Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Prime Luci del Mattino, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Фабио Воло

Заглавие: Първите утринни лъчи

Преводач: Надежда Иванова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК"Колибри"

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: Инвестпрес

Излязла от печат: 27 януари 2014

Редактор: Елена Константинова

Художник: Росен Дуков

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-619-150-270-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9087

История

  1. — Добавяне

18 юли, 17 часа

Минаха пет часа. По време на разходката държах телефона си в ръка през цялото време, от страх да не би да не чуя, когато позвъни. Не се обади.

Може би в края на разговора се е държал мило само за да ме успокои и да избегне опасността да продължа да му досаждам. Стигнах дотам, че не знам какво да мисля. Снощи прекалих със съобщенията, но се извиних за това.

Тогава защо не ми звъни?

Дори след тези си размисли не успях да се въздържа и му изпратих едно уж тривиално и неангажиращо съобщение: „Как си? Работата върви ли? Целувки“. После започнах наново да броя секундите, минутите, вечностите. Вече не можех да направя нищо повече, бях в задънена улица. Не вървеше нито да му се обадя, нито да му изпратя друго съобщение — оставаше ми само да чакам.

След десет минути ми отговори: „Да, всичко е наред, благодаря“.

Продължаваше да използва телеграфен стил както по време на последния ни разговор и това засилваше тревогата ми. Написах му: „Когато се чуем, трябва да ти кажа нещо“. Не получих отговор. Прекарах два изключително трудни часа, въртях се като луда вкъщи, подобно животно в клетка. Не можех пак да отида да се разхождам. Опитах се да си взема вана, но след пет минути излязох от нея: не успявах да се отпусна и докато стоях потопена във водата, усещах, че се задушавам още повече. Най-накрая преди вечеря ми изпрати съобщение: „Можеш ли да говориш?“. „Дай ми десет минути.“

Извиних се, че съм забравила да купя някои неща от супермаркета, и се втурнах навън. Обадих му се аз.

— Здравей.

— Здравей. Извинявай, че не ти отговорих веднага, но се притеснявам винаги когато ти пиша извън работното ти време и през уикендите.

— Не се бой, не е опасно. Ако беше, щях да те предупредя. Как върви?

— Добре, може би успяхме да намерим решение на един проблем с покрива. Преди малко валя, но, за щастие, спря веднага. Ти какво прави?

— Нищо интересно — пазарувах храна и други неща за къщи, после си взех хубава отпускаща вана.

— Какво искаше да ми кажеш?

— В какъв смисъл?

— Нали ми писа: „Когато се чуем, трябва да ти кажа нещо“.

— Нищо, не е важно. Исках да ти се извиня за снощи.

— Да не говорим повече за това, вече си изяснихме нещата. Да мислим само за мига на срещата ни.

— Кога?

— Не знам, веднага щом успея да си тръгна оттук.

Тогава, без дори да се замислям какво казвам, от мен излезе следното:

— Ако ти не можеш да се прибереш, аз ще дойда при теб.

— В какъв смисъл?

— Как така в какъв смисъл? Утре сутринта ще се кача в колата и ще дойда при теб.

— Как ще го направиш?

— Ти не се притеснявай, аз ще се погрижа да го организирам.

Отговори ми тишина.

— Не, недей. Работата е страшно много, няма да имам време да бъда с теб.

— Това не е проблем, независима съм. Ти си върши своите неща, а вечерта, щом приключиш, ще се видим. Мога да взема свободен ден в понеделник.

Отново тишина.

— Да не припадна?

— Не, мислех си за това, което ми каза току-що. Би било хубаво, но смятам, че е по-добре да не го правим, сега не е най-подходящият момент.

— А…

— Тук е малко сложно, с брат си съм.

— Да не се притесняваш, че ще те види с жена? Или вече си имаш някоя и аз съм закъсняла?

Пак кратка тишина.

— Да, има жена, деля си я с брат ми и тази вечер е негов ред да спят заедно… Следователно на теория даже ще бъда свободен.

Засмях се.

— Тогава идвам.

