Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (11)

10. Г-н Монк посещава парите си

Колона от сателитни камиони, новинарски микробуси и каравани беше паркирана по протежение на улицата пред имението на семейство Сийбс в Пасифик Хайтс. Репортери, оператори и фотографи седяха наоколо на сгъваеми походни столчета и шезлонги. Чакаха Боб Сийбс да се покаже и междувременно използваха къщата като фон за ежедневните си репортажи с последните новини по скандала.

Сийбс беше излязъл само веднъж, откакто беше освободен под гаранция с прикрепено към глезена му проследяващо устройство, и то беше, за да присъства на друго съдебно заседание. Едва се бе добрал до мерцедеса си, преди глутницата да обкръжи колата му в опит да измъкне снимка или звук от неразкаялия се измамник.

Ана обаче беше излизала от къщата почти всеки ден. Отначало пресата я следваше неотлъчно, надявайки се на шанса случайно да я хванат как прави някоя разточителна покупка или тя да се изпусне и да им каже нещо глупаво. Тя беше твърде умна за това, така че те скоро изгубиха интерес към нея.

Пред къщата имаше множество униформени полицаи, заместник-шерифи, а също и няколко агенти на ФБР, просто в случай че Сийбс предприеме опит за бягство или жертвите му решат да се организират в шайка за линч.

Никой не ни обърна внимание, когато се приближихме до къщата. Имението на Боб Сийбс в стил Тюдор се беше превърнало в туристическа атракция. Хората идваха отвсякъде да позират за снимки пред голямата желязна порта с инициалите му, изписани със златни букви в центъра.

Откакто избухна скандалът, златните инициали „Б. С.“ бяха придобили изцяло ново значение.

Изненадах се да видя от другата страна на портата две познати лица, вървящи по предната алея към вратата. А те бяха също толкова изненадани да ме видят.

Стотълмайер и Дишър се обърнаха и се върнаха при портата.

— Какво правите тук вие двамата? — попита Стотълмайер.

— Дойдох да видя Боб Сийбс — отвърна Монк.

— Сийбс няма да говори с теб.

— Ще говори.

— Защо би искал да направи това? — попита Стотълмайер.

— Защото банката твърди, че е взел всичките ми пари — рече Монк. — И искам обяснение.

Стотълмайер се втренчи шокирано в Монк:

— Вложил си пари при Сийбс?

Монк кимна.

— Зачистили са всичките му спестявания — допълних.

— О, Боже мой — рече капитанът.

— Не знам кое е по-лошо — каза Монк. — Да измъкнеш с измама парите на хората или да оскверниш свещена дума като „изчиствам“.

— Аз знам — казах.

— Това е ужасна новина — съгласи се Дишър. — Която се надявам да си получил, след като си ми купил подаръка за рождения ден.

— Покажи малко чувствителност, Ранди — казах.

— Права си. Беше ужасно да кажа такова нещо. Толкова съжалявам — рече Дишър. — Искам да знаеш, че можеш да размениш каквото си ми купил от регистъра в „Нордстром“ за нещо по-евтино в списъка. Това ще бъде нашата тайна. — Той посочи към мен и капитана. — И тяхна, също. Но партито — изненада не е отпаднало, нали?

Стотълмайер разтри челото си и въздъхна:

— Мисля, че това, което Ранди се опитва да каже, е, че и двамата се чувстваме ужасно заради това, Монк. Знам, че не можеше да се случи в по-лош момент за теб.

— Никога не съществува добър момент да изгубиш всичко — казах.

— Моментът няма значение, Натали — рече Монк. — За мен винаги е най-лошият момент. Така е, откакто, съм се родил, което е ужасен начин да влезеш в света. Още не съм го преодолял.

Той направи гримаса на отвращение и потръпна от главата до пръстите на краката.

— Не разбирам защо си вложил пари при Сийбс — каза Стотълмайер. — Не си човек, който рискува с парите си. Или с каквото и да било.

— Имах вяра в хубавото му име — оправда се Монк.

— Палиндром е — казах.

Стотълмайер кимна. Дишър също.

