Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Prime Luci del Mattino, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Фабио Воло

Заглавие: Първите утринни лъчи

Преводач: Надежда Иванова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК"Колибри"

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: Инвестпрес

Излязла от печат: 27 януари 2014

Редактор: Елена Константинова

Художник: Росен Дуков

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-619-150-270-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9087

История

  1. — Добавяне

18 юли, 3 часа през нощта

Изморил ли се е от мен? От нас? От играта ни?

Не мигнах, не се успокоих. Преди малко станах и отидох до тоалетната с телефона. Нямаше никакъв отговор.

Засипах го със съобщения.

1:48

„Още съм будна. Там ли си?“

Пак нищо.

Докато Паоло спи и ни разделя само една затворена врата, аз си правя еротични снимки, от тези, които му харесват. И му ги изпращам.

2:03

„Не ти ли се играе вече с мен?“

Продължавам да не получавам отговор, обаждам се отново. Телефонът звъни и го оставям да звъни дълго. Страхувам се, че Паоло може да ме чуе, но всъщност не рискувам нищо, защото той не ми вдига.

2:20

„Отговори ми по което и да е време. Притеснявам се.“

2:51

„Кажи ми, че си добре, стига ми едно «окей». Иначе не мога да заспя.“

3:03

„Направила ли съм нещо? Защо не ми отговаряш?“

В онази нощ тревогата и вълнението напълно замъгляваха ума ми, не бях на себе си. Заспах чак към пет и се събудих към осем. Веднага погледнах телефона си: нищо, никакъв признак на живот.

Превъртах всички възможности в ума си: „Снощи вече е спял, но ако е било така, вече щеше да е буден и да ми е отговорил“; „Снощи е стоял до много късно, бил е пиян, заспал е облечен и не си е погледнал телефона“; „Прибрал се е вкъщи с някоя, с която се е запознал на купона“; „Изгубил си е телефона“, „Откраднали са му го в ресторанта“…

Някъде към обед излязох да се поразходя и му се обадих отново. Този път след две-три позвънявания ми отговори неочаквано — толкова неочаквано, че ме хвана неподготвена.

— Ало?

Опитах се да запазя спокойствие и да не покажа вълнението си и гнева, породени от мълчанието му.

— Здравей, как си?

— Добре.

— Работата?

— Върви.

— А купонът как мина?

— Добре.

— Забавлявахте ли се?

— Да.

— Пихте ли много?

— Горе-долу… Аз не прекалих.

— Изморен ли си? До късно ли продължи?

— Да, изморен съм, но не стоях до много късно. По някое време се прибрах вкъщи.

Разговорът ставаше все по-труден за мен. Приличаше на еднопосочно интервю.

— Звучиш ми някак си странно… Сигурен ли си, че си добре?

— Да, добре съм.

— Ядосан ли си?

— Не.

— Тогава какво има?

— Нищо.

— Не е вярно, че няма нищо, студен си, резервиран, отговаряш едносрично…

— Не съм ядосан, просто не ми харесва да получавам десетки обаждания и съобщения по телефона. Щом не реагирам, това означава, че в този момент не мога да го направя. Когато взема телефона си и открия съобщение или обаждане, отговарям. Не е нужно да бъдат хиляда.

— Извинявай, притесних се. Изчезна, мислех, че може да се е случило нещо.

— Притеснена от какво? Казах ти, че съм затрупан с работа и че ще ходя на купон.

— Стигаше да ми напишеш, че всичко е окей и че ще се чуем друг път. Не беше нужно много, и малко щеше да ми бъде достатъчно, вместо да изчезваш…

— Не съм изчезвал, просто не съм свикнал да ме обсаждат така.

— Съжалявам, че си се почувствал по този начин, не ми беше това целта.

Отсреща — тишина.

— Слушай, наистина съжалявам, нямах намерение да те притискам или да те „обсаждам“, както ти се изрази. Само исках да чуя гласа ти.

— Елена, променило ли се е нещо между нас?

Този път аз бях тази, която направи мълчалива пауза. Не можех да му кажа истината по телефона, да призная, че съм забелязала, че съм преминала границата. Затова излъгах, отново:

— Не, нищо не се е променило. Само исках да те чуя и да разбера как си, а после започнах да се притеснявам. Може би попрекалих, защото копнеех да те видя и се почувствах зле от това, че не успях да ти кажа „довиждане“, преди да заминеш.

— Разбрах, нека да сменим темата.

— Желаеш ли да ме видиш, или те разубедих?

— Желая да те видя, но сега не мога. Когато се върна, ще се видим.

— Веднага щом ми кажеш да дойда — идвам, даже с цената да ме натирят от работа.

Дори по телефона разбрах, че съм го накарала да се усмихне.

— Добре, сега обаче трябва да затварям, ще се чуем по-късно, чао.

— Чао, до по-късно.