Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (9)

8. Г-н Монк орязва разходите

За нещастие „Интертект“ фалира, а други агенции в района на Залива на Сан Франциско правеха отчаяни усилия да съкратят разноските си. Опитах се да ги убедя, че един Ейдриън Монк струва колкото петдесет Сам Спейдовци^[1], но никой не се връзваше на хвалебствията ми.

Така че когато д-р Бел излезе от кабинета си за почивка след два часа консултации с Монк, бях почти толкова разстроена, колкото и пациентът му, и му го казах.

Д-р Бел седна на стола срещу мен.

— Разбира се, че чувстваш известно безпокойство Натали. На карта е заложено не само препитанието на Ейдриън, а и твоето.

— Как се справя г-н Монк?

— Сега е много по-добре — каза д-р Бел. — Свил се е в зародишна поза на кушетката ми, притиска до гърди, те си бутилка „Съмит Крийк“ и ридае без сълзи.

— Това е подобрение?

— Излязох тук да разбера дали вече разполагаш с някакви нови възможности за работа, които да му дадат някаква надежда.

— Той не вярва в надеждата.

— Твърди, че не вярва, но всъщност вярва. Надеждата е това, което му е помагало да премине през цялото нещастие, с което се е сблъсквал през годините независимо дали го признава, или не.

— За нещастие, докторе, не разполагам с никаква надежда, която да му дам. Няма работни места за останали без работа детективи независимо колко са гениални.

— Ще намериш нещо за него. Но може да се наложи да разшириш търсенето си извън неговата зона на комфорт — каза д-р Бел.

— Всичко извън входната му врата е извън неговата зона на комфорт. Дори не съм сигурна, че има такава. Вие би трябвало да знаете това по-добре от всеки.

— Уверен съм, че съществува работа, подходяща за човек с неговите значителни умения, и че ти ще я намериш. Междувременно сега той ще разчита на теб повече от когато и да било преди.

— Не знам дали съм навита за това, докторе.

— Всичко, което трябва да направиш, е да бъдеш налице. Всичко около него се променя. Но той знае, че ти си единственото нещо, на което може винаги да разчита.

— Казал е това?

— Не е нужно — рече д-р Бел. — А подозирам, че ти се чувстваш по същия начин спрямо него.

— Не започвайте да ми правите психоанализа. Не мога да си го позволя. Да се съсредоточим върху г-н Монк.

— Съвсем правилно. Тази криза може в крайна сметка да се окаже много позитивно преживяване за него. Той може да научи, че промяната често е друга дума за „добра възможност“.

— Това звучи добре върху бисквитка с късметче, но не съм сигурна, че е вярно, поне не и в моя живот.

Монк се появи на вратата на кабинета, все още стиснал бутилката с вода.

— Мисля, че ще е добра идея да прекарам тук нощта. Може би и цялата седмица.

— Имам други пациенти, Ейдриън.

— Те няма да възразят — каза Монк.

— Да, ще възразят — отвърна д-р Бел.

— Тогава толкова по-зле за тях — заяви Монк. — Аз съм по-важен за вас, отколкото те.

— Загрижен съм поравно за всичките си пациенти.

— Но за мен — по̀ равно.

— Освен това имам собствен живот — припомни д-р Бел.

— Можете да си продължите с него — каза Монк — Няма дори да забележите присъствието ми.

— Сега нямаш нужда от мен, Ейдриън — д-р Бел се изправи. — Уверен съм, че можеш да се справиш сам с това до следващия ни сеанс.

— Вероятно сте прав — каза Монк. — Мога да издържа до пет.

— Следващият ни сеанс е вдругиден.

Монк издаде лек скимтящ звук. Д-р Бел отиде до входната врата и я задържа отворена за нас.

— Мисли за това като за разследване — каза д-р Бел. — Но вместо да разкриваш престъпление и да търсиш извършителя, ще търсиш нови възможности и в крайна сметка ще намериш себе си.

Излязохме на улицата. За миг останахме мълчаливо един до друг. После Монк ме погледна.

— Това прозвуча ли ти смислено?

— Изобщо не — отвърнах.

— Хубаво е да знам, че не съм сам в това.

— Определено не сте сам, г-н Монк — обвих ръка около неговата и тръгнахме към колата ми.

 

 

Щом се върнахме в къщата на Монк, той незабавно започна да чисти. Изтърка подовете и плотовете, избърса прахта по всички лавици, изми всички прозорци, дезинфекцира дръжките на всички врати, лъсна електрическите крушки и изчисти с прахосмукачка таваните. Така се справяше със стреса. Намираше основното чистене за изключително успокояващо.

