликва кръв; Палас отскача от мен и изкрещява; устата на Ламорак се отваря беззвучно; той ме гледа ужасено — мозъкът му все още функционира.

Мятам главата му като футболна топка право в скута на Ма’елкот.

Той сграбчва инстинктивно окървавената глава. Цялото му тяло се вцепенява, очите му се ококорват и от устните му се отронва стон, изпълнен с шок и отчаяние.

Но това не са шокът и отчаянието на Ма’елкот, а на Ламорак.

— Казвам се… — изрича, задъхвайки се, Ма’елкот, а очите му са все така ококорени и безизразни, — Карл Шанкс, казвам се Карл Шанкс! Аз съм Ламорак…

— Ламорак — изръмжавам аз с цялата сила, която ми е останала, — кой ти нареди да предадеш Палас Рил?

— Колбърг — отвръща той замаяно, но отчетливо. — Управителят Администратор Колбърг…

Но преди да успее да довърши изречението, светът се огражда от кристален ореол с всички цветове на дъгата.

Половин секунда преди прехвърлянето се пресягам…

И улавям ръката на Ма’елкот.