Фабио Воло
Първите утринни лъчи (20)

18 март

Снощи не писах нищо, бях прекалено ядосана и разочарована. Исках да прекараме една по-различна вечер с Паоло и запазих маса в ресторант за петък вечерта. Представях си, че ще пием вино и после ще се разходим в центъра. Винаги съм обичала да се разхождам късно вечер из града и да гледам витрините на затворените магазини. След като запазих масата, се обадих на Паоло и го попитах дали му харесва идеята да вечеряме навън в петък вечер. Реакцията му определено беше много далече от онова, което си бях представяла.

По-добре е и тази вечер да не пиша, защото ако мисля за случилото се, се потискам, а това не ми допада.

И днес продължавам да се удивявам, когато си спомням докъде беше стигнал бракът ни и упорството ми да не променям това положение.

Щом се дипломирах, веднага си намерих работа, която ми харесваше, а и съвсем не ми плащаха зле. Работата ми имаше много предимства, но след около година я напуснах. Липсваше едно: възможността да се развивам. Не можех да придобия разнообразен опит, да уча, да израствам. Не разбирам защо не направих същото и с брака си. В един момент вече нямаше никакви перспективи, дори и намек за положителна промяна и даже устройването на романтична вечеря беше станало трудно.

— Не, не че не ми се излиза на вечеря в петък, само че… Работих като муле през цялата седмица и ми се иска да постоя на спокойствие и малко да се отпусна.

— Добре… Нали няма ти да готвиш в ресторанта. Ще седнем и ще се отпуснем.

— Не изпитвам никакво желание да карам кола, да обикалям цял час, за да търся къде да паркирам, да седна в ресторант, заобиколен от надвикващи се един друг хора… Но ако непременно трябва да дойда, ще дойда.

Почувствах се истинска идиотка.

— Не се притеснявай, приключваме темата.

Вечерта въздухът у дома като че ли беше сгъстен.

Усещаше се напрежение. В един момент Паоло ме попита дали съм ядосана заради ресторанта.

— Не, моля ти се. Някаква си вечеря.

— Тъй или иначе, вината не е моя.

Пронизах го с поглед.

— Ама извинявай, работя си в офиса, затънал в досадни неща, а ти ми се обаждаш по телефона и към цялата досада добавяш и тая история с вечерята в петък!

— Не мислех, че да излезеш на вечеря с мен е досада. Бях толкова сигурна, че ще ти стане приятно, та дори вече бях резервирала маса.

— А, значи, още по-зле. Запазила си я, без даже да ме питаш дали съм съгласен, така ли?

— Виж, Паоло, стига сме говорили за това, наистина.

— Извинявай, но като си направила всичко на своя глава. Да ме беше попитала предварително и веднага щях да ти откажа. За какво съм виновен в момента? Всичко тръгва от теб. Ако беше останало на мен, нямаше да се случи нищо.

Не пророних дума и се отправих към леглото.

На следващата сутрин се обадих на Карла от офиса, за да й кажа, че ще й отида на гости за уикенда, а след това позвъних в ресторанта да отменя резервацията.

Не поискаха да узнаят причината, но аз се почувствах длъжна да обясня:

— За съжаление, единия от гостите вече го няма.

От другата страна на линията женският глас ми отговори:

— Моите съболезнования.

В петъка след скарването с Паоло заминах при Карла.

Всеки път, когато й ходех на гости, си казвах, че трябва да го правя по-често, но после нещата от живота ме отвличаха от това ми намерение. Вечеряхме в приятно ресторантче, забавлявахме се. След като се поразходихме, се прибрахме и останахме дълго време на дивана с по чаша билков чай в ръка, потънали в разговор.

Винаги съм вземала Карла за образец. Убедена съм, че е толкова красива, защото е смел човек; човек, способен на действие. Например отношенията й с Алберто. Остави всичко, което имаше — къщата в Милано, работата, приятелствата, — и се премести при него в провинцията, близо до Форли. Дори след като връзката им приключи, не съм я чула да се оплаче нито веднъж или да каже, че съжалява за избора си.

— Защо не се върнеш в Милано? Какво толкова те задържа тук?

