Фабио Воло
Първите утринни лъчи (55)

6 юли

Трябва да спра да се вживявам в тази връзка, трябва да съм по-внимателна. Надявам се да не бъде като в началото, когато колкото по-далече го държах, толкова по-надълбоко мисълта за него дълбаеше ума ми. Винаги съм се проваляла в намерението си да стоя на дистанция от него, дори през първите дни, когато се опитвах да гледам рационално на срещата ни.

Защо се оставих да се увлека така и не намерих силата да кажа „не“? Защото вече нямах сили. Бях изморена да лъжа сама себе си. Изморена да върша винаги това, което е правилно. За пръв път в живота си приех да скоча в тъмното, да направя нещо опасно. Имах смелостта да не отговоря на очакванията. Забравих за миг представата си за мен самата, вкоренена в същността ми. Разтворих се под топлината на дланите и вниманието му. Влязох през онази врата, понеже желаех да бъда различна жена — жена, различаваща се от мен самата. Сега трябва да направя малка стъпка назад, въпреки че няма да бъде лесно, защото с него ми е добре. Не бива да го търся, трябва да устоя, за да видя колко време ще мине, преди той да ме потърси, и да разбера до каква степен присъствам в живота му.

Паоло е прав, понякога се държа като девойче.

През онези дни напълно бях изгубила здравата си преценка. Търсех различни стратегии, като си мислех, че ще ми помогнат да се освободя от страховете си. В една от следващите сутрини той ми изпрати съобщение с въпроса дали може да се видим на другия ден.

Не му отговорих веднага, искаше ми се да го поизмъча. Почаках час-два, после му написах следното: „Не, утре не мога“.

„Довечера? Вечеря? След вечеря?“

„Прекалено късно е, няма какво да измисля.“

„Окей.“ Вече се разкайвах.

След час дойде ново съобщение от него: „Вдругиден сутринта, преди да отидеш в офиса?“.

Изкушавах се да приема, но настоятелността му ми показа, че тактиката ми сработва. Трябваше да бъда достатъчно силна и да продължа да казвам „не“. Не това исках, ала малко стратегия нямаше да навреди.

„Съжалявам, но тези дни е невъзможно, нямаш представа как бих желала.“

Тъкмо щях да изпратя съобщението, когато реших да изтрия последната част. Искаше ми се играта да позагрубее.

„Съжалявам, но тези дни е наистина невъзможно.“

„Добре, извини ме за настойчивостта, то е само защото заминавам и ще бъда надалече за известно време. Целувам те.“

Като прочетох тези думи, се почувствах зле. „Как така заминава? Как така ще бъде надалече за известно време? Не съм го виждала от четири дни и вече се побърквам. А сега какво да правя? Поздравления за гениалната стратегия…“

Веднага му написах: „Заминаваш?“.

„Да, отивам при брат си за някоя и друга седмица. Щях да те целуна с удоволствие, преди да замина. Навсякъде.“

„Защо не ми каза веднага?“

„Какво значение има? Щом не можеш, не можеш… Или не искаш?“

„Защо ме питаш това?“

„Чувствам те някак си дистанцирана.“

Мразех да бъда отворена книга за него, мразех усещането, че той долавя всичките ми душевни състояния, мисли, притеснения. Понякога дори изпреварваше въпроса ми, сякаш знаеше по-добре от мен от какво се нуждая.

„Защо дистанцирана?“

„В случай че нещо се е променило, ще се радвам да разбера дали е това, което чувстваш, или е в резултат на нещо, което си мислиш. Смятам, че е редно да ми го кажеш.“

Не успях да му кажа истината, напротив — скрих се зад съвсем същото извинение, използвано години наред пред Паоло.

„Нищо не се е променило, приключвам работата по един проект, предстои предаването му. Знаеш как се получава.“

„Все пак жалко.“

Не можех да се върна назад, но мисълта, че няма да го виждам две седмици, направо ме убиваше. Същата вечер, след като с Паоло вечеряхме, отидох в банята и му изпратих съобщение.

„Освободих се, утре вечер ще мога. Ти кажи кога точно.“

Никога не ми отговаряше късно вечер, изчакваше следващата сутрин, към осем и половина, когато знаеше, че със сигурност ще бъда сама. Онази вечер си легнах, ядосана на самата себе си.