Фабио Воло
Първите утринни лъчи (68)

22 април

Федерика не може да отиде утре на срещата в Рим, затова отивам аз. Помоли ме да я сменя, защото е организирала важна вечер с Марко, първия от години насам, когото не е накичила с прякор. Това е голямо събитие. След Мъжа кон, Мъжа кутре, Мъжа аз-знам-всичко, Мъжа слипове, Мъжа Евростар… най-накрая се появи и Марко.

Не можех да й откажа. А освен това обичам Рим, винаги се радвам да отида там. Харесва ми да се разхождам по уличките след вечеря, преди да се върна в хотела.

Работната среща мина добре. Трябваше да взема влака за Милано в шестнайсет часа, но съвещанието се проточваше в безсмислени приказки.

— Със самолет ли дойде, или с влак?

— С влак.

— Вече стана така, че по линията Милано — Рим самолетът не е за предпочитане. Трябва да си един час по-рано на летището, един час полет, още час, за да стигнеш до града с такси. Още повече че във влака можеш спокойно да работиш, има и безжичен интернет.

Бях чувала тези разсъждения вече поне хиляда пъти, като разликата беше, че този път щях да изпусна влака заради тях.

Щом излязох, казах на таксиджията да натисне педала, но когато пристигнах на гарата, видях как влакът ми заминава. Докато чаках следващия, си убивах времето, като влязох в кафенето, надникнах в няколко магазина и в книжарницата. Изведнъж си дадох сметка, че вече трябва да се качвам, оставаха само няколко минути до тръгването. На мястото ми беше седнал възрастен господин.

— Добър ден, това място би трябвало да е моето, сигурен ли сте, че не сте сбъркали?

— Вижте, тъй като пътувам със съпругата си, а местата ни са далече едно от друго, дали ще имате нещо против, ако се разменим?

— Съвсем не, моля ви.

Седнах в дъното на вагона и след няколко минути влакът потегли.

Романтичната ми представа за света ме кара да мисля, че когато ми се случват подобни неща, съдбата си играе с мен по причини, които в дадения момент са ми все още непонятни. „Ще срещна мъжа на живота си“, казах си аз на шега. Бях толкова изморена, че реших да ям нещо във влака, така щом пристигнех у дома, щях да мога направо да си взема един душ и веднага да се мушна в леглото.

Когато приближихме Милано, се отправих към първия вагон и застанах до вратата, за да спечеля време. До мен стоеше мъж, комуто беше дошла същата идея. На няколкостотин метра от гарата влакът спря.

— Направо ти се приисква да слезеш и да изминеш тези последни метри пеша.

— Мисля, че това е причината вратите да остават затворени до края.

Влакът потегли отново.

— Някой ни чу — рече ми моят ненадеен спътник.

Когато слязохме, си казахме „довиждане“. Той вървеше по-бързо от мен. Отидох към такситата и видях три коли и трима души пред себе си. Единият от тях беше същият мъж, с когото бях прекарала последните минути от пътуването.

— Ако искаш, ще ти отстъпя мястото си — каза ми той, като се приближих до него.

Изкушавах се да приема и да се кача в таксито.

— Благодаря, но не бързам чак толкова, ще изчакам.

— Сигурна ли си? Наистина го правя от добра воля.

— Да, сигурна съм.

Качи се в таксито и потегли, а аз веднага се укорих, че съм отказала предложението му. След няколко метра таксито спря и той слезе.

— Да си го поделим, съгласна ли си? Не може да откажеш всичко.

Отправихме се към дома ми. По пътя си поприказвахме и ме впечатли фактът, че говореше така, все едно беше красив. Иронията му разкриваше интелигентност.

Като слязох от таксито, не ми позволи да платя и свали куфара ми на колелца от багажника. Погледнах го и тъкмо щях да му призная, че не си спомням името му, когато той прочете притеснение в паузата ми.

— Знам, иска ти се да ме поканиш да се кача под претекст да пием по нещо… Съжалявам, Елена, но тази вечер съм прекалено уморен.

Стоях, без да помръдна, загледана в него, не разбирах дали говори сериозно, или се шегува, а след това избухнах в смях и той заедно с мен. Преди да се качи обратно в таксито, изчака да си вляза. Извърнах се, благодарих му още веднъж, а той ми отговори с усмивка.

Онази вечер заспах, обзета от леко неприятното усещане, че не знам нищо за този мъж. Понякога изпитваш носталгия даже по някого, когото си срещнал за броени минути. На сутринта си спомних, че името му е Никола.

