Матю Удринг Стоувър
Героите умират (2)

2.

Когато служителката на „Моторола“ му свали шлема, очите на Хари Майкълсън застинаха широко отворени и той се озъби, щом почувства как нейният асистент бавно измъква от врата му иглата на обезболяващата инжекция. Хари вдигна ръка и се изкашля, притискайки към устата си кокалчетата на пръстите си, а жената от „Моторола“ бързо му подложи картонена чашка, в която да се изплюе. Хари се протегна бавно, така че ставите му изпукаха, и се наведе напред в симкреслото, облягайки лакти върху коленете си. Правата му тъмна коса лъщеше от пот, черните му очи бяха кървясали. Той се извърна от служителите и скри лицето в дланите си.

Девойката от „Моторола“ и асистентът й го гледаха като кутренца, от което му се повдигаше.

От дълбините на необятното си кресло, облицовано с телешка кожа, Марк Вило попита:

— Е? Как беше, Хари? Как ти се струва?

Хари си пое дълбоко въздух, потърка брадата си, опипа жълтеникавия белег, пресичащ хребета на изкривения му, двукратно чупен нос, и се опита да намери сили, за да заговори. За себе си наричаше това състояние пост-Каинова гадост — разтърсващата, сякаш следкокаинова депресия, която го връхлиташе всеки път когато се върнеше на Земята, за да стане отново Хари Майкълсън. Дори днешните събития — които даже не бяха истинско Приключение, а запис с тригодишна давност — бяха достатъчни, за да отключат това усещане.

Честно казано, този път имаше нещо повече от обикновена пост-Каинова гадост. Усещаше пареща дупка във вътрешностите си — сякаш беше глътнал киселина и тя беше прогорила пътя си до кожата му, точно на мястото, където широкото острие на меча на Умника беше влязло в черния му дроб. Защо точно този куб от всички Приключения на Каин? Какво си мислеше Вило, по дяволите?

Да го доведе тук и да го прекара отново през епизод от „Слуга на Империята“ — дори и през кратък епизод, — беше изискана и изтънчена жестокост, като изстискване на лимон в посипана със сол рана. Хари чувстваше как го гризе отвътре, сякаш в онази дупка във вътрешностите му имаше малък проклет плъх.

Обикновено той успяваше да измами себе си, да се накара да повярва, че не е наистина наранен, че тази пареща болка в гърдите му, която се появяваше при мисълта за Шана, е само проблем с храносмилането, само язва. През повечето време се заставяше да повярва, че тя идва от празнотата във вътрешностите му, вместо от празнотата в живота му. Беше успял да се самозалъже — вече от месеци вярваше, че е преодолял спомена за нея.

Какво толкова? С тренировки всичко се постига.

— Хари? — Вило се наведе напред в креслото си, в гласа му се долавяше опасно нетърпение. — Всички те чакат, хлапе. Хайде, давай.

Бавно, с усилия Хари се застави да проговори:

— Това е незаконно, Биз’мен^[1]. Това е незаконна технология.

Служителката на „Моторола“ зяпна, като спокойно разхождаща се жена, която е срещнала ексхибиционист.

— Уверявам ви, лично уверявам и двама ви, че тази технология е разработена абсолютно независ…

Вило я прекъсна, като махна към нея с димящата си пура — дебела, черна „Кон Кристо“, голяма едва ли не колкото самия него.

— Мамка му, Хари, наясно съм, че е незаконна. Да не съм идиот? Просто искам да знам има ли някаква полза от нея.

Марк Вило беше дребен боен петел с прошарена коса, постигнал всичко със собствените си сили бизнесмен, наближаващ шейсетте, наперен кривокрак кучи син, главен акционер във „Вило Интерконтинентал“, уж световноизвестна транспортна фирма. Той беше собственик и господар на този занемарен имот в предпланините на Сангре де Кристо, и бизнес патрон на Актьора суперзвезда, познат на всички под името Каин.

— Полезно? — Хари сви рамене и въздъхна. Защо да се карат? — Да, бъдете сигурен. Най-хубавото нещо след това, наистина да си там. — Той се обърна към служителката на „Моторола“: — Вашата неврохимична обратна връзка е имитация, нали?

Девойката започна да протестира шумно, но Хари я прекъсна уморено:

— О, я млъквайте!

Ала в действителност той беше доволен, че жената от „Моторола“ е пълна глупачка; това му даваше материал за размисъл, различен от студената болка, която виждаше в очите на Шана всеки път когато си я представеше. От месеци не беше способен да си я представи как се усмихва.

„Не си отклонявай вниманието от шибаната работа“, изръмжа той на себе си.

Обърна се към Вило и се опита да вкара някакъв живец в гласа си, като преви болящите го рамене.

— Не им позволявайте да ви прекарат, Биз’мен. Цялата тази работа с квадратчето за изход, как я наричат? Синхронно мигане?

Момичето от „Моторола“ го дари с ослепителна, професионална усмивка.

— Това е само едно от достойнствата на нашето устройство, които го правят номер едно на пазара в момента.

Хари не й обърна никакво внимание.

— Значи, за да излезе човек от програмата, трябва да задейства рефлекса си за мигане — продължи той. — Това не е механичен изход. Системата отчита импулсите с помощта на обратна връзка; това е технология, изцяло собственост на Студията, а Студията се отнася сериозно към подобни глупости. Неврохимичната обратна връзка е само камуфлаж. В действителност се използват само хипнотични средства, и при това в малки количества, ако искате да знаете — те уплътняват обратната връзка. Цялата им сензация е същата онази пряка невроиндукция, която Студията използва в нейните директни кресла, само че тук е твърде силна. Миризмата, която надуших, когато отрязах главата на Тоа Фелатон? В реалността тя не е толкова силна. А после адреналинът ми се вдигна толкова, че едва успявах да дишам. А накрая, с меча в корема ми, болеше твърде много.

