Фабио Воло
Първите утринни лъчи (39)

13 май

Открих чудото да се губя, да се отпускам напълно.

Не умеех да изразявам чувствата си чрез тялото си. Може би поради това то никога не е било истински мое. Обитавах го, сякаш беше обвивка. Нещо винаги ми е пречело да го почувствам и да го слушам, да осъзнавам съществуването му. Не успявах да мисля, да действам и да обичам както би трябвало и както може би бих искала. Когато се отдавах на страстта, все едно се освобождавах от някаква котва и тялото ми отново се издигаше на повърхността. Не беше лесно да се науча да го обичам и възпитанието, което бях получила, със сигурност не ми помагаше. Като дете бях изключително силно привързана към баща си, обичах го, прегръщах го, винаги се въртях около него. Но щом тялото ми започна да съзрява и гърдите ми да се оформят, нещо между нас се промени. Баща ми спря да ме прегръща и физическият контакт помежду ни ставаше все по-рядък. Женствеността ми ме отдалечи от човека, когото обичах най-силно на света.

Настъпилата в мен промяна ми създаваше притеснения и в училище. Затова се опитвах да крия новата си гръд в широки пуловери.

Като малка ми се случваше да изследвам пред огледалото най-тайнствената част от тялото си. Пипах я, галех я, мъчех се да разбера. Веднъж майка ми ме видя, удари ме по ръката и ми залепи шамар на бузата. През последвалите дни ми се искаше да го правя отново, защото ми харесваше, но вече знаех, че е нещо погрешно, и се срамувах.

Никога не съм се познавала добре в сексуално отношение, никога не съм желала да експериментирам, да търся, да разучавам. Сексуалността ме смущаваше. Може би затова Паоло беше идеалният съпруг за мен. Винаги сме живели така, че да се харесваме на другите, та те да ни приемат, без никога да се запитаме кои сме ние в действителност. Стигнахме дори дотам да забравим кои са тези други, заради които правехме всевъзможни жертви. Поверихме на нашите ограничения, на нашите страхове пътя, който се простираше пред нас, нашия житейски път.

Без изобщо да си задаваме въпроси, живеехме без нас самите. Също като мен Паоло никога не се питаше какво го прави щастлив и затова нашите животи идеално си подхождаха. Също като мен той смяташе, че не заслужава щастие, удоволствие под каквато и да било форма. Ако не съумявах да се възбудя, се чувствах виновна пред съпруга си, ако изпитвах наслада, отново се чувствах виновна, все едно достигането до оргазъм беше нещо, което не заслужавах.

Би трябвало да се вслушваме във вътрешния си глас, а не в глъчката на света. Сега вече осъзнавам, че нашето вътрешно и дълбоко усещане за празнота ни е карало да казваме: „Обичам те“. Когато освободих място за непредвидимото, когато придобих смелостта да поставя своето удоволствие над всичко останало, аз се промених и желанията ми се показаха на повърхността. Беше ми достатъчна една целувка, за да се събудя, точно както се случва в приказките. Една целувка по устата и оковите на заклинанието паднаха от мен, себеотрицанието се разпадна и се стопи в небитието. Моето удоволствие се превърна в упражнение да се науча да познавам свободата. Аз съм пробудена жена.