Фабио Воло
Първите утринни лъчи (56)

10 юли

„Нямаше как да те видя, затова заминах по-рано. Съжалявам, ако можех, щях да се върна.“

Това е съобщението, което получих сутринта, докато карах към офиса. Идеше ми да направя обратен завой и да отида в Тоскана при него, толкова силно го желая.

Днес беше тежък ден, нищо не ми вървеше. Все пак си помислих, че може да се възползвам от отсъствието му: да използвам тези дни, за да се отдалеча от него. Ще ми се отново да стана такава, каквато бях в началото, когато успявах да се насладя на всичко красиво в срещите ни, без да искам нищо повече. Харесваше ми да излизам от онази врата и да се прибирам вкъщи. Първите пъти, като си тръгвах от апартамента му, изпитвах усещането за преоткрита младост, за по-голяма близост със самата себе си. Съвсем сама се наслаждавах на тази своя част, която беше изплувала на повърхността и която дори той не можеше да съзре. В тези мигове дишах, шофирах, пеех и свежият въздух влизаше през прозореца на колата само за мен.

В началото всичко, което изживявах, беше пропито с удоволствие и спонтанна радост. Нямах очаквания за някакво въображаемо или планирано бъдеще, единствено настоящето беше от значение, предстоящото не ме безпокоеше ни най-малко. Старото ми бъдеще вече не съществуваше, а с него все още не си бях представяла никакво: когато изпитвах носталгия по такова бъдеще, вземах неговото назаем. Аз вече нямах проекти, мечти, желания — пътувах в неговите.

Защо се оставих да потъна до такава степен? Дали е разбрал колко важен е станал за мен? Ако се наложи да приключа с тази връзка, ще страдам от това… ще ми хареса, ако и той също страда.