— Защото моментът още не е дошъл.

— Какво чакаш? Алберто да реши да се върне ли?

— Не. Знам, че никога няма да го направи.

— Ами тогава?

— Не знам. Чувствам само, че не сега е моментът да напусна това място. Колкото до Алберто, дори и да реши да се върне, аз самата вече не желая да сме заедно.

— Много си странна.

— Нека по-скоро да поговорим за мъжа с магнетичния поглед.

— Няма нищо за казване…

— Не, искам да знам всичко. На тебе никой никога не ти харесва, изобщо не забелязваш мъжете край себе си… Не можеш да ме принудиш да сменя темата, даже да ми прережеш гърлото.

Вярно е, че никой никога не ми е харесвал, за разлика от Карла; такава съм си още от момиче. Винаги съм й завиждала за свободата и смелостта да прави онова, което реши, без да й пука за хорското мнение. Бих се радвала да притежавам дори само това нейно качество. Щом срещнеше мъж, който да й харесва, не се замисляше много-много: можеше да си легне с него още същата вечер. А мен никой никога не ме привличаше, даже красавците, по които си падат всички жени. Никога не са ми харесвали красивите мъже. Толкова вечери съм прекарала в разговори на тази тема с приятелките си. Шегуваха се с мен, наричаха ме Светицата, казваха ми да се отпусна, да се наслаждавам на живота, но не ме блазнеше идеята да си легна с човек, който никак не успява да ме заинтригува. Не е нещо, от което бих се почувствала добре. Напротив.

Когато срещнах Паоло, приятелките ми не можеха да разберат какво толкова намирам в него.

— Не пожела да спиш с онзи пич, хвана се с такъв като Паоло. Какво толкова намираш в него?

После, като видяха, че връзката ни е сериозна, спряха да коментират. Спомням си как винаги го оправдавах, когато искаха да обсъдят с мен поведението му.

— Не го ли виждаш, че е мързел? Все нищо не му се прави.

— Не е пламенен тип, спокоен младеж е.

— Поне любите ли се?

— Да. Не непрестанно, за щастие, не е от типа мъже, обладани от мисълта за секс. Характерът му е спокоен.

За известно време му лепнаха прякора Спокойния, защото за всичко го извинявах с това определение. Дори аз не можех да обясня какво толкова намирах в него. Харесваше ми. Точка. Не знам защо. Ако не се беше отпуснал и заседял до такава степен, още щеше да ми харесва. Но не ми допадаше такъв, какъвто бе станал.

— И така, ще ми разкажеш ли за този мистериозен мъж, или не? Цяла вечер избягваш темата и отговорите ти далеч не са задоволителни.

— Защото нямам какво да кажа.

— Елена, добре те познавам, не можеш да ме заблудиш с тези си отговори. Да не искаш да кажеш, че вече не мислиш за него?

— Не. Тоест да, случва ми се да мисля за него. Но знам, че няма да бъде правилно.

— Каква досада! Правилно — неправилно! Цял живот те слушам как повтаряш тези думи. Поне веднъж направи това, което ти идва отвътре. Не си ли любопитна да откриеш защо този мъж е успял да завладее ума ти само с един поглед?

— Разбира се, че съм любопитна, иначе нямаше да се кача по онези стълби, но ще си остане просто любопитство. Колкото и да съм очарована от него, все пак съм омъжена жена.

— Колко си скучна.

— Знам, но нямам намерение да изневерявам на Паоло.

— Виж, да изпиеш едно кафе с някого и да си поприказвате не е изневяра.

— Не се доверявам.

— Страхуваш се да не те изнасили ли?

— Стига си ми се смяла! Имах предвид, че не се доверявам на самата себе си.

— Това е още по-смешно. Знам, че ако отидеш у тях, ще направиш всичко възможно, за да не хлътнеш по него, ще се мъчиш да откриеш какви са му недостатъците. После, дори и да ти е допаднал, ще избягаш, точно както си сторила на стълбите, и ще се откажеш. Както винаги.

— Както винаги ли? Но аз никога не съм се отказвала от който и да е мъж заради Паоло.