— Това беше велик филм — каза Дишър. — Чудя се защо след това Тина Търнър не се изяви отново като актриса.

— Палиндром — каза Стотълмайер. — Не „Тъндърбоун“.

Дишър кимна отново:

— Това не е ли също и огромна клетка, в която хората се бият до смърт с моторни резачки?

— Палиндром е дума, която се чете еднакво отпред назад и отзад напред — обясни Стотълмайер. — Като в съчетанието „алена фланела“.

— Това изобщо не е толкова вълнуващо като „Тъндърбоун“ — каза Дишър. — Не съм изненадан, че не са направили филм за него.

Стотълмайер се обърна към Монк:

— Дал си всичко на този тип, защото си харесал името му?

— Когато нещо е еднакво от всички страни, то буди доверие и сигурност — каза Монк. — Всичко у Боб и Ана Сийбс и фонда „Реиниер“ беше равномерно и еднакво.

— Очевидно не — каза Дишър.

— Затова трябва да говоря с него — заяви Монк.

— Ти и още няколко хиляди души — каза Стотълмайер. — Но той не говори с никого.

— С мен ще говори — каза Монк.

— Не се сещам за причина, поради която би го сторил — каза Стотълмайер.

— Защото ще вляза с вас, а вие сте тук да говорите с него за убийство — каза Монк. — А аз ще докажа, че го е извършил.

Стотълмайер се огледа наоколо, за да се увери, че никой не е чул Монк, после се приближи към решетките, като говореше с много нисък, заговорнически глас:

— Разследваме подозрителна смърт. Още не знаем дали е било нещастен случай или убийство. Едно нещо обаче, което знаем безспорно, е, че Боб Сийбс не го е направил, макар че би могло да има известна връзка със случая на извършената от него измама, което е причината полицията на Тибурон да ни включи в разследването.

— Кой е убит? — попитах.

— Ръсел Хаксби, главният служител на Сийбс, който следи дали фондът отговаря на регулационните изисквания — отвърна Дишър. — Починал е от електрически удар във ваната си снощи в дома си в Тибурон. Градинарят му го открил тази сутрин. Пресата още не е подхванала историята, но няма да остане тайна задълго.

— Как е загинал от електрически удар?

— Електрическото устройство против комари върху издадената част на стената паднало във водата — каза Дишър. — И го ударил ток.

— Ако Хаксби е бил служителят, отговарящ за спазването на регулациите, тогава е бил в добра позиция да свидетелства срещу Сийбс — рече Монк. — Това е убедителен мотив за убийство.

— Да, така е — съгласи се Стотълмайер. — Но ако е било убийство, Сийбс не би могъл да го е извършил.

— Не можете да изключите всички — каза Монк.

— Хаксби е загинал в Тибурон около осем вечерта, а Сийбс е бил тук в къщата си от другата страна на залива.

— Откъде знаете?

— Защото Сийбс носи невъзможна за фалшифициране проследяваща гривна на глезена, с вградена GPS проследяваща система, която се наблюдава постоянно. На всичкото отгоре къщата му е обкръжена и под двайсет и четири часово наблюдение от полицията, ФБР, шерифа и националните масмедии.

Монк изопна плещи и наклони глава на една страна, после на друга.

— Той е човекът — заяви Монк.

— Дори не сме сигурни, че е било убийство — каза Стотълмайер. Вратните му вени се издуваха, докато се опитваше да овладее повишаването както на раздразнението, така и на гласа си.

— Той е човекът — повтори Монк.

— Сийбс има непробиваемо, желязно, неоспоримо алиби.

— Това доказва, че той е извършителят — рече Монк.

— Защото не би могъл да е извършителят — казах.

— Точно — каза Монк. — Плюс това ми взе всичките пари и омърси думата „чист“ завинаги.

Стотълмайер се приближи толкова много до портата, че лицето му беше почти притиснато към решетките, а носът му се показваше през пространството между дъсчиците.

— Вече не си консултант към полицията, не си тук да разследваш убийство и си накърнен от зашеметяващ конфликт на интереси, който те прави неспособен да бъдеш обективен за каквото и да било от това. Но въпреки това ще те пусна вътре да го видиш.