Докато той се занимаваше с това, аз се обадих на всички, за които се сетих, занимаващи се с някакъв вид разследване — от застрахователни компании до служби за домова инспекция. Обадих се в градската редакция на „Сан Франциско Кроникъл“ и им казах, че е добре да ангажират Монк по случая със Сийбс, но те не се интересуваха от услугите му.

Никой не се интересуваше.

Затова последвах съвета на д-р Бел и разширих търсенето си извън детективската професия. Обадих се на производителите на контейнери за опаковане на използвани памперси и настоях да наемат Монк, техният най-голям почитател, да рекламира изобретателния им продукт. Той в крайна сметка беше човекът, който номинира изобретателя на контейнера за Нобелова награда.

Независимо колко много хората от компанията оценяваха ентусиазма на Монк и пламенното му убеждение, че тяхната джаджа за опаковане на използвани памперси би трябвало да се използва за опаковането на всичкия домашен боклук, те просто нямаха работно място за него.

Когато приключих този разговор, вече беше шест вечерта и тъй като нямаше убийства за разкриване, работният ми ден беше приключил.

Монк дойде при мен на масата в трапезарията, носейки две чаени лъжички вода, и ми предложи една.

— Не, благодаря — рекох.

Той отпи от едната лъжичка, а после от другата.

— Намери ли ни някаква работа?

— Боя се, че не.

— Е, сега можеш да спреш. Измислих план за действие.

— Какъв е той?

— Доброволно ще предложа да работя безплатно като консултант към полицията, докато бъдат в състояние отново да си позволят услугите ми.

— Говорихме за това миналия път, когато ви уволниха — припомних му. — Какъв е стимулът им да ви плащат, ако знаят, че сте готов да го правите без нищо?

— Ще поема този риск. Имам малко спестени пари.

— Може да мине много време, преди отново да са в състояние да си позволят външни консултанти — казах. — Доколкото усещам, може да е дори година или повече. Имате ли заделени толкова много пари, че да издържате себе си и мен?

— По дяволите, не — каза той. — Затова ще трябва да приемеш значително орязване на заплащането.

— Колко значително!

— Ще работиш като моя асистентка pro bono.

— Разбирам — казах, опитвайки се да не избухна. — А как се предполага да си плащам сметките?

— Предполагам, че ще трябва да работиш почасово нощем.

— Имам нужда от работа на пълен работен ден.

— Аз съм работа на пълен работен ден.

— Определено сте — казах. — Но вие няма да ми плащате.

— Не бъди такава егоистка и материалистка. В живота има по-важни неща от парите.

— Като това да ви асистирам например.

— Да — каза той. — Това е като по-висше призвание.

— А задълженията ми като майка да издържам и да се грижа за дъщеря си?

— Джули вече не е дете. Почти на осемнайсет е. Време е да се хване на работа, да се порадва на малко независимост и да научи уменията, от които ще има нужда, за да живее сама. Твърде дълго си я глезила.

Монк имаше право за Джули, не че знаеше нещо за отглеждането на дете или дори за самостоятелния живот. И колкото и да ми беше неприятно да го призная, дори пред себе си, беше прав и за мен.

Бях вдовица, Джули бе единственото ми дете и ми харесваше да я държа близо до себе си. Не исках да я пусна да си отиде. Глезех я и я държах твърде близо, като ограничавах независимостта й поради собствената си нужда и зависимост.

А Джули, тъй като беше много будно дете, вероятно знаеше това и колкото и да се дразнеше от твърде закрилническото ми отношение към нея, намираше начини да се възползва от него. Разговорът, който водихме снощи, ми го доказа.

Трябваше да се съглася с Монк. Беше време Джули да се хване на работа, ако не по друга причина, то, за да добие известен работен опит и да се научи, че парите не се изкарват лесно.

Това обаче не означаваше, че приемах аргумента на Монк и че бях готова да работя нощем някаква неблагодарна черна работа само за да мога да посветя дните си да му угаждам.

Знаех колко много се нуждаеше Монк от мен, особено сега, но трябваше да поставя семейството си на първо място. Ако не можеше да си позволи да ми плаща, щеше да се наложи да си намеря нова работа, независимо от последствията за него.

Но не исках да се занимавам с това точно в онзи момент. Денят беше дълъг и за двама ни. Отлагането на едно решение за още ден-два, докато видя как се развиваха нещата, нямаше да е от значение.

— Да поговорим за това утре — предложих. — Трябва да тръгвам, преди сервизът за велосипеди да затвори.

— Добре, но решението ми е окончателно — каза той.

— Обикновено е такова.

Тръгнах си от жилището на Монк, оставих колелото на Джули в сервиза и на път за вкъщи се отбих при „Мама Петрочели“ да взема пица.