 

 

Една събота следобед, докато паркирах, чух почукване по прозореца. Подскочих от уплаха. Беше Симоне.

— Здравей, по колата ли ме позна?

— Не, по това как паркираш.

Чувствах се притеснена, срещах го за пръв път след раздялата. Сигурно разбра, защото веднага ме покани да изпием по едно кафе заедно. След като поприказвахме за това-онова, го попитах как е Паоло.

— В момента е добре, не беше лесно, обаче в крайна сметка се справя задоволително.

— Радвам се, наистина. Може да е трудно за вярване, но много съжалявам за случилото се между нас.

— Смятам, че всъщност ти му направи подарък.

— Много мислих за брака ни и сега знам, че в някои моменти бях действително непоносима.

— Със сигурност, но не е лесно и да бъдеш с него. Винаги съм си го мислел, а сега, като живее при мен, вече нямам съмнения.

— Живее при теб ли?

— Временно.

— Не изглеждахте толкова близки.

— Станахме. След раздялата остана за малко във вашата къща, но разправяше, че от всяко нейно ъгълче лъха на болезнени спомени, и тогава какво гениално нещо измъдри? Отиде да живее при майка ни. Една неделя му събрах багажа, извлякох го навън със сила, напъхах го в колата и го закарах у дома при мен. На практика си беше отвличане. Тя продължава да бъде ядосана, казва, че ще го разваля.

— От нейна гледна точка има право.

Симоне се засмя.

— В началото не беше лесно. Впрегнах цялото търпение, с което разполагам, първия ден непрестанно се карахме и на следващия — също… Сега обаче се разбираме доста добре. Смяташ ли, че ще отида в рая заради това?

— Със сигурност.

— Видя ли? Накрая се оказа, че съжителствам с друг човек, и си помислих, че щом успявам да го правя с брат си, съм способен да го сторя и с жена.

— Не е точно същото, но все пак е крачка напред: навремето не ти пукаше за никого.

— Всяко нещо си има граници, не можех да го оставя с майка ни, щеше да намери начин да си го задържи вкъщи до края на дните си. Трябва да ти призная, че съм доволен, добре ни е заедно. Говорим доста, не само за вас двамата, а и за детството ни, за баща ни, дори за майка ни и за живота по принцип. Казва, че е разбрал много неща, много грешки, които е направил, а може би и аз разбрах своите.

— Сигурна съм, че ще му дадеш правилни съвети.

— Не, не, аз не казвам нищо, най-вече слушам. Още няколко месеца и напълно ще си стъпи на краката.

Бях доволна да науча, че Паоло е по-добре и че Симоне е до него. Преди да си кажем „довиждане“, ми благодари.

— За какво ми благодариш? — попитах го аз.

— Защото благодарение на теб преоткрих брат си и дори ми стана симпатичен.

Скоро след тази среща Паоло ми звънна по телефона. Агенцията, натоварена да продаде къщата ни, беше получила оферта за покупката й. Не бях го чувала от месеци и това обаждане силно ме развълнува. Говореше шеговито и забавно, чудех се дали беше, за да скрие притеснението си. В един момент ми каза:

— Знам, че повече не те интересува, но в живота ми има една голяма новина… Майка ми вече не ми купува слиповете.

И двамата се разсмяхме.

Обещахме си скоро да се видим заради продажбата на къщата и да изпием заедно по кафе. Преди да приключим разговора, ми каза:

— Наистина ти желая всичко хубаво, Елена.

Това ме трогна.

— И аз на теб, Паоло.

 

 

Вчера приключих с трудната част от преместването, кухнята. Опаковането на най-чупливите неща отне време и погълна вниманието ми.

Въпреки че бях помолила Карла да ме остави да действам сама, тя мина да ме види с бутилка вино и докато си приказвахме, ми помогна за последните чаши. В Милано е, за да оглежда къщи, най-после е готова да се върне.

— Как бяха апартаментите, които видя днес?

— Някои са ужасни и се чудя откъде намират толкова смелост изобщо да ги предлагат. Един обаче беше много приятен, мансарден, с ниски прозорци и открити греди. Малко е тъмен, но си има тераска. Вече са получили една оферта и ще приемат моята само ако другият човек се откаже. В понеделник ще ходя да гледам още един тук наблизо, ако ти се идва с мен, мисля да отида някъде по обед.

— С удоволствие.

