Фабио Воло
Първите утринни лъчи (62)

19 юли

Паоло и Карла не разбират. Само той успява.

Стомахът ми се е свил и дори когато пиша, не се чувствам по-добре. В плен на вълнението, приготвих една чанта и оставих бележка на Паоло: „Реших да замина. Вече не съм в състояние да живея по този начин. Ти си последният човек, когото бих искала да накарам да страда, но имам нужда да се отдалеча, за да разбера случващото се. Отивам при Карла за няколко дни“.

Качих се на магистралата и през цялото време пътувах в третата лента. Когато пристигнах на площада в селото, не знаех накъде да поема. Обадих му се, но не ми отговори. Влязох в кафенето и си взех кафе. Написах му: „Тук съм“.

След няма и пет минути ми позвъни:

— Къде тук?

— Тук, в кафене „Рим“, пия кафе.

Тишина.

— Не го ли очакваше?

— Не. Идвам да те взема, дай ми пет минути.

Отидох за малко в тоалетната, пооправих се и се върнах в колата, за да го изчакам. Не знаех дори каква кола има, усещах как безпокойството ми нараства. Може би наистина бях забъркала голяма глупост, може би Карла беше права.

Една кола се приближи и даде сигнал с клаксона. Тъкмо щях да сляза, но той ми направи знак да го последвам и потегли. Бях си представяла различен поздрав, мислех да го прегърна и да го целуна, нашата първа целувка на открито. Последвах го насред полето. Никога не бих успяла да намеря къщата. Пристигнахме след четвърт час, влязохме през отворена дворна врата и минахме по алея, покрита с чакъл, която водеше към къщата. Излезе от колата и пристъпи към мен.

Слязох с усмивка на лицето.

— Работата приключи ли вече? Не виждам никого.

— Брат ми отиде в Болоня при децата, а в неделя работниците си почиват.

Стояхме един срещу друг и се гледахме мълчаливо. Лицето му имаше хладно изражение, което не познавах, а аз се оглеждах наоколо, за да скрия неудобството си.

— Ще ми покажеш ли как се получава къщата?

Продължаваше да се взира в мен със същото изражение на лицето, а след това каза:

— Защо дойде?

Въпросът ме улучи право в гърдите. Реших да бъда честна.

— Много исках да те видя.

— Защо не ме предупреди, преди да тръгнеш?

— Смятах да те изненадам.

Останахме така, обвити в мълчание. Искаше ми се да изчезна, искаше ми се изобщо да не бях идвала, желаех само да се кача в колата и да избягам от там.

— Виж сега, ако има някакъв проблем, мога да си тръгна веднага.

— Не ти казвам да си тръгваш.

— Тогава какво ми казваш?

— Искам да разбера какво те подтикна да дойдеш.

— Желаех да те видя, толкова е просто. Какво има за разбиране?

— Нищо, не съм сигурен дали това е истината.

— В какъв смисъл? Каква може да бъде истината?

— Истината е, че напоследък се държиш странно.

— Не разбирам за какво говориш.

— Вече не успяваш да видиш контекста.

— Какво означава това? Какъв контекст?

— Като изникваш в живота ми така внезапно и без да предупредиш, извън контекста, в който сме се виждали винаги, ти преместваш границата на срещите ни.

— Извинявай, каква граница? За какво говориш? Може би не съм толкова интелигентна като теб и не схващам.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че твоето решение да дойдеш променя нещата.

— Какво променя? Че те виждам на дневна светлина ли?

— Нарушава правила.

— Извинявай, какви са тези правила? Че може да те виждам само като идвам у вас да се чукаме ли?

— Хайде, стига вече, разбра прекрасно за какво ти говоря.

— Не, не разбрах.

— Други правила означават друга игра, а аз не съм сигурен дали искам това.

— Ти си напълно луд, за каква игра говориш? Не ти предлагам никаква игра, исках само да те видя и мислех, че и ти го искаш.

— Опитай се да ме разбереш.

— Не, не те разбирам. Не спираш да говориш за игра, за правила, за граници, за контекст… да не би за теб всичко да е било само игра? — Сега аз го гледах право в очите. Отвърна поглед и разбрах, че търси нещо, за което да се вкопчи. — От какво си така уплашен? — попитах го.

— Страх ме е, че искаш да превърнеш тази връзка в нещо различно, а аз не съм уверен дали го желая.

— Значи, ако остане на теб, ще продължаваме все така? Ще идвам у вас да се поизчукаме и после ще се връщам вкъщи, а? Това ли искаш?

— Знаеш прекрасно, че не става дума и никога не е ставало дума само за изчукване.

— А за какво става дума?

— Нямам дума, с която да го опиша. Това, което изживяхме, го изживяхме заедно и ти също знаеш какво беше.

— Кажи ми тогава какво искаш сега?

— Съвсем същото като онова, което имахме до днес. — Отговорът му все едно ме прониза с кинжал в гърдите.

— Нещата се променят, развиват се — и този техен ход ми се струва естествен.

— Не че не искам, просто не мисля, че съм способен. Със сигурност не в момента. — Изражението му се беше променило. След мълчание, което изглеждаше безкрайно, добави: — Не съм способен да ти дам това, което желаеш. В онзи апартамент, в онази мярка знам какво да правя, знам какво искам, знам да се отдавам, знам да вземам. Извън онова измерение се губя. Възможно е някой ден да се науча, но е възможно и да не се науча никога.

Усещах как гневът се надига в мен.

— Ти просто се криеш зад тези думи, казваш, че не си способен да обичаш и толкова. „Такъв съм — вземаш или оставяш…“ — Не ми отговори нищо. — Кажи ми по-добре, че не съм на необходимата висота, че не съм ти достатъчна, за да се промениш!