— Но, Шоумен Майкълсън… — заломоти служителката, споглеждайки се тревожно с асистента си, — нали трябва да направим така, че да ни повярват, тоест имам предвид, че…

Хари бавно се изправи. Пост-Каиновата гадост го караше да се чувства, сякаш няма кости, и успяваше да се задържи на крака с пределни усилия, но в гласа му зазвучаха характерните за Каин заплашителни нотки, а погледът му проблесна студено.

Той повдигна края на туниката си, показвайки кафявите линии на двата белега от лявата му страна — единият отпред, под ребрата, а другият отзад, точно където го беше пронизал мечът на Умника преди три години.

— Виждате ли ги? Искате ли да ги докоснете? Кой знае по-добре от мен как е? Вие ли?

— За бога, Хари, не бъди такъв задник — каза Вило. Той махна пренебрежително с пурата си към служителката. — Не му обръщайте внимание, в това няма нищо лично. Той се държи така с всички.

— Повтарям — изрече Хари монотонно, — те са омазали всичко. Ако онзи меч, засягайки реброто ми, беше причинил такава болка като днешната, това щеше да ме зашемети за няколко допълнителни секунди. При такава болка не можеш да направиш нищо, освен да стенеш или да пищиш, гърчейки се, или веднага да изгубиш съзнание. Онзи проклет кучи син вече се целеше в гърлото ми. Ясен ли съм?

Той протегна длан към Вило и въздъхна.

— Ако искате да инвестирате в патентована технология — това си е ваша работа. Но не мисля, че искате да се забърквате с идиоти, които дори не могат да настроят един симулационен шлем.

Вило изсумтя.

— Не да инвестирам. Аз смятам да купя проклетото нещо, Хари. Този така наречен „прототип“. Дори динозавър като „Моторола“ не би пуснал на пазара технология, която копира разработките на Студията. Просто ми се искаше да имам свой комплект, за да разигравам кубове в свободното си време, без да пилея по две-три седмици за директна кабина.

— Аха, както и да е. Правете каквото знаете.

— Хари… — изрече Вило меко, връщайки пурата в крайчеца на устата си. — Това отношение…

След съвета на Вило настъпи смразяваща тишина. Служителката и асистентът бързо се спогледаха, без да помръдват. Вило меко кимна към служителите, сякаш искаше да каже: „Дръж се учтиво пред хората, синко.“

Хари мрачно наведе глава.

— Извинявайте, Биз’мен — промърмори той. — Не съм във форма. Но с ваше позволение искам да задам още един въпрос.

Вило кимна царствено и Хари се обърна към жената от „Моторола“:

— Кубовете, които разиграва вашето кресло, се различават от стандартните кубове на Студията. В стандартните няма усещане за миризма, докосване или болка и аз се съмнявам, че вашите индуктори могат да четат неврохимичните канали и да компенсират закъснението, дозирането и всичко останало. Вие получавате незаконно образци отнякъде, прав ли съм?

Служителката на „Моторола“ изобрази корпоративната си усмивка и каза:

— Боя се, че не мога да отговоря на този въпрос. Но в договора за покупко-продажба е гарантирано, че Биз’мен Вило ще получи кубовете, подходящи за това оборудване…

— Достатъчно — изрече Хари с отвращение. Той се обърна към Вило. — Вижте, работата е следната. Тези идиоти имат свой идиот в лабораториите на Студията, който ги снабдява с незаконни образци. Първо, това означава, че материалите, които получавате, най-вероятно са несъкратени. Двуседмичното Приключение ще трае две седмици в това кресло, сякаш седите в директна кабина в „Кавеа“, само че с по-лошо качество. Това кресло няма нито рецептори, реагиращи на болката, нито удобно захващане, нито вътрешно подаване на храна. Второ, непрекъснато ще ви снабдяват с незаконни записи. И в един прекрасен ден онзи идиот ще го хванат. Преди да го киборгизират и да го продадат за Трудовак, ченгетата на Студията ще изтръгнат от него достатъчно, за да разкрият цялата мрежа, и ще оставят приятелчетата си от правителството да се занимават с нея. А това не са ви дружелюбните момчета от Криминалната полиция, които учтиво чукат на вратата, преди да влязат. Защото вече не става въпрос за технологично нарушение, а за интелектуална собственост и нарушаване на авторското право, и изведнъж ще се изправите срещу Социалната полиция. Дори и на вас, Бизнесмена, няма да ви се иска да се запознаете отблизо с тях.

Вило се облегна назад в креслото и сгуши глава в меката облегалка. Дръпна си от пурата, изпуфка няколко кълбенца дим, отново се изправи напред и се усмихна накриво, при което покрай очите му се показаха дребни бръчици.

— Хари, ти продължаваш да мислиш като престъпник, знаеш ли? Изминаха вече двайсет години, а ти все още си оставаш уличен хулиган по душа.

Хари му отвърна с безрадостна усмивка. Той не знаеше какво означават думите на Вило, но не му се искаше да попита.

— Защо не отидеш до езерцето и не си сипеш едно питие, докато аз не уредя нещата с тях? — продължи Вило.

Навремето, когато Хари го изгонеха по този начин като малко дете, той се чувстваше, сякаш са го зашлевили. А сега само си помисли с леко учудване, че все още остава в бизнеса и животът продължава — като че ли това имаше някакво значение.

Ала всичко това беше игра, също толкова празна, колкото и самият Каин. Без Шана светът беше пуст и на Хари не му пукаше за абсолютно нищо.

— Добре — кимна той. — Ще се видим там.