Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Prime Luci del Mattino, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Надежда Иванова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фабио Воло
Заглавие: Първите утринни лъчи
Преводач: Надежда Иванова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК"Колибри"
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: Инвестпрес
Излязла от печат: 27 януари 2014
Редактор: Елена Константинова
Художник: Росен Дуков
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-150-270-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9087
История
- — Добавяне
29 юли
Минаха десет дни, откакто излязох през онази дворна врата, откакто гледах към него в огледалото за обратно виждане с надеждата, че ще ме спре. През тези десет дни не се чухме повече. Пристигнах пред дома си след пътуване, от което не си спомням нищо, паркирах и останах в колата поне два часа. Не успявах да си спомня в детайли какво се беше случило, бях объркана. Когато се стъмни, се качих вкъщи. Надявах се Паоло да не е там, нямах сили да се изправя и пред него. Влязох и го заварих на дивана да гледа телевизия. Отидох право в банята, исках да си измия лицето и да се опитам да се взема в ръце. Казах му, че ще си лягам, защото не се чувствам добре. За секунда се погледнахме в очите: не изглеждаше ядосан, напротив, говореше ми така, все едно нищо не се беше случило. Проснах се на леглото, бях като изцедена, усещах, че горя. След четвърт час той ми донесе чаша чай, беше мил жест от негова страна. Пийнах една глътка и заспах.
Следващите дни не бяха никак леки, не ходих на работа, защото имах температура. Паоло мислеше, че съм се разболяла заради нашия разговор. Грижеше се за мен и ме обграждаше с внимание, аз обаче желаех да остана сама. Присъствието му смущаваше болката ми и ме принуждаваше да крия истинските си чувства. Шокът, в който бях изпаднала, продължи десет дни — не говорех, не знаех какво да правя. Много пъти се изкушавах да му изпратя съобщение, да му се обадя, да искам да ми обясни, да ми изясни нещата. Отслабнах, не ядях, спях малко и зле. Всичко ме изморяваше: да ходя, да говоря и да не говоря, а поднасянето на лъжицата със супа към устата ми се струваше сериозно начинание. Стомахът ми се бе свил, главата ми тежеше, от време на време ми беше трудно да дишам. Дори костите ме боляха. Вниманието на Паоло беше ангажиращо: понякога е изморително да бъдеш обичан, особено по начина, по който го прави той.
Не знаех по кой път да насоча живота си, но не ми пукаше. Вече не усещах никакви връзки, даже с предметите в тази къща, всичко ми беше безразлично. Бях загубила всичко.
Дори за миг не ми хрумна да се обадя на Карла, за да й се извиня, да се помирим и да я помоля за помощ.