Никога не можех да вляза в заведението, без Уорън Хоруиц, четирийсет и няколко годишният собственик да започне да флиртува с мен и да ме моли отново да работя за него. Бях работила като сервитьорка там преди петнайсет години веднага след като той купи заведението от семейство Петрочели. Уорън още използваше техните рецепти, макар че беше добавил в менюто „Пица Моцарела“, само за да придаде на мястото нещо свое.

— Щом не искаш да работиш за мен — каза Уорън, — най-малкото, което можеш да направиш, е да се омъжиш за мен.

— Изкушаващо е — отвърнах. — Но мисля, че вместо това ще взема пица със салам за вкъщи.

— Национална еврейска или италианска?

— Италианска.

— Разбиваш ми сърцето, Натали — каза той.

— Правя жертва, за да можеш да се ожениш за добро еврейско момиче.

— Да не си говорила с майка ми?

Тръгнах си, без да се сгодя; сложих пицата на кухненската маса, когато се прибрах, и намерих Джули в стаята си да води видеочат с три от приятелките си едновременно на компютъра си.

Тя и приятелките й си споделяха видеоклипове и ги гледаха заедно от разстояние. Е, не от чак толкова голямо разстояние. Две от трите момичета, с които Джули чатеше по интернет, живееха точно зад ъгъла.

Бих предпочела да се среща лично с приятелите си, вместо да седи пред компютъра и да гледа лицата им на екрана. Видеочатът изглеждаше емоционално дистанциран и напълно ненужен, когато беше възможно без особено усилие да се срещнат лично. Тя не беше съгласна. Знаех, защото бяхме спорили за това дузина пъти.

— Вечерята е готова — казах, като застанах на прага на стаята й.

— Мога ли да ям тук? — попита тя, без да отмества поглед от екрана си.

— Трябва да поговорим. Лично. Лице в лице, както са правели в старите времена.

— Не можем ли да поговорим по-късно? Заета съм.

— Сега — настоях. Наречете ме старомодна, но обичах да вечеряме заедно, когато е възможно.

Тя се завлече в кухнята така неохотно, сякаш щяха да й вадят зъб. Държанието й само улесни неимоверно онова, което възнамерявах да й кажа.

— Благодаря, че ме изложи пред приятелките ми — каза Джули, като се тръсна на мястото си на масата. Погледна пицата пред себе си, сякаш беше чиния с кучешки изпражнения.

— Те в стаята ли бяха? Не ги видях там — отхапах от пицата си. Нямаше да й позволя да ми съсипе вечерята.

— Не е смешно — тросна се тя. — Знаеш, че бяха на компютъра. Виждат и чуват всичко. Трябва да си наясно с това, когато влизаш в стаята ми.

— Ти си. Аз не съм — заявих. — Ако се виждащ с тях лично, вместо пред компютъра, мога да казвам в стаята ти каквото искам, без никакъв риск да те изложа.

— Ами просто не влизай в стаята ми — каза тя — Това би решило проблема.

Още можех да си спомня колко сладка и любяща беше дъщеря ми, преди хормоните да се задействат. Още можеше да бъде сладка, но това беше рядко събитие. Все по-често и по-често откривах, че се налага да утвърждавам авторитета си, и това ми беше омразно.

— Не ми говори така — казах. — Аз съм ти майка. Бих могла да реша проблема, като ти отнема този компютър.

— Той е мой — заяви тя.

— Но аз плащам за електричеството, с което работи, и интернет връзката, която ти позволява да чатиш с приятелите си — обясних й. — Компютърът ти няма да ти е от особена полза, ако изключа интернета, нали? Това ме води до въпроса, за който исках да говоря с теб. Ще трябва да намалим харченето.

— И сега не харчим нищо — каза тя.

— Това може да означава да се лишим от някои неща — отвърнах. — Полицията не разполага с достатъчен бюджет, затова се наложи да освободят г-н Монк.

— Това е страхотно — каза тя. Внезапно дори пицата й се стори хубава. Взе парчето си и започна да яде.

Намирах реакцията й за озадачаваща.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Миналия път, когато го уволниха, ти получи „Лексус“ като служебна кола.

А, значи това беше.

Джули виждаше това като шанс да вземе раздрънкания ми „Буик“.

Мислеше, че уволнението на Монк означава, че той ще получи по-доходна работа в голяма детективска агенция като миналия път и че проблемите й с липсата на кола ще бъдат решени.

Ужасно грешеше и заслужаваше разочарованието, което щеше да изживее, задето беше толкова егоцентрична. Мислеше само за собствените си нужди. Ами нашите нужди като семейство? Ами нуждите на Монк?

