Фабио Воло
Първите утринни лъчи (65)

10 август

Тази вечер, когато се прибрах от работа, Паоло се въртеше пред котлоните и готвеше. На масата стояха две чаши с вино, в средата и — букет червени рози с дълги стъбла. Попитах го какъв е поводът за празник, а той ми отговори, че не е нужно да има причина, за да се празнува. Розите бяха много красиви, но вместо да се зарадвам, изпитах някакво противоположно чувство, прилично на леко задушаване. Продължи няколко секунди, след това му благодарих, а усещането, че се задушавам, се превърна в меланхолия, примесена с тъга.

По време на вечерята говорих малко, за разлика от него — той беше като пълноводна река, никога не го бях виждала такъв. Преди кафето ми подаде лист с резервация за почивка в Шарм ел-Шейх. Изобщо не реагирах, не знаех дори дали бях щастлива.

— Доволна ли си, че ще отидем в Египет? Успях да си взема отпуск през септември като теб.

Новината ме свари толкова неподготвена, че не успях да кажа нищо, освен да му благодаря и веднага да започна да мия чиниите.