Фабио Воло
Първите утринни лъчи (32)

14 април

Обичам неговата увереност, неговата изтънченост. Увереността може да се дължи на опита, но изтънченост не се придобива. Тя е дар. Човек би могъл да се научи на любезност, на възпитание, на внимание и дори на деликатност, ала не и на изтънченост. Цялата му страст, цялата му увереност, цялата му красота не биха стрували нищо без неговата изтънченост.

С него не съм влюбена жена, но щастлива жена — да. Принадлежа му и нямам избор. Не съм изпитвала подобни чувства към никого в живота си. Нито един мъж не ме е обладавал така пълно, не ме е карал да се чувствам с разголена същност, както го прави той. Изпразвам се и после се изпълвам с „нас“ и в това „нас“ се крие най-истинската част от мен.

Колкото повече се любя, толкова повече имам желание да го правя. Той винаги ме отвежда до границата на възможностите ми, отвъд онова, което съм си мислела, че мога да понеса. Никога не я прехвърля, винаги остава стъпка назад, винаги на границата между върховния пик на удоволствието и началото на болката, в зоната, където удоволствието е така наситено, че съдържа сянка на страдание. Оргазмът, до който достигам с него, е дълбок, различен от тези, които съм познала досега и които мога да си доставя и сама. Всеки път е все по-силен. Сякаш увеличава способността ми да изпитвам наслада. Може би това се дължи и на факта, че отношенията ни не са определени и ми убягват. Само като се любим, го чувствам мой.

Срещаме се почти от месец, но на практика не знаем нищо един за друг. Той не ме пита за брака ми, за живота ми извън неговия апартамент. Поради това и аз правя същото. Когато си казваме „довиждане“, не знам дори ще има ли друг път. Всъщност разбрах, че точно чувството за нещо временно поражда в мен объркване, което води до експлозия на сетивата. Извън обятията му няма нищо сигурно. Може би това подхранва страстта и продължава да те кара да желаеш другия. Даже промъкването ми у тях, обзета от страх да не бъда разкрита, самото усещане за опасност и за нещо забранено, простъпката ми подхранваше желанието в мен.

Тези размишления са родени от жената, която той ме научи да бъда. Чудя се как ли е успял да я види. Може би тази жена е разкрила своето присъствие чрез трудно забележим детайл, чрез движение на ръцете, изражение на лицето. Веднъж го попитах как е отгатнал, че в мен съществува и това. Отговори ми:

— Кой ти каза, че съм го знаел? Ти си изненада дори и за мен.

Тези мои мисли не отслабваха любопитството ми към него и към живота му извън нашите срещи. За мен през онези дни не беше естествено да изляза от дома му и да се налага да се държа така, все едно не съществува. Затова понякога се отдавах на фантазии за нас двамата извън онзи апартамент. Представях си, че мога да споделя с него нещо по-ежедневно като разходка, вечеря, кино. Мисля, че за мен беше нормално да се опитвам да вкарам в границите на нормалното една така абсурдна връзка. Да й придам по-позната за мен форма. Затова един ден, най-неочаквано, без дори да се замисля, го попитах:

— Откога не си имал връзка?

— В какъв смисъл?

— Откога не си имал сериозна приятелка…

— „Сериозна“ или „просто така“?

— Каква е разликата?

— Сериозната е онази, която представяш на приятелите си като „своята приятелка“, а тази „просто така“ не представяш почти на никого, но ако случайно стане дума, казваш: „Тя ми е приятелка“. Тъй или иначе, сериозни — малко, а „просто така“ — малко повече.

— И защо така?

— Никога не съм бил добър в „сериозните“ връзки.

— Защо? Струва ми се, че разбираш добре жените, знаеш как да се отнасяш с тях, поне с мен е така. Не знам дали си същият и с останалите…

Когато замълчах, се надявах да каже: „Не, с теб е различно, никога не ми се е случвало нещо подобно с друга жена“.

Но той каза:

— Не помня какъв съм бил с другите, от толкова време не съм имал нито сериозна приятелка, нито някоя „просто така“…

— Страдал ли си заради жена?

— Колкото е нужно, нищо действително сериозно. Смятам обаче, че и болката има своята роля.

— Страх ли те е от болката?

— Да, но не толкова от тази, която може да изпитам. Ужасявам се от огромната болка, която може да причиниш на човек, който се е привързал към теб. Усещането за власт, когато разбереш, че би могъл да унищожиш този, който те обича. Това е отговорност, която все още не съм успял да приема.

