Матю Удринг Стоувър
Героите умират (134)

Епилог

Настъпи денят, в който Хари се събуди и намери Шана да седи край леглото му.

Той лежеше на гел-възглавницата си и я гледаше през притворените си очи, докато постепенно свикваше с дневната светлина.

Тя стоеше до прозореца и гледаше към облаците, към океана, плъзгайки поглед над лъскавите медийни ванове, които бяха обградили болницата като обсадни машини на армия от Отвъдие. Изглеждаше отслабнала, бузите й все още бяха хлътнали, а очите — потъмнели, ръката й все още висеше отпусната — и Хари си помисли, че през живота си не е виждал нещо по-красиво.

Той не каза нищо — от страх, че звукът на гласа му ще развали магията.

Усещайки погледа му, Шана леко се закашля. С виновна усмивка докосна гърдите си там, където ги беше пронизала стрелата.

— Пневмония — поясни тя.

Хари отвърна на усмивката й.

— Да, и аз имам — но май съм я пипнал тук.

— Аз, ъъъ… — започна Шана, след което бързо попита: — Как се чувстваш? В смисъл…

Тя кимна към сивкавия метален корпус на апарата, покриващ тялото му от бедрата до гърдите; не й се искаше да поглежда нататък.

Хари сви рамене и го потупа с ръка.

— Не знам. Като че ли не чак толкова зле. Казаха ми, че в следващите няколко седмици ще си върна чувствителността в краката. После ще ме окачат на някоя от онези компютърни раздвижващи машини, които размърдват пръстите на краката, или нещо такова, и след година вече ще мога да ходя, дори ако регенерацията не прихване…

Той си пое дълбоко дъх за кураж и бавно го издиша.

— Казаха, че сигурно ще ходя с бастун до края на живота си; отвърнах, че вече съм наясно — изрече той с крива усмивка.

Тя отново се извърна настрани, към прозореца и наведе глава.

— Да — промърмори той, — лоша шега, знам.

— О, Хари, толкова съжалявам.

— Престани — рече той. — Дори не си помисляй.

— Кариерата ти…

— Майната й на кариерата ми. Всичко, което аз… всичко, което Каин някога е искал, е да умре в ръцете ти. Това е хепиенд и ме устройва.

Той раздвижи раменете си напред, а след това назад и на него му се прииска хилядите тънки като косъм сондички, свързващи апарата с гръбначния му стълб, да му позволят да размърда хълбоците си — беше започнало адски да го боли.

— Освен това се измъкнах жив. Колко живи пенсионирани Актьори познаваш?

Гласът й се снижи до шепот.

— Отказа се от толкова много неща заради мен…

— Не.

— Хари…

— Не го направих заради теб — би трябвало да ме познаваш по-добре. Направих го, защото не ми се живее в свят, в който теб те няма, разбираш ли? — Той плесна с ръка студения метал на апарата. — Краката ми? Кариерата ми? Цената си струва. Ти струваш колкото десет като мен.

Тя отвърна тихо, без да го поглежда:

— Доскоро и аз си мислех така…

Ръката, която стисна сърцето на Хари, му попречи да отговори.

По-късно тя попита:

— Следиш ли процеса?

— Шегуваш ли се? Умирам от кеф, когато гледам как този долен шибаняк се пече на бавен огън. Подай ми дистанционното — да видим какво са намислили.

Той натисна няколко бутона и на екрана над главата му се появи картина от стъпалата пред Корпоративния съд на Сан Франциско. На екрана се виждаше дълга редица от лимузини; от една от тях излязоха няколко адвокати, които бяха обкръжили клиента си като телохранители, макар никой от тях да не стигаше по-високо от рамото му.

— Хей, това е Ма’елкот — каза Хари. — Предполагам, че все пак ще му позволят да свидетелства.

Адвокатите му задържаха тълпата от репортери, така че той да може да се изкачи по стълбите. После Ма’елкот се обърна към тях и усмивката му като че ли накара слънцето да грейне по-ярко. Той беше облечен с безупречно ушит костюм в класически европейски стил, подчертаващ невероятната ширина на раменете му. Върху гъстата му блестяща коса, завързана в старомодна опашка, беше поставена сивкава мрежа.

Ма’елкот беше гладко избръснат, благодарение на което се разкриваше аристократичната изпъкналост на челюстта му. Над ясните му сериозни очи сияеше широко чело. Невъзможно беше да не повярваш на този човек, когато той се обърна към репортерите и с гръмотевичен глас произнесе:

— Целта ми е да помогна на правосъдието. Артуро Колбърг ми отне трона и кроеше заговори за отнемането на живота ми, както и на живота на Каин и Палас Рил. Само истината, колкото и грозна да е тя, ще предпази обществото от подобни престъпления.

Камерите го проследиха как със стегната стъпка влиза в съдебната палата.

— Невероятно е колко бързо се адаптира — промърмори Шана. — Звучи така, сякаш се кандидатира за депутат.

— Аз бих гласувал за него.