Гледаше ме мълчаливо, страхувах се от отговора му.

— Проблемът не си ти. Единствено аз, понеже знам докъде мога да стигна. Всеки трябва да живее, както може, въз основа на собствените си способности и собствените си ограничения.

— Едно е да кажеш: „Не съм способен“, съвсем друго е: „Искам, но ми е нужно време“.

— Сега не съм готов и може би няма да бъда готов никога.

— Ако не се опиташ, откъде ще знаеш? Оставаш си на същото място, закотвен за представата, която имаш за себе си, и не си даваш никаква възможност да се промениш, да изживееш нещо различно.

— Сега не съм готов.

Светът се стовари върху ми, но останах на крака. Изиграх последната си карта.

— Тогава нека да се престорим, че този разговор никога не се е състоял.

Опитах се да се приближа, за да го целуна, ала той ме спря.

— Почакай, по-добре да го довършим. Не искам да го оставя до средата, защото не желая да го подхващам отново.

Постояхме още малко, без да говорим. Гледаше ме втренчено, а аз заразглеждах фасадата на къщата.

— Елена, сега, като говорихме за всичко това, ще бъде трудно да се върнем назад и да продължим връзката си както преди.

Отвърнах поглед от къщата и се взрях в очите му ужасена.

— Какво искаш да кажеш?

— Нещата се промениха, сложихме картите на масата.

— Искаш да си вървя ли?

Не ми отговаряше, чувствах го все по-далечен, а изражението на лицето му беше празно.

— Не съм искал от теб да идваш, не искай от мен да ти кажа да си вървиш.

Изрече тези думи с поглед, прикован някъде в далечината. Тогава не успях да сдържа гнева си.

— Ти си грубиян. А аз — глупачка. Кой, по дяволите, смяташ, че си, за да си позволяваш да се държиш така с хората?

— Не се държа зле с теб, само ти казвам това, което мисля.

— Върви на майната си! Какво съм аз за теб, мамка му? Някакъв експеримент ли? Съжали ли ме? Горкичката омъжена жена, има си брачни проблеми: да видим какво ли ще направи, ако мъничко я поизчукам… Да видим дали ще се влюби. Какво искаше да откриеш? Какво искаше да покажеш? Какво искаше да постигнеш?

— Елена, престани.

Прегърна ме.

— Не ме пипай, дръпни си ръцете.

— Не викай, успокой се.

— Не, няма да се успокоя, ти си грубиян.

Изведнъж гневът ми се превърна в сълзи и се разплаках. Притискаше ме силно, опитах се да се освободя от прегръдката му, но после се предадох. Спрях да плача. Останахме така, в тишина.

— Ела, влез вътре… Ще ти дам чаша вода.

Влязохме в кухнята. Седнах на един стол и пих вода, лицето ми беше зачервено, а очите — подути. Той стоеше прав, облегнат на мивката. Гледах навън през прозореца и мислех за много неща: за Паоло, за факта, че няма и най-бегла представа къде съм и какво преживявам. Мислех за това, което би ми казала Карла. Мислех за баба си… Навярно миризмата на тази кухня приличаше на онази в нейната или пък миналото беше единственото убежище, където можех да се приютя и да се почувствам на сигурно място в този момент. В ума ми изникна картината как, като дете, стоях с нея в кухнята на колене върху стола и чистехме зелен боб, хвърляйки опашниците върху лист от вестник, постлан в средата на масата. После умът ми се върна в тази кухня и разбрах, че не искам да го губя. Помолих го да ме извини.

— Няма защо да се извиняваш — каза ми той.

Постояхме така още известно време, потънали в мълчание, въпреки че исках да стопя разстоянието между нас. Нуждаех се да ме целуват, да ме милват. Исках целувка по устните — бавна, нежна, дълга. Исках да почувствам мириса му, топлината на кожата му, исках да ме вземе на ръце и да ме занесе в леглото. Чувствах се изтощена. Не продумвах, за да му оставя възможността и времето да ме помоли да остана. Но той продължаваше да мълчи.

— Не може ли да се преструваме, че не се е случило?

Не ми отговори. Мъжът, в когото бях влюбена, единственият, който беше успял да ме види наистина, вече не беше там. В онази кухня имаше друг човек, когото не познавах и който, изглежда, не разбираше нито мен, нито това, от което се нуждаех в момента. А щеше да бъде достатъчно да протегне ръка, да ми се усмихне и аз веднага щях да усетя, че все още сме там един за друг. Ала ръцете му оставаха вкопчени в ръба на мивката.

— По-добре да си вървя — пророних.

Очаквах някаква реакция от негова страна, очаквах да ми каже: „Не, не си тръгвай, остани“. Не каза нищо.

— Държиш се абсурдно, не мога да те позная. Как може да си толкова дистанциран, студен, безразличен?

Изправих се, оставих чашата на масата и тръгнах да си вървя.

Преди да изляза от кухнята, се обърнах и му казах:

— Ако не ме спреш сега, ще ме изгубиш завинаги.

Докато се качвах в колата, вече съжалявах за тези си думи. Направих маневра, виждах как стои на прага на къщата, подпрян с една ръка на стената. Погледнахме се. Останах неподвижна за няколко секунди. Дадох газ, чакълът на алеята се разлетя под гумите на колата, погледнах го в огледалото за обратно виждане и помолих Бог да ме спре. Карах бавно и в един момент видях как направи крачка напред и си помислих, че е решил да ме спре, но той се обърна и влезе обратно в къщата. Стомахът силно ме заболя, усещах, че аха-аха и ще повърна. Преминах през отворената дворна врата и колата ме върна обратно вкъщи.