Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отвъдие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heroes Die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)
Корекция
ИК „Колибри“

Издание:

Автор: Матю Удринг Стоувър

Заглавие: Героите умират

Преводач: Васил Велчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Главен редактор: Андрей Велков

Художник: Росен Дуков

Коректор: "Колибри"

ISBN: 978-619-150-282-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1190

История

  1. — Добавяне

Ден първи

— Хей, аз не съм единственият, който убива хора.

— Никой не казва, че си единственият, Хари. Не е там проблемът.

— Ще ти кажа какъв е проблемът. Проблемът е как станах звезда. Проблемът е как плащам за тази къща, за колите и за масата в „Por L’Oeil“. В това, как плащам за всичко!

— Не ти плащаш за всичко, Хари. Плаща Тоа Фелатон. Жена му. Дъщерите му. Хиляди жени, мъже, родители, деца. Те са единствените, които плащат.

1.

— Той се казва, ъъъ… Ма’елкот — рече Администратор Колбърг. Облиза пълните си безцветни устни и продължи: — Ние, ъъъ… смятаме, че това е псевдоним.

Хари стоеше сковано пред масивното бюро на управителя. Вътре в себе си той изръмжа: „Разбира се, че е псевдоним, идиот!“. На глас отбеляза:

— На пакуили „елкот“ означава „огромен“ или „безкраен“, а представката „ма“ е първо лице единствено число на глагола „съм“. Това не е име, а самохвалство.

„И ако ти не беше такъв шибан идиот, щеше да го знаеш!“ Безмълвните коментари не се отразяваха върху лицето му — годините практика му помагаха да запази каменна физиономия.

Широкият правоъгълен ретранслатор „Сони“ зад гърба на управителя показваше късно есенно слънце, спускащо се към залива — гледка, имаща малко общо с картината, която би показал истински прозорец, тъй като този прехвален офис се намираше дълбоко под комплекса на Студията.

Вътрешният офис беше светилище, което малцина бяха виждали; за тези единайсет години, откакто Колбърг беше станал управител, дори Хари — звезда номер едно на Сан Франциско и постоянно присъстващ в Топ десет на Студията по приходи за целия свят — беше идвал тук само веднъж досега. Стаята беше малка, с извити стени и таван, без никакви остри ъгли; климатиците се опитваха да поддържат необходимата температура и влажност, за да не се поти Колбърг, но невинаги успяваха.

Управителят на клона на Студията в Сан Франциско беше нисък и мазен, не чак дебел, но мек и охранен. Бледосивите му кичури коса едва покриваха скалпа, изпъстрен с белези от неуспешни присаждания, а воднистите му очи бяха заобиколени от гънки плът с цвета и консистенцията на прокиснало тесто за хляб.

Хари беше виждал подобна плът само веднъж в живота си по-рано — когато Каин беше освободил няколко човешки роби на огрилско племе в Божиите зъби. Огрило ги отглеждаха като говеда под земята, в зловонните си пещери; те бяха тийнейджъри, които никога не са виждали слънчевата светлина, и бяха кастрирани, за да стане месото им сочно и вкусно. Кожата им много приличаше на тази на Колбърг.

Хари си наложи да спре да мисли за това, защото можеше да се разтрепери.

Звездата на Колбърг беше изгрявала заедно с тази на Каин; управителят стоеше зад гърба на Хари по време на заснемането на Приключението, което по-късно стана известно като „Последен отпор в Серано“. Това беше големият пробив на Каин, както и на Колбърг — Каин влезе в Топ десет, а Колбърг беше управителят, който го е вкарал там. От този момент нататък почти свръхестественият усет на Колбърг за ритъма във вкусовете на публиката беше изстрелял Сан Франциско към настоящата му световна слава; смяташе се, че Колбърг е очевидният наследник на Бизнесмен Уестфийлд Търнър, президент и изпълнителен директор на Студията. Колбърг повече от всеки друг, с изключение на самия Хари, беше отговорен за успеха на Каин.

Хари го презираше с онова отвращение, което повечето хора изпитват, когато намерят в храната си хлебарка.

Колбърг продължаваше да бърбори за Ма’елкот, който се беше провъзгласил за император на Анхана.

— Трябва да обърнете внимание на това, Майкълсън — казваше Колбърг. — В края на краищата точно вие го сложихте на трона.