— Не говоря за мъже, а по принцип. Обичаш да се отказваш, да се жертваш. Наясно си с това.

— Пак ли ще ми пееш същата песен?

Карла от години поддържа тезата, че използвам отказа като свой актив. Според нея аз правя жертви, за да може на свой ред човекът насреща да се чувства задължен към мен.

— Ако бях на твое място, в този етап от живота си щях да действам. Бих си позволила лукса да видя какво ще се случи. Винаги си вършила това, което останалите смятат за правилно. Позволи си грешка: дай си пространство за грешка и пространство за израстване.

— Какъв си образ… Но щом знам предварително, че е грешка, защо трябва да го правя?

— Грешката сама по себе си няма кой знае какво значение, има значение това какви ставаме след тази грешка, какво влияние ни оказва, как ни променя. Може да станеш една по-добра ти. Кой би могъл да го каже? Хайде, Елена, поне веднъж в живота си направи нещо, дори да няма смисъл.

— За какво ли пък може да ми послужи нещо, за което предварително знам, че е безсмислено?

— Не всичко, което правим в живота си, служи за нещо. Това е игра… Ти, когато играеше като дете, изпитваше ли нужда да знаеш за какво служи?

— Някои глупави постъпки може и да бъдат избегнати.

— Проблемът е, че ти все трябва да разбереш. Мислиш и премисляш, докато не развалиш всичко. Винаги е било по-важно да разбереш, отколкото да чувстваш.

— Да. Между другото, често дори не успявам да разбера.

— Поне веднъж направи нещо за себе си. Току-виж си открила, че има смисъл. И като момиче беше същата. Никога не съм те виждала обладана от съмнения или изпаднала в криза на идентичността. Преди още да научиш коя си, вече знаеше какво искаш. Все едно някой друг го бе избрал вместо теб.

По отношение на това беше напълно права. Винаги съм знаела какъв бих искала да бъде животът ми. Училището, университетът, мъжът, за когото да се омъжа… дори цветът на дивана. Никога не съм променяла представата, която съм имала за себе си.

— Поне веднъж си дай шанса да срещнеш различна част от теб самата, забрави за малко коя мислиш, че си. Виж какво ще стане.

Вярно е, никога не съм искала да разочаровам някого. А през този период от живота си имах чувството, че в крайна сметка това не е послужило за нищо.

— Да поиграем на една игра, Елена: ако в живота ти беше позволено всичко без никакви ограничения, какво би поискала в момента?

— Не знам, трябва да си помисля. А ти?

— Не става, първо ти. Аз после.

— Ако трябва да съм честна, в момента бих си пожелала нещата, които каза ти. Да се събудя някоя сутрин и да отсека „стига, сега е мой ред“, но после няма да знам какво да направя, защото няма да съм разбрала добре за какво се отнася това „стига“… Да, смей се, смей се колкото си щеш, ама е така.

— Не се смея, усмихвам се.

— Бих искала да опитам нещо ново, шеметно. Дори само веднъж.

— Какво би направила? При него ли ще отидеш?

— Не знам. Истината е, че онзи ден бях изключително развълнувана и недоумявам какво щеше да се случи, ако не се бях върнала назад. Но мисля, че е прекалено много за мен. Да кажем, че засега ще ми бъде достатъчно да имам цял един ден само за себе си, без ангажименти и задължения. И тогава ще направя такива неща, каквито другите не очакват от мен. Ще остана в леглото, вместо да се облека и да отида на работа, или ще се кача в колата си и ще отскоча до морето. Без да мисля. Имам огромно желание кожата ми да настръхне, но ме е страх от последствията. И спри да се смееш.

— Смея се, защото те обичам и ме разсмиваш.

— Няма кой знае за какво да се смееш, по-скоро има за какво да плачеш.

Вече бе неин ред да каже какво желае, но ни прекъсна звъненето на телефона. Беше Ана, обаждаше се от Аржентина, на върха на щастието. Току-що бе танцувала с тангеро на осемдесет години.

Онази вечер си легнах щастлива. От дълго време не се бях чувствала така добре.