Фабио Воло
Първите утринни лъчи (24)

24 март

Днес не беше хубав ден. Вчера, след като излязох от апартамента му, постоянни вибрации разтрисаха тялото ми. Чувствах се като във въздушен мехур, откъсната от реалността. Едва докосвах света с връхчетата на стъпалата си и търсех нещо ежедневно, нормално, обичайно, за да остана на земята. Вкопчвах се в познатите движения и действия. Но това усещане продължи за кратко. Колкото повече минаваше времето, колкото повече се изнизваха часовете, толкова по-странно се чувствах. Това, че изпитах такава наслада, ме караше да се чувствам виновна. През нощта, в леглото, не успях да намеря покой. Разбрах, че не мога да се справя в подобна ситуация, че не съм аз, не съм типът жена, която може да има тайна връзка. Ще пазя вечно тайната за случилото се и съм уверена, че няма да се повтори никога, защото не искам това да става. Насладата от преживяното не си заслужава тревогата и неудобството, които ме изпълват в момента. Само да беше възможно да говоря с него, да се чуем по телефона, може би щях да изпитам облекчение, но той сякаш изчезна. Не изпраща съобщения, не се обажда.

Излязох от дома му, без да ми каже, че ще се видим пак. Може би е било само еднократно, нищо повече. Така е по-добре. Въпреки това вчера ми беше толкова хубаво в прегръдките му. Как може нещо така красиво да поражда такова объркване?

В онзи момент от живота си все още изпитвах нуждата да знам как е изживял, как е възприел другият това, което сме направили заедно, за да съумея да го оценя. Фактът, че не ми се обади повече, ме караше да гледам на срещата ни като на не толкова специална, все едно бъдещето би могло да отнеме или да добави нещо към онова, което бяхме изпитали. Трябваха ми години, за да се науча да разпознавам стойността на преживяното в момента, в който ми се случва, а не по това, което става на следващия ден.

Напук на всичките ми мисли и страхове, на следващия ден той ми се обади:

— Исках да ти кажа, че ми беше толкова хубаво, че още не съм спрял да се усмихвам. Кога ще дойдеш пак?

— Не знам, объркана съм. Не очаквах да изпитам онова, което изпитах.

— Добре, но ако решиш да не идваш, ще дойда да те взема аз.

Веднага след разговора осъзнах, че вече не ми беше зле, цялата тежест се бе стопила. Вече не бях същата.