Фабио Воло
Първите утринни лъчи (9)

5 февруари

Днес всичко мина добре. Няма да има повече работни срещи, остана само подписването на договора и галавечерята в Лондон с хората от централата на фирмата. След това — край.

Беше една от най-изморителните задачи, с които някога съм се заемала. През изминалите дни, когато се случеше той да се върне в съзнанието ми, се усмихвах, но веднага започвах да мисля за друго. Тази сутрин, преди да изляза, застанах неподвижно пред отворения гардероб и се зачудих какво да облека.

По време на срещата правех всичко възможно, за да не го гледам. Не исках да окуражавам по какъвто и да било начин поведението му и най-вече не желаех да позволя в мен да се зародят неразумни мисли. Стремя се да избягвам потенциално неудобните ситуации в работата си. Винаги ми е било неприятно. Познавам прекрасно мъжете, които не се отнасят с теб като с професионалист. Сблъсквала съм се с толкова много подобни типове: мъже, които не те и поглеждат, не те оставят да се изкажеш и ако успееш да го сториш, те прекъсват, преди да си привършила, или пък накрая на лицата им се чете усмивка на превъзходство, примесено със снизхождение. Мъже, в чиито глави стои простичкото уравнение: привлекателна равно на глупава. Те автоматично решават, че щом заемаш отговорна позиция, значи си си легнала с някого. Като онзи кретен Бинети. Не е в състояние да приеме, че съм достигнала до ръководен пост, без да съм минала през нечие легло.

Тогава защо, въпреки моето безразличие, дойде в офиса ми и направи това, което направи?

Макар че тогава още не знаех нищо за него, ми стигаха малкото случаи, в които го бях срещала, за да доловя, че не е от този тип мъже, ала не можех да бъда сигурна, че няма да се опита да ме прелъсти, та да извлече полза при преговорите.

Не исках да го призная дори пред себе си, но се надявах интересът му да е искрен и безкористен.

В хода на срещите говореше малко, с топъл глас. Беше от мъжете, които не се страхуват от погледа на другите. Изказваше се изключително конкретно: местата, на които обръщаше внимание, и критиките, които излагаше, бяха винаги уместни.

По време на почивката, докато всички бяха отишли да изпият по кафе, се върнах на бюрото си, за да подредя някои неща.

— Що за почивка е, щом идваш тук да пишеш?

При звука на гласа му зад гърба ми се притесних.

Усетих, че се изчервявам.

— Не ми се пиеше кафе, а и е за предпочитане да подредя веднага нещата, така ще изгубим по-малко време.

— Тогава ще те чакаме оттатък.

— Да, да, благодаря.

Остави ме сама, а на мен ми стана трудно да довърша започнатото. Бях разсеяна.

Спомням си, че през останалата част от срещата се стараех да бъда непринудена и спокойна, но не бях. За щастие, не ми се налагаше да говоря повече. Нещо възпрепятстваше спокойствието ми. Вече дори не беше необходимо да вдигна поглед, за да видя, че очите му са приковани в мен.

В края на срещата забелязах, че по всякакъв начин се опитва да се приближи до мен. Отново бях последната, с която си взе довиждане, и се взря в очите ми. Сведох поглед и се сбогувах набързо. Чувствах се спасена.

Същата вечер на излизане от офиса намерих бележка в джоба на палтото си: на нея бяха написани неговото име и личният му телефонен номер. Обля ме гореща вълна. Веднага я пъхнах обратно в джоба си, все едно трябваше да я скрия. Като че ли дори фактът, че я държа в ръка, ми вменяваше някаква вина. Отворих чекмеджето на бюрото си — онова, което заключвам, и я хвърлих вътре. Бях сама в офиса, но се чувствах наблюдавана. Заключих чекмеджето и се прибрах вкъщи.