— Сигурно и аз. Смяташ ли, че Студията ще му позволи да се върне в Отвъдие?

— Едва ли. Не мога да си представя, че биха пожелали това — начинът, по който го отнесох, го е белязал като актир. Няма да има кой знае колко добър живот там.

— И сега няма кой знае какъв живот. Може да напуска камерата с нормалното за Отвъдие поле само за по няколко часа от време на време. За да може да говори така, сигурно непрекъснато гледа мрежата.

— Не е лошо като за начало — усмихна се Хари.

Шана наведе поглед.

— Забеляза ли? — продължи той. — Той има акцент като на Карл.

— Хари…

— Няма да се извиня за това. Направил съм доста гадости през живота си, но това не е една от тях. Заслужаваше дори нещо по-лошо, знаеш много добре.

— Да, знам — отвърна тя със слаб глас. — Ти… просто трябва да разбереш, че ми е малко трудно. Имаше времена, в които смятах, че го обичам. Каквото и да съм научила за него, не може да промени това…

Юмрукът в гърдите му отново се появи и стисна сърцето му; той не можеше да я погледне.

— Няма да има „и живели дълго и щастливо“, нали?

— Не знам, Хари. Наистина не знам.

* * *

Дните минаваха. Идваха и си отиваха посетители — предимно репортери, които искаха да разберат как Каин е успял да осъществи налудничавия си план по такъв великолепен начин. Никой от тях не му вярваше, когато отговаряше, че сам не знае, че просто е правил малки крачки към светлината, докато накрая не е успял.

Марк Вило се обаждаше всеки ден, за да проверява състоянието му; той беше убеден, че с кариерата на Каин не е свършено, макар че с милиардите си спокойно можеше да купи нови крака за любимата си звезда.

Различни Актьори носеха новини от Анхана. Говореше се, че Кралят на Кант и Поданиците са спасили живота на херцог Тоа Сител на стадиона в същия ден, когато е било разкрито, че Ма’елкот е актир. С помощта на Лицата на Киърандел те успели да удържат града и постепенно спечелили лоялността на военните. В светлината на тези събития голяма част от благородниците му се заклели във вярност и по всичко личало, че Тоа Сител ще поеме управлението на Империята.

Не беше възможно да се събере повече информация, защото Империята наистина се беше превърнала в много опасно място за Актьорите. Тоа Сител продължи стръвно да прилага актир-токар, който беше започнат от Ма’елкот. Няколко Актьори бяха заловени и екзекутирани.

Хари оценяваше студената ирония: блокировките на Студията, чиято цел беше да им попречат да се издадат или да издадат другите, всъщност се бяха превърнали в средството, използвано за залавянето им.

От болничното си легло Хари наблюдаваше с тих възторг как временният управител обявява по мрежата, че Студията прекратява анханските операции, докато не бъде намерено решение на проблема.

Артуро Колбърг беше изхвърлен от Студията; официалната позиция беше, че всичко е било негова подмолна операция. Той беше понижен до Работник и бе прехвърлен в гето за Временни работници, недалече от мястото, където бе израснал Хари.

Хари беше спечелил; Каин беше спечелил.

Бяха го убили, но това нямаше значение; пак ги беше победил всичките.

И един ден Шана се върна.

— Поздравления, Администратор Майкълсън — беше първото нещо, което му каза тя. — Чувам, че повишението ти в горна каста е било одобрено.

Хари сви рамене.

— Здрасти и на теб. Да, Студията ме подкрепи, а те, общо взето, получават онова, което искат.

— Студията? — рече тя озадачено. — Че защо ще искат да те издигат в горна каста?

— Защото ми предложиха работата на Колбърг.

Шана пребледня.

— Не мога да повярвам.

— И аз не вярвах, но като се замислиш, това си е напълно в реда на нещата. В момента съм най-прочутият човек на планетата. Дори да съм — да бях — само един Професионалист, пак мога да причиня сума ти проблеми на Студията. Практически съм недосегаем, мога да разкажа доста истории. Мога да им осигуря нокаута след насиненото око, което получиха от Колбърг. Затова решиха да ме задържат в системата.

— Наистина ли смятат, че можеш до такава степен да им навредиш?

Той разпери ръце.

— Хей, този месец вече успях да сваля едно правителство.

— Нали не смяташ сериозно…

— Е, може би не. Знам само, че за тях ще е по-добре да не ме ядосват.

Лицето й беше понапълняло, сенките под очите й бяха изчезнали. Внезапно тя му се стори ужасно смутена; направи жест, като че ли се кани да си тръгне.

— Какво има? — попита той.

— Хари, аз… не знам. Това е страхотно, новините, издигането ти, всичко, но аз… Може би просто трябва да си мълча.

— За какво? За кое да си мълчиш?

— Не искам да си мислиш, че това има нещо общо с издигането ти в каста…

Сърцето му се вдигна в гърлото и кръвта забуча в ушите му.