Хрумна ми, че тийнейджърите много приличат на Монк. Мислят си, че целият свят се върти около тях, около техните проблеми и техните нужди.

На Джули й предстоеше рязко да се сблъска с истинския живот още тази вечер.

— Този път е различно — казах. — Никъде не го чака работа. Безработен е, а също и аз. Всичко, с което разполагаме, за да се издържаме, е последният чек със заплатата ми.

— Значи и ти си уволнена.

— Точно така. Няма нова кола. Няма нищо ново. Защото няма пари.

Тя остави пицата си и ме погледна. Видях в очите й истинска тревога. За миг намусената, арогантна и изпълнена с бушуващи хормони Джули беше изчезнала и любящата ми дъщеря се беше върнала.

— Това е работата, която си запазила най-дълго досега — каза тя.

— Беше също и най-интересната, най-вълнуващата, изненадваща, предизвикателна, вбесяваща, изтощителна и нервираща, която съм имала.

— И най-опасната — добави Джули.

— И най-ниско платената — довърших аз.

— Какво ще правиш?

— Ще си потърся нещо друго.

— Ами господин Монк?

— Ще се опитам да му намеря работа, която можем да вършим заедно — рекох. — А ако не мога, тогава остава сам, а също и аз.

— Той може ли изобщо да функционира без теб?

— Никога няма да го изоставя изцяло. Той винаги ще бъде част от живота ни, каквото и да се случи.

— Независимо дали ни харесва, или не — рече тя.

— На мен ми харесва — казах, изненадвайки колкото Джули, толкова и себе си с това признание. — Не мисля, че щях да остана с него толкова дълго, ако не ми харесваше. Харесва ми коя съм, когато съм с него. Всъщност, докато не започнах да работя за него, дори не знаех коя съм.

— Изобщо не говориш смислено — рече Джули. Намусената, изпълнена с неодобрение, подвластната на хормоните Джули се беше върнала. Сякаш дъщеря ми страдаше от раздвоение на личността.

— Това, което цялата тази ситуация означава за теб — казах, — е, че ще си намериш работа.

— Моля?

— Това лято ще работиш. Зле сме с парите, а твоята издръжка е скъпа. Така че ще започнеш да плащаш някои от разноските. Аз ще плащам храната, сметките за газ, ток, вода и електричество, медицинските грижи, всички неща от първа необходимост. Но ако искаш да отидеш на кино или да си купиш нови дрехи, от които всъщност нямаш нужда, или да изпратиш две хиляди и петстотин есемеса, или да сваляш музика от iTunes, ще трябва да плащаш за това.

— С какво?

— С парите, които печелиш — отвърнах. — Като работиш.

Тя се изправи с почервеняло от гняв лице:

— Не можеш да направиш това.

— Защо не?

— Лято е — отбеляза тя.

— Тогава децата работят — казах. — Затова се казва „лятна работа“.

— Може би това е било вярно през Тъмните векове, но не и сега.

— Сега за нас са Тъмните векове — обясних й. — Точно това се опитвам да ти кажа.

— Не можеш да караш деца да работят.

— Защо не?

— Погрешно е — ето защо — каза тя. — Има закони срещу това. Наричат се закони за детския труд.

— Ти не си дете и досега не си полагала никакъв труд — припомних й. — Утре сутринта ще започнеш да си търсиш работа. Това не подлежи на обсъждане. Нареждане е.

— Ами ако някой ме види да работя? — попита тя. — Ще си помислят, че сме бедни.

— Сме — казах. — Точно това се опитвам да ти кажа.

Тя насочи пръста си към мен като оръжие.

— Ти си виновна за всичко. Ти се провали и сега трябва аз да страдам заради това.

— Ти не знаеш нищо за страданието — казах. — Но ще научиш някои неща за саможертвата и усърдния труд и какво наистина означава да бъдеш независим възрастен, както непрекъснато ми повтаряш, че не искаш да бъдеш третирана. Е, поздравления, скъпа, желанието ти току-що се сбъдна.

— Ти си най-лошата майка на света — заяви Джули.

Даваше воля на гнева си, отчаяно опитвайки се да ме нарани. Щеше да й се наложи да се постарае повече, за да успее.

— Вече от доста време съм увенчана с тази титла — казах.

— Без работа си, разорени сме и не можеш да ни издържаш, затова сега трябва да си намеря работа, за да можем да ядем — каза тя. — Какво би си помислил татко за теб точно сега?

Джули изхвърча вбесена от кухнята и добре че го стори. Защото ако беше близо до мен, щях да я зашлевя право през лицето и да си заслужа титлата.