Това беше типично за Колбърг — мазният кучи син можеше да изгуби цял час, преди да стигне до причината, поради която е повикал Хари. По пътя насам Хари уж небрежно беше разпитал портиера, охраната, секретарите и дори онзи самодоволен червей Гейл Келър. Никой не знаеше нищо за Шана; каквото и да се беше случило, слухът още не се беше разпространил. Колбърг досега дори не беше произнесъл името й. Дланите на Хари горяха със самоубийственото желание да изтръгнат истината от управителя.

— Първо — заяви той рязко, — не съм качил аз Ма’елкот на трона. Той сам го постигна.

— След като убихте предшественика му.

Хари сви рамене; вече му беше дошло до гуша от тази тема през последната седмица.

— И второ, вече не се занимавам с убийства.

Колбърг примигна.

— Моля?

— Вече… не се… занимавам… с убийства. — Хари изговаряше всяка дума бавно и ясно, балансирайки на опасната граница, чието престъпване би означавало непочтителен тон към представител на по-висша каста. — Ще правя само нормални Приключения, като „Измъкване от Бодекен“.

Управителят стисна тежките си устни.

— Ще направите и това.

— Готов ли сте да се обзаложите, ’Стратор?

Кикотенето на Колбърг беше толкова мазно, колкото воднисти бяха очите му.

— Доста, ъъъ… впечатляващ е този Ма’елкот — военен вълшебник, внушителен генерал. Ето, вижте.

Ретранслаторът зад бюрото му проблесна и оживя с компютърно обработена гледка през очите на някой неизвестен Актьор. Хари знаеше мястото — това беше варовиковата платформа, извисяваща се на три етажа над отвесната стена на Храма на Проритун, сияеща в яркожълто под лъчите на анханското слънце. Актьорът, от чиято гледна точка се предаваше изображението, стоеше с гръб към фонтана. Съдейки по ъгъла, под който гледаше, той всъщност беше облегнат на статуята на Тоа Фелатон и от долния край на полезрението му ставаше ясно, че Дворецът на боговете е претъпкан с хора от всички възрасти и съсловия.

Човекът, който стоеше на платформата и призоваваше тълпата, изглеждаше като великан сред придворните рицари, застанали около него; беше висок колкото кървавочервените им алебарди. Юмрукът, който той размахваше разгневено, можеше да стрие на прах диамант.

Той носеше някакъв вид ризница с черната полупрозрачност на обсидиан, а на раменете му беше закачено бяло и блещукащо наметало, което се разстилаше зад гърба му като криле на орел. Косите му с кленов цвят се спускаха на къдрици по раменете му и се поклащаха от някакъв недоловим ветрец, а омазнената брада, стърчаща между сивите железни решетки на забралото, обрамчваше лице с широко отворени и невинни очи, лице на явно честен и великодушен човек.

Въпреки че нямаше звук, Хари не можеше да откъсне поглед от екрана. Когато Ма’елкот гневно смръщеше вежди, небето сякаш правеше същото; когато той погледнеше надолу с любов към своите поданици, лицето му ги озаряваше като първи пролетен изгрев.

Хари осъзна, че някой неуловимо манипулира слънчевата светлина; с това би могъл да се справи някой добър илюзионист, дори на обширна територия като тази, но да се направи да изглежда така естествено…

Впечатлен, Майкълсън неволно изсумтя.

— Добре се справя.

— О, да — съгласи се Колбърг. — Наистина. Освен това е страшно умен.

— Така ли?

— Изглежда, ъъъ… — Колбърг се изкашля в шепата си. — Изглежда, той самостоятелно е изобретил полицейската държава.

— Браво на него — промърмори Хари разсеяно, гледайки екрана. Беше зървал Ма’елкот веднъж или два пъти досега, по време на парадите в чест на победата в Равнинната война, но никога не го беше виждал в действие. Имаше нещо смътно познато в движенията му, в жестовете. Майкълсън знаеше, че тази загадка ще го мъчи, докато не открие отговора й някъде из кътчетата на съзнанието си.

Къде беше виждал тези маниери по-рано?

— … вътрешен враг — казваше Колбърг през това време. — За нацистите това са били евреите, за комунистите — контрареволюционерите; за нас — ХРВП вирусът. Ма’елкот е изобретил напълно нов вид вътрешен враг. Когато се нуждае от оправдание, за да елиминира някой политически враг, той го обявява за актири.