— Кое това? Хайде де, стига ме измъчва! Говори…

Тя отметна с ръка косата от очите си и се загледа през прозореца в мъгливите далечини; после заговори колебливо, с очевидно затруднение.

— Оттатък, в самия край, аз станах богиня — започна тя и въздъхна, сякаш не знаеше как да продължи.

— Помня… — отвърна тихо Хари.

— И нали знаеш това не бях съвсем аз — в смисъл, аз бях, но бях и нея, Чамбарая. Бях само частица от един бог, но в същото време бях самият него и знам, че в това няма особен смисъл… Думите като че ли не са достатъчно изразителни, предполагам; единственият начин наистина да разбереш е, ако се случи на теб.

— Липсва ти, нали — каза Хари. Това не беше въпрос; истината му беше ясна и го разкъсваше отвътре. „Тя ме напуска отново — помисли си той. — Отива си заради любовта си към реката.“

— Да, разбира се, че ми липсва. Но сега съм тук и имам нужда да съм тук. Имам нужда да съм там, където съм, да правя онова, което правя и което искам да правя, разбираш ли ме?

— Не съвсем…

— Ти видя силата — каза тя, — но силата няма нищо общо с това, да си бог. Те, боговете, гледат на нещата по различен начин. За да се слея с Чамбарая, аз трябваше да видя света по начина, по който го възприема тя. И когато светът изглежда различно, той променя и теб — ти не си същият човек, който го е възприемал по стария начин.

Тя разпери ръце и поклати глава с примирена усмивка.

— Май не стигам до същността.

Шана се изправи и закрачи из стаята; погледът на Хари я следваше безпомощно.

— Знаеш ли, боговете също не ни разбират — каза тя. — За тях смъртните са същата загадка, каквато са те за нас. И онова, което най-малко разбират, е защо ние избираме да сме нещастни. На тях им се струва, че ние копнеем да сме нещастни… Докато бях с Чамбарая, на мен също ми се струваше така и също като реката не можех да го разбера.

Шана изпъна гръб. Хари можеше да види лекото треперене на ръката й, с която изпъна шева на туниката си. Дишаше дълбоко, сякаш черпеше смелост от въздуха.

— Обмислях го дълго, оглеждах го от всички страни — рече колебливо тя.

Хари стисна здраво очи. „Не искам да чувам това.“

— Ти скоро ще се прибереш вкъщи.

— Да…?

Това беше единственото, което той можа да произнесе през свитото си гърло.

— Бих искала да… Бих искала да съм там, когато пристигнеш. И след това.

Той не можеше да говори, не можеше да диша, не можеше дори да мигне.

Тя седна и отново погледна настрани.

— Бизнесмен Вило, той има едно симкресло… Двамата с мадам Незаетата Доул са… е, нали знаеш, затова аз… През миналата седмица направих нещо като директно гледане на Приключението ти.

— Шана…

— Сега вече разбирам много неща. И, Хари? По време на всичко, раздялата, всичко, никога не съм се съмнявала, че ме обичаш. Предполагам, че просто съм искала да ме обичаш по моя начин — или нещо глупаво в този дух. Не знам. Мисля, че сега това няма значение.

— Аз, аз…

— Не знам дали между нас ще се получи, Хари. Наистина не знам. Не съм същата жена, за която се ожени — за мен вече са важни други неща. И ти не си същият мъж. Може би ще успеем… да се опознаем отново. Мислиш ли? Защото аз те обичам и искам отново да сме заедно. Искам да се опитаме да бъдем щастливи.

— Шана, мили боже, Шана…

Когато той протегна ръка да хване нейната, в стаята връхлетяха група лекари — телеметрията му беше активирала шест различни аларми.

Дни по-късно, когато лекарите бяха удовлетворени и той беше настанен в левитиращ стол, който щеше да бъде неговият мобилен дом през следващите няколко месеца, той я държеше за ръката, взираше се в очите й и си мислеше: „Е, мамка му, всичко се нареди — накрая получих дори и момичето.“

Тя вървеше до жужащия му стол, докато напускаха болницата и излязоха на чист въздух.

Над главите им се ширеше небето. Наблизо проблесна златистото снижаващо се такси.

Той я погледна.

— Наистина ли мислиш, че ще се получи?

— Надявам се — отвърна тя. — Все пак обещах, че никога няма да те изоставя. А обещанията са важно нещо.

— Да — рече той, — така е… Знаеш ли, това ми напомни за едно мое обещание.

Когато таксито се приземи, тя помогна за настаняването на стола му вътре. Той се наведе напред, натисна бутона за отмяна на маршрута и каза на шофьора да ги откара до социалния лагер „Бюкянън“.

— „Бюкянън“ ли? — попита Шана. — Какво ще търсим в „Бюкянън“?

Хари се усмихна едва-едва; сърцето му беше твърде препълнено, за да си позволи нещо по-голямо. Колкото по-силна е радостта, толкова по-слабо и по-тихо се изразява.

— Там има един човек, с когото искам да те запозная.