— Шегата настрана, желая да те видя, но сме затрупани с работа и ще имам прекалено малко време, което да ти посветя. Няма смисъл да изминаваш всички тези километри. Така или иначе, ще се върна след няколко дни — смятам, че ще бъде още в четвъртък.

— Както искаш, но ако е за мен, не се притеснявай.

— По-добре да се видим в четвъртък.

— Щом казваш…

— Чао, Елена, ще се чуем утре, брат ми ми звъни.

— Чао.

В онези дни грешах във всичко. След този разговор се въртях из къщата доста развълнувана. Сигурно ми бе нужно да поостана за малко сама, за да се отпусна.

— Какво има, нервна ли си? — попита ме Паоло.

— Свързано е с работата, остави ме на мира.

— По-добре да не ти казвам каква седмица имах аз. А какво ще занесем утре за обяда при майка ми? Да мина ли да взема сладоледена торта, както обикновено, или да купя някакви пастички от сладкарницата? Знаеш ли, хапват ми се еклерчета.

— Вземи каквото искаш, без това утре няма да дойда.

— Как така няма да дойдеш? Наясно си, че майка ми ще се засегне и ще започне да ме разпитва дали не й се сърдиш за нещо.

— Нищо, остави я да си се засяга.

— Хайде де, ще постоим само малко, ще хапнем набързо и после ще се приберем у дома, знаеш, че тя държи на това.

— Чуй ме, Паоло, съжалявам ако майка ти се засегне, макар да не мисля, че държи кой знае колко да ме види, обаче няма да дойда. Точка. Нямам желание за разправии.

— Прави каквото искаш, с теб няма смисъл да се говори. Съжалявам, че ще се съглася, но тя е права, когато казва, че имаш невъзможен характер.

В този момент почувствах как все едно в стомаха ми избухна резервоар, пълен с бензин, който възпламени лицето и цялото ми тяло. Изгубих контрол.

— Паоло, погледни ме в лицето и ме чуй добре: въобще не ми пука какво казва или мисли майка ти. Не я понасям, никога не съм я понасяла. Никога не ми е било приятно да ходя на обяд в дома й, нито веднъж. Винаги е било като наказание за мен. Да слушам всичките й скапани вмятания и коментари: „Ти моя син храниш ли го изобщо? Изглежда направо съсухрен. Заповядай, скъпи, яж“, „Колко слоя кори слагаш на лазанята? Да не би да купуваш готов бешамел?“, „Защо вземате купешко сладко, а не го правиш ти? Не е трудно, дори ти можеш да го направиш. Приготвих ти два вида — от смокини и от праскови“. По-често ги хвърлям, защото са гадни. Да, Паоло, смокиновото сладко на майка ти е гадно, съжалявам, ако те засягам, но не става за ядене, ароматът му е като на изгоряла гума. Ако утре дойда у майка ти, кълна ти се, че този път ще й кажа всичко. Всичко! Как те държи в шах чрез чувството за вина или как ти пълни стомаха с каквато и да е храна, която й попадне. А ти, на твоята възраст, все още не си успял да й кажеш „стига“. Все още не си съумял да я накараш да се отнася с теб като с мъж, а не като с дете, неспособно да си купи само даже чифт слипове. Паоло, майка ти все още ти купува слиповетеееее! А ти никога не се опълчваш, дори при състоянието на отношенията между нас. Как успяваш да се правиш, че всичко е наред? Да се преструваш, за да не застанеш лице в лице с нещата? Не понасям повече нито майка ти, нито нашия брак!

Докато Паоло ме гледаше, погледът му застина. Думите ми бяха като студен неочакван душ, включително за мен. Бяха излезли от устата ми, без дори да имам време да ги обмисля.

— Елена, полудя ли? Не мога да те позная, какво става с теб? Помолих те само да отидем на обяд у майка ми…

— Става това, че ти не искаш да осъзнаеш, че между нас е свършено, не желаеш да видиш как стоят нещата, преструваш се, че още се обичаме. Не забелязваш ли, че вече не желая вниманието ти, че даже не го търся? Че се отдръпвам, когато се приближиш към мен? Че ако се опиташ да ме целунеш, се извръщам на другата страна? Какъв мъж си, щом се държиш така, все едно не е станало нищо, пред една жена? Паоло, не те обичам вече, не те обичам от месеци и се мъча да ти го кажа по всякакъв начин. Не ми отговаряй, както обикновено, че е нормално, че става дума за криза, или както последния път, когато ми каза, че в една двойка това е „физиологично обусловено“.

