Фабио Воло
Първите утринни лъчи (6)

30 януари

Тази сутрин Федерика пристигна изтощена в офиса. Разказа ми как е излязла с мъж, с когото била разговаряла по телефона дни наред, и как се е любила с него. Каза ми, че никога не е попадала на толкова издръжлив тип. Сексът започнал след вечеря и някъде към два часа помолила за почивка.

— Когато отидох в кухнята да си налея вода, се олюлявах. Бедрата ми все едно бяха откачени от ставите. Уплаших се.

Много се смяхме.

— Такъв като него не бива да бъде оставян да се разхожда спокойно наоколо. Трябва да го маркират по някакъв начин — със съответната значка, с лента на ръкава.

Винаги се смея на разказите за нейните авантюри и близките ни отношения несъмнено са едно от нещата, които ме карат да ходя на работа с желание.

Днес беше тежък ден, но работната среща мина добре. Справих се умело: проведох безупречно презентацията и подходих с лекота към непредвидените въпроси, които ми зададоха. За нас лансирането на този нов продукт е изключително важно и поради това шефът реши да инвестира щедро в неговата реклама. Доверихме се на нова агенция, която веднага показа голям професионализъм. Трябва да съм честна. Федерика ми помогна много. С нея вече сме настроени до такава степен на една вълна, че се разбираме само с поглед. Когато излязохме за кафе пауза, тя ме попита дали съм забелязала как ме гледа копирайтърът от агенцията.

При всички проблеми, които са ми се струпали на главата, и при цялото напрежение от презентацията последното, което можеше да ми хрумне, беше да обръщам внимание кой е седнал срещу мен…

Не е вярно. Спомням си прекрасно как ме гледаше той по време на срещата. Незнайно защо онази вечер излъгах дори самата себе си на страниците на дневника. Може би защото исках да продължа с лъжата, която изрекох пред Федерика:

— Не забелязах. А и не мисля, че ме е гледал по начина, за който намекваш ти… Просто бях седнала срещу него.

— Може да те бива като отговорник по маркетинга, но опре ли до такива неща, си направо… По-добре, току-виж спре да гледа теб и започне да гледа мен. Пък и тази вечер съм свободна! — И се засмя.

Отидох до тоалетната и нямаше как да не забележа до каква степен прическата ми изглеждаше зле. Срещата продължи и аз, повлияна от думите на Федерика, установих, че наистина ме поглежда често и дори ми се усмихва.

Беше хубав мъж с тъмна, леко прошарена по слепоочията коса и черни очи. Ризата, сакото и вратовръзката му бяха безупречни, без следа от гънки. Накрая си тръгна заедно със своите колеги и аз бях последната, е която си взе довиждане. Подаде ми ръка, като ме гледаше в очите, без да отклони погледа си и за миг. Това ме смути. Погледът му се запечата в мен за часове наред. За целия ден.

Вечерта, докато се прибирах към дома си с колата, си го припомних. Тогава осъзнах, че се усмихвам безпричинно. По онова време не бях свикнала да ме гледат така.