— Рискът съществува, но не го ли поемеш, няма да можеш и да изпиташ прекрасните неща, които ще изживееш само ако се осмелиш да го направиш.

Той се понадигна, облегна се на таблата на леглото и каза:

— Знам това.

Когато говореше за чувства, изражението му ставаше срамежливо. Беше така уверен и господар на себе си в други ситуации, ала опреше ли до подобни теми, показваше неочаквана уязвимост.

— Ако не бях омъжена, каква щях да бъда за теб — сериозна или „просто така“?

След пауза от няколко секунди той ми отговори:

— Не знам какво определение да ти дам. Чувствам се много добре с теб, всеки път, когато си тръгнеш, нямам търпение да те видя как идваш отново, но не знам по какъв начин да определя нашата връзка. Случващото се с нас ми изглежда идеално точно каквото е. Не бих променил нищо.

Последните му думи съвсем неочаквано ме нараниха.

— А не си ли любопитен по отношение на мен? На моя живот? Не разбирам дали си тактичен, или това просто е маловажно за теб.

— Не съм от тези, които разпитват.

— Как само преувеличаваш, говоря ти за обикновено любопитство. Аз например съм любопитна по отношение на теб.

— Какво искаш да научиш?

— Ако поставяш нещата по този начин, наистина прилича на разпит…

— Задай ми въпроси и ще ти отговоря.

— Може би е по-добре да спрем дотук.

Без да си давам сметка, тонът на гласа ми беше станал твърд.

Последва дълго мълчание. Долавях у него съпротива, затваряне. Заболя ме и той явно го забеляза, защото се плъзна до мен, погали ме по лицето и започна да разказва.

— Вече знаеш какво работя, никога не съм се женил и нямам деца… Поне така си мисля. Ако умираш от желание да ми купиш чифт обувки, нося четирийсет и четвърти номер…

Избухнах в смях, напрежението изчезна и той продължи да ми говори за себе си. Разказа ми, че ходи често в Тоскана при брат си, защото заедно ремонтират старата къща, принадлежала навремето на родителите им.

— С брат ми бяхме решили да продадем всичко след смъртта на нашите, после нещата при него не потръгнаха и си промени мнението.

— В какъв смисъл не са потръгнали?

— Раздели се със съпругата си и страдаше много заради това. Напълно се промени и реши, че иска да отиде да живее там и да превърне къщата в място за селски туризъм. От три години сме се захванали с ремонта и вече сме доста напреднали. Сигурно някой ден ще зарежа всичко и ще отида при него.

— Брат ти има ли деца?

— Две. Матео и Марта.

— Как се разбирате?

— Нали знаеш, аз съм чичото, не е трудно да бъда обичан. Миналата седмица момиченцето е казало на брат ми, че ме обича и като порасне, иска да се омъжи за чичо си.

— Стана ли ти приятно?

— Че ме обича — да, но й обясних, че не може да се омъжиш за чичо си.

— А не искаш ли свои деца?

— Засега повече ми харесва да бъда чичо. Не знам за в бъдеще. А ти?

За пръв път ми задаваше толкова прям въпрос за живота ми.

— Опитвахме се, но не се получи.

— Съжалявам, надявам се, че не съм докоснал болезнено място.

— Не, спокойно. В крайна сметка така е по-добре, само че не ми се говори за това, когато съм в леглото с теб.

Имаше период, през който аз и Паоло се опитвахме да си направим дете, по онова време мислех, че може да запълни разстоянието помежду ни. Ала дете все не идваше. Подложихме се на необходимите проверки: изследванията и на двамата показваха, че всичко е наред. Нямаше никаква физиологична пречка. Така и не се разбра причината защо не се получава. Едва по-късно осъзнах, че може би тялото ми не го е искало. Дори когато не го слушах, дори когато го пренебрегвах, то никога не ме е предавало, никога не ме е лъгало. Може би за него беше важно, преди да стана майка, да бъда щастлива.

Помня как, след като си поговорихме през онзи ден, докато се прибирах към дома си с колата, мислех за онова, дето ми беше казал във връзка с количеството болка, което може да причиним на хората, които ни обичат. Мислех си за Паоло и за това колко щеше да страда, ако откриеше какво изживявам. Въпреки това не успявах да се откажа от срещите ни. Красотата на изпитваното от мен беше така изненадваща и притежаваше силата да запрати в небитието всеки страх и всяко чувство за вина. Направо бях смаяна, защото това, което правех, никак не отговаряше на представата, която имах за себе си.