— Знаеш, нали, че няма да направя като теб и ще те помоля да ми помогнеш при преместването, така че се постарай да не се уморяваш прекалено много. Разбира се, това жилище щеше да бъде точно като за мен…

— Знам. Жалко, че онзи ден, като говорих със собственичката, тя ми потвърди, че иска да направи ремонт и после да го продаде. Ще донеса гризини и пармиджано, че ако пием на празен стомах, накрая няма да успея дори да затворя кашоните. Хайде, помогни ми да довърша тези неща, не обичам да хвърлям храна.

— Мислех, че го правиш от любезност, а ти си ме използвала за кошче.

— Имаш късмет, че няма да отворя и двете консерви с риба тон.

Докато вземах чиния от един кашон, за да сложа сиренето, нарязано на тънки филийки, и гризините, тя забеляза крака ми.

— Какво ти е това? Имаш огромен мехур.

— Онзи ден се разхождахме с мотора и когато слизах, си допрях прасеца до гърнето.

— Кой знае колко боли! Случи се и на друга моя приятелка и й остана белег.

— Почти се разплаках от болка.

— А той какво направи?

— Каза ми: „Сега, като те белязах, вече си моя собственост, което означава, че никога няма да може да се разделим, освен ако не реша да те продам“, и се разсмяхме.

— Как е?

— Добре, казва, че е доволен, че се местя при него, защото — под претекст, че трябва да ми освободи място — се е отървал от куп неща, които вече не използва.

Звънна мобилен телефон.

— Моят ли е, или твоят? — попита ме тя.

— Твоят.

Гледах я, докато, облегната на прозореца, говореше със свой приятел и се смееше.

Изглеждаше щастлива и отново беше така лъчезарна, каквато е била винаги, дори малко повече.

Изчаках да приключи с разговора, за да й кажа:

— Знаеш ли, че днес си истински красива? Тази рокля определено ти стои прекрасно.

— Благодаря, купих си я миналата седмица. Веднага щом я видях, се влюбих в нея, бих я носила всеки ден.

Доволна съм, че Карла се връща да живее в Милано, че излезе от кризата, че започна да се грижи повече за себе си, включително за външния си вид.

— Ела с мен оттатък. — Отидохме в спалнята. — Сложила съм на леглото някои неща, които отделих, виж дали има нещо, което да ти харесва.

— Любимата ми рокля! Сигурна ли си, че вече не я искаш?

— Сигурна съм, нарочно не я прибрах, за да ти я дам.

— Помниш, че ми харесва!

— Трудно е да го забравя, повтаряше ми го всеки път, щом ме видеше с нея.

— Открай време съм й хвърлила мерак! Да знаеш, че ако си промениш решението, няма да ти я върна.

— Погледни дали няма да откриеш и още нещо, което да ти харесва. Тук има обувки, фланелки, рокли и пуловери, а там са чантите, коланите и всичко останало. — Карла се приближи до торбичките. — Сложи нещата, които ти харесват, в тази кутия, ще ти ги донеса, след като се преместиш.

— И тази чанта ли не я искаш повече? Сигурна ли си? Прекрасна е.

— Да ти кажа право, не е като да не съм мислила, слагах я и я вадих от кашона три пъти и накрая я оставих там. По-добре я прибери бързо, преди да съм се отметнала.

— Тази трябва да я задържиш, определено си е твоя.

Беше ми трудно да намеря думи, за да изразя щастието, което изпитвах при мисълта, че Карла отново ще живее в Милано. Обзета съм от ентусиазъм и мечти за времето, което ще прекарвам с нея, и за нещата, които ще правим. Връщането й е чудесен подарък.

— Онзи ден си мислех, че мина сума ти време, откакто не сме ходили заедно на кино.

— Цяла вечност — отговори ми тя, загледана в роклята, която вече беше нейна.

Прегърнахме се.

Когато Карла си тръгна, оправих още няколко неща, после рухнах от умора. Нямах желание да местя всички дрехи, натрупани върху леглото, затова реших да спя на дивана. Мисля, че ще го направя и тази нощ.

Сутринта се събудих внезапно от звъненето на телефона.

— Спеше ли?

— Да, на дивана.

— Извинявай.

— Не, добре че ми се обади, имам още куп работи за вършене. Но колко е часът?

— Осем и двайсет.

— Какво правиш буден по това време в неделя?

— Събудих се рано, за да освободя още място за теб и за твоите неща, продължавам да разширявам живота си, за да ти бъде удобно да влезеш в него.

— Да знаеш, че нямам чак толкова много вещи.

— След около час ще ти донеса закуската, ако искаш.

— Добре, чакам те.