Вече не съумявах да сдържам гнева и излиянията си. Той се опита да се защити както можеше.

— Слушай, ти си виновна, че стигнахме дотук, ти си тази, която винаги усложнява нещата — губиш контрол над себе си, както сега, оплакваш се, създаваш проблеми. Вината със сигурност не е моя.

Думите му наляха още бензин в огъня.

— Върви на майната си, Паоло. Върви на майната си. Отдадох целия си живот на този брак, вярвах в него повече от теб, дадох всичко, което имах и което можех. Отстъпвах винаги когато се налагаше, в старанието си да не искам това, което желаех и което ти не ми даваше. После правех стъпка напред, за да почувстваш, че още съм до теб. Поставих твоите нужди над моите, живеех според твоите ритми, твоите разбирания, твоите пространства и твоите желания, като си мислех, че после нещата ще променят хода си, че ще дойде и моят ред. Повтарях си, че трябва да не очаквам нищо и да се науча да бъда по-самостоятелна. Но съм грешала. Само Бог знае колко голяма е грешката ми, понеже моят ред така и не дойде. Ти не предприе и една стъпка, за да спасиш този брак, остави го да си тече по същия начин, като се преструваше, че всичко е наред. А сега ми казваш, че вината е моя? Върви на майната си, Паоло. Наистина.

— Ти върви на майната си, Елена. Никога нищо не ти харесва, нито веднъж не съм проявявал неуважение към теб, нито съм те наранявал. Ти си една разглезена неблагодарница и след всички тези години, които сме прекарали заедно, ти си тази, която разваля всичко.

— Паоло, тръгнах си преди месеци, а ти дори не го забеляза.

— Аз ще си тръгна, нямам намерение да оставам тук и да слушам глупостите ти. Ако не ти се идва у майка ми утре, недей да идваш. Отивам да се разходя.

И тресна вратата след себе си. Когато се върна, беше късно вечерта и аз вече бях в леглото в класическата роля на спящата красавица. Не мигнах през цялата нощ, в седем станах и излязох. След една дълга разходка и закуска в кафене се обадих на Карла. Нуждаех се да споделя с истинска приятелка. Но тя незабавно ме прекъсна:

— Ако отидеш сега при него, ще бъде голяма глупост. Довери ми се.

— Не знам, звучеше странно по телефона, чувствам, че трябва да отида.

— Току-що ми каза, че те е помолил да не го правиш.

— Каза, че иска да ме види, че му липсвам, но да не ходя до там, понеже е зает и няма време.

— Казал ти е, че ще се видите в четвъртък.

— Вярно е, каза да не ходя при него, защото не иска да ме кара да пътувам толкова километри. Ако отида, може да вечеряме в ресторант и после да спим заедно. Никога не съм се хранила навън с него.

— Откъде си сигурна, че той ще иска да ходи на ресторант или да бъде с теб през цялата нощ? Това са твоите желания.

— Защо да не иска?

— Защото може би на него му е добре, както сте си сега.

— Като че ли ти е неприятно, че мога да бъда щастлива с него.

— Не ми е неприятно, казвам ти единствено, че може би това са само твои желания, и се опитвам да ти припомня какво ти е казал. Не усещаш ли, че се изстрелваш отвъд първоначалните ви отношения в тази връзка?

— Да, но връзките се надграждат, отношенията се развиват.

— Точно за това иде реч: не от това се нуждаеш в момента. Трябва да приключиш нещата с Паоло, преди да се хвърлиш в нова връзка.

— Бързо ще приключа нещата с Паоло.

— Елена, не се нуждаеш от друг мъж, повярвай ми.

— Страхувам се да не го изгубя, Карла, страхувам се, че ако не отида при него и не му покажа, че ме има, че държа на нас, всичко ще свърши.

— Почакай, не бързай.

— Тогава, значи, не разбираш или не искаш да разбереш: около него кръжат сума ти жени, виждала съм как го гледат. Не мога да стоя и да бездействам. Ще стане така, че ако чакам, ще го изгубя.

