Фабио Воло
Първите утринни лъчи (16)

27 февруари

Какво се случва с мен? Може ли да обичаш един мъж и да желаеш друг?

Въпросът ме преследва вече дни наред и ме кара да се чувствам нервна. Онзи ден на вечерята критикувах всичко и всички, до такава степен, че ми обърнаха внимание за това.

Тази сутрин се събудих и погледах Паоло, докато спеше. Наблюдавах го внимателно и нещо глупаво привлече вниманието ми: от ушите му стърчат дълги косми. Никога по-рано не ги бях виждала. Все повече в него ме дразнят неща, които преди дори не забелязвах. Когато сутрин на закуска яде яйце, вече не понасям как чука с лъжичката по него, за да счупи черупката. И се мразя за това, защото той не прави нищо лошо.

Напоследък го гледам и ми се струва чужд, сякаш не го познавам достатъчно. Постоянно изпитвам чувство за вина, като съм с него. Колкото по-неприятен ми става, толкова по-виновна се чувствам и колкото по-виновна се чувствам, толкова по-неприятен ми става. Винаги съм се чувствала така спрямо него. Много пъти, без да има истинска причина, долавям в себе си порив да му се извиня.

Превръщам се в дърта истеричка. Снощи Паоло, с все още мокра след душа коса, перфектно вчесана назад — дотолкова, че се виждаха линиите, оставени от гребена, си намъкна анцуга и седна на дивана да гледа телевизия, като ядеше шамфъстък. Дори беше постлал книжна салфетка на масата, за да слага черупките върху нея. Станах и отидох в кухнята, като се престорих, че пия чаша вода, но всъщност избягах от подтика да му изсипя всичкия шамфъстък върху главата. Всичко ми беше неприятно: шумът, да го гледам как хрупа, даже купчината черупки на салфетката.

Нещата, които не понасям в него, стават все повече: жестове, действия, начин на изразяване, навици, на които всеки ден се насилвам да не обръщам внимание. Случва се да усетя, че нарочно се държа така, та да се подразни: правя го напук и това е най-лошото. Понякога чувствам желание да го накажа за нещо, а не знам за какво.

Онзи ден се приближи, за да ме целуне, и изпитах неудобство. Вече не ми допада мисълта да го целуна и дори да ме докосне. Желанието ми е изчезнало. А не знам къде е отишло, за какво е отворило място. Дразни ме даже когато ме попита какво има, щом ме види замислена. Сърби ме езикът да му отговоря грубо, да му кажа, че не е негова работа. Изживявам всичко така, все едно е нахлул на моя територия.

Лоша съм. Съзнавам го.

Открих кое е по-лошо от отказана желана целувка: получена целувка, когато е вече прекалено късно.

Преди непрестанно исках да разговарям с него, дори и да не беше нужно. Сега обаче постоянно искам да мълча. Потъвам в дълги мълчания. Какво става с мен? Сякаш се превръщам в друг човек. Чувствам се раздвоена, като че ли част от мен е започнала да се взира в мен, да наблюдава живота ми. Знам само, че все по-често ми се иска да си тръгна. Не знам къде… Да си тръгна от всичко това, от моя живот, от мен самата, от нещата, които ми се случват, и от тази, в която съм се превърнала.

Може би ще ми бъде достатъчно да остана сама известно време. Дори ми хрумна идеята да обзаведа мазето и да се преместя там, но ще бъде много сложно и трудно за обясняване.

По-добре да си лягам, стига съм писала в този дневник. Познавам тези вечери: мога да напиша някои ужасни неща и след това няма да бъде възможно повече да се преструвам.