Актири беше дума от западния диалект с множество негативни значения: побъркан, зъл, кръвожаден, чуждоземен бебеядец, и множество вариации на тази тема. Актири са зли демони, които приемат формата на мъж или жена, за да измамят честните хора, като ги подбуждат да насилват, крадат и убиват с дива страст; когато бъдат убити, изчезват в експлозия от ослепителна светлина.

Думата беше заемка от английския език. Първите Актьори, прехвърлили се в Отвъдие преди трийсет години, действаха с по-грубия, прям стил на Студията от онова време и бяха оказали дълготрайно влияние върху местната култура.

— Лов на вещици.

Актир-токар — поправи го Колбърг. — Лов на Актьори.

— Не е зле — каза Хари. Той докосна главата си над лявото ухо, където се намираше речевият център на мозъка. — Единственият начин да докажеш, че си невинен, е да им позволиш да ти човъркат в мозъка, докато не решат, че там няма мислопредавател. Дотогава, така или иначе, ще си мъртъв. И ако тялото ти не е излязло от фаза, предполагам, че ще ти се извинят. — Той сви рамене. — Стара новина. Студията вече пусна няколко бюлетина по повод промените в анханските протоколи. Това няма да ме накара да убия този човек заради вас.

— Майкълсън… Хари, моля ви, постарайте се да разберете. Този тип не само че хвана няколко Актьори — добре, че сред тях няма нито един много известен, поне засега, — но и цинично използва актир-токар, за да унищожи политическата си опозиция, хора, за които много добре знае, че са напълно… ъъъ, невинни.

— Говорите с погрешния Майкълсън — каза Хари. — Трябва ви съпругата ми.

Колбърг допря пухкавия си пръст до устните си.

— Ах, да, вашата съпруга… Хмм, в качеството си на Палас Рил тя вече е заинтересувана от този проблем.

Само при звука на името й, най-накрая излязло от устата на Колбърг, Хари се почувства така, сякаш някой беше забил игла във врата му.

— Да, чух за това — процеди той тихо през зъби. — Тя играе в своето „Алено огнивче“[1].

— Мисля, че трябва да ви изясня ситуацията, Хари. Тук, в Студията, трябва да гледаме на нещата в дългосрочен план. Тази работа с актир-токар ще престане скоро, и Анханската империя ще стане отново безопасна за Актьорите. Твърде безопасна, ако разбирате какво имам предвид. Ако Империята се консолидира, те може да унищожат огрило и човешките бандити, да избият драконите, тролите и грифоните, вероятно елфите и джуджетата и всички останали неща, които правят Приключенията забавни. Разбирате ли? Ако Ма’елкот постигне успех, на практика ще изгубим Империята като място за Приключения. Дори и сега Анхана не е кой знае колко по-екзотична от Ню Йорк, да речем. Тази, ъъъ… тенденция не бива да продължава. Организацията на Студията — и нашата Студия в частност — е инвестирала твърде много в Анханската империя. За щастие, този Ма’елкот е съсредоточил почти цялата власт в себе си; това може да се нарече класически култ към личността. Ако той бъде елиминиран. Империята ще се балканизира по много изгоден за нас начин.

— Шана много ще си падне по това; защо не се обърнете към нея?

— О, стига — промърмори Колбърг. — Тя е един вид защитничка на онеправданите, самият вие го казахте. Знаете много добре, че Палас Рил не убива.

— Каин също. От сега нататък.

— Майкълсън…

— Ако имате проблем с това — каза Хари навъсено, — можете да го обсъдите с Биз’мен Вило.

При споменаването на могъщия патрон на Хари Колбърг дори не мигна. Нещо повече — върху пълните му устни се появи лека усмивка.

— Не мисля, че това ще е необходимо.

— Мислете каквото си искате, Администратор — каза Хари. — Между другото, все още не сте ми обяснили какво общо има всичко това със съпругата ми.

— Нима? — Колбърг се изправи, плесна с ръце и потри длани с престорено-съжалителна въздишка. — Може би е по-добре да дойдете с мен.

Бележки

[1] „Аленото огнивче“ (в оригинал: „Scarlet Pimpernel“) — класически приключенски роман на баронеса Емушка Орси от 1905 г., чието действие се развива по време на Френската революция и в който за пръв път се появява типът герой „отмъстител с маска“ — прототип на по-късни герои като Зоро и т.н. — Б.пр.