— Ако го изгубиш, защото избере друга, така или иначе, ще го изгубиш. Не отивай. Ако отидеш, ще го изгубиш. Не иска да ходиш там, казал ти го е съвършено ясно.

— Карла, ако чакам, рискувам и с мен да се получи същото, както между теб и Алберто. Съветваш ме да направя собствената ти грешка, така ли? Ти изчака и изгуби мъжа до себе си.

— Какво общо имат тук моите отношения с Алберто? Нещата стояха по съвсем различен начин.

— Да, но ти го изгуби, защото не направи нужната крачка. Когато откри, че си пише имейли с онази мръсница, с която живее сега, не му каза нищо. Предпочете да видиш докъде ще стигне и накрая го изгуби.

— Когато открих, вече го бях изгубила. Беше на светлинни години далеч от мен. Не можех да направя нищо.

— Все пак може би грешката е и твоя.

— Сега не искам да говоря за мен и за Алберто.

— Защо не разбираш? Винаги си ме подкрепяла, ти беше тази, която в началото ми каза да се хвърля, да не изпускам случая. Хвърлих се, а сега ме съветваш да отстъпя, така ли?

— Разбира се, че те подкрепих, само че нещата не бяха същите.

— Но какво да направя, като в момента чувствата ми са такива?

— Изчакай, не бързай.

— Карла, мисля, че съм влюбена.

— Това е наистина голяма глупост.

— Ти пък какво знаеш за онова, което изпитвам?

— Какво искаш от този мъж, Елена? Наясно ли си? Връзка ли искаш? Искаш да оставиш Паоло и да заживееш с него ли? Да се омъжиш и да имаш деца? Говорили ли сте за това? Може да не е любов.

— Според мен е любов.

— Имала си брак, в който не си се любила от месеци, беше с мъж, който вече не те виждаше, не те забелязваше — мъж, за когото на практика не съществуваше. Естествено е да мислиш, че си се влюбила в първия, който ти е обърнал малко внимание.

— Нещата са по-сложни.

— Разбирам, че с него най-накрая се любиш така, както трябва, че се чувстваш желана, чута, видяна, разбрана, но спри дотук засега, не търси друго. Не прави тази грешка. Запитай се какво искаш наистина, от какво се нуждаеш, коя си в този момент от своя живот. Не се крий отново зад някоя връзка, опитай се да си представиш поне веднъж своето място на този свят, но не обвързана с мъж, а сама за себе си, въз основа на твоите потребности.

— Знам прекрасно коя съм и какво искам, никога не съм била така сигурна през целия си живот. Не проумявам защо си се заинатила да ми говориш за тези неща, които са лишени от смисъл.

— Обади ми се, за да разбереш какво е моето мнение или за да ме чуеш да казвам онова, което желаеш? Казвам ти това, което мисля и което смятам за правилно, но ти си достатъчно зряла и можеш да прецениш по-добре от мен какви са вашите отношения. Знам само, че в момента не се нуждаеш от друг мъж. Убедена съм, че той е нещо хубаво в твоя живот: помогнал ти е да разбереш много неща за себе си, разкрил ти е скрита надълбоко част от самата теб. Това е нещо рядко, прекрасно. Възползвай се. Не изхвърляй този подарък поради страха да не го изгубиш. Не използвай тази възможност, за да се обвържеш с него. Използвай я, за да се освободиш. Не знаеш дори дали той желае същите неща, за които ти копнееш. Не бързай.

— Искаш да се чувствам зле точно като теб, да се окажа сама като теб, така ще можем да си стоим и да плачем заедно вечер на дивана.

— Елена…

— Не, Карла, държиш се абсурдно. Постъпих глупаво, като те помолих да ми дадеш съвет за нещо подобно. Не искам един ден да се озова в твоето положение. Ти се остави на течението и сега си там, на село, и няма кой друг да те оплаче освен котката ти. Съжалявам, но в това сме различни. Не желая след няколко години да страдам, задето не съм съумяла да задържа мъжа, когото искам.

— Елена, нямам какво повече да ти кажа. Чао.