— Ще го направите? — попита Дишър. — Защо?

— Защото Монк ми е приятел, а този кучи син му взе всичките пари. Монк заслужава шанса да се изправи срещу него.

— Благодаря ти, Лилънд — каза Монк.

— Само не ме карай да съжалявам за това — рече капитанът, като отвори портата и ни въведе вътре.

— Ще съжалявате — казах, докато минавах покрай него.

— Знам — отвърна той със скръбно кимване и всички вкупом тръгнахме към входната врата на Боб Сийбс.

 

 

Ана Сийбс ни посрещна на вратата. Очакваше капитан Стотълмайер, но въпреки това поиска да види значката му просто като формалност. Не попита нас останалите, кои сме, и с широк жест на облечените си в ръкавици ръце ни направи знак да влезем вътре. Облицованото с мрамор антре беше обградено от две величествени извити стълбища, които обрамчваха масивен кристален полилей, висящ от тавана над скулптура на щедро надарен гол мъж върху пиедестал.

Монк закри очи от статуята, докато влизахме след Ана в голямата стая, пълна с картини, статуи и дребни украшения, за които съм сигурна, че до едно бяха безбожно скъпи шедьоври.

Масивен прозорец побираше в рамката си впечатляваща гледка към моста „Голдън Гейт“, правейки го да изглежда така, сякаш мостът и заливът бяха просто още две произведения на изкуството в притежание на семейство Сийбс.

Боб Сийбс стоеше пред прозореца с гръб към нас, възхищавайки се на гледката си. Носеше хавайска риза „Томи Бахама“, бермуди и кожени сандали.

— Усмихнете се, всички — заповяда той. — Сигурен съм, че там навън има някоя откачалка с телеобектив, която точно в този момент ни снима за някои противен уебсайт. Но не ми пука. Изгледът е единственото, което ме кара да се чувствам свободен.

Изпъшках.

— О, сега пък и ще ми ревете. Имате късмет, че не живеете в приют за бездомници като някои от пенсионерите, които оставихте без пукната пара.

Боб Сийбс се обърна и ме погледна.

— Коя сте вие?

— Аз съм жената, която ще оповръща целия ви килим за сто хиляди долара, ако ви чуя отново да хленчите колко е суров животът ви сега, когато финансовата ви измама рухна.

— Килимът е за деветстотин хиляди долара, а аз съм превърнат в жертва толкова, колкото и всеки от моите вложители, може би и повече, защото бях изтормозен от съдилищата и демонизиран от медиите.

— Внимавай, Боб. Чувствам как закуската ми се появява — казах.

Стотълмайер ме изгледа остро.

— Достатъчно, Натали. — Той се обърна към Боб. — Дошли сме да ви зададем няколко въпроса относно Ръсел Хаксби.

— Най-накрая. Той е човекът, който би трябвало да носи това — Боб посочи гривната за глезен на десния си крак. Приличаше на адаптер за лаптоп, прикрепен към миниатюрен кучешки нашийник. — Той е един от ключовите играчи, които дирижираха измамата, възползваха се от доверието ми и съсипаха живота на толкова много хора.

— Би трябвало да имате две — каза Монк, все още използвайки ръцете си като козирка, скривайки по-голямата част от лицето си.

— Две от кое? — попита го Боб.

— Гривни на глезените. По една за всеки крак.

— Една е достатъчна — каза Дишър.

— Само ако имаш един крак — отбеляза Монк. — Дори тогава правилната постъпка би била да си вземеш изкуствен крак и да сложиш проследяваща гривна и на него, така че пак ще ти трябват две.

— Ейдриън? — Боб наклони глава и пристъпи кг нас. — Ти ли си?

Сръчках Монк.

— Вече може да си свалите ръцете. Отминахме голия човек.

— Той има мазоли — каза Монк.

— Голият човек ли? — попитах.

— Боб. На петите. Освен това има жестоки tinea pedis между пръстите на краката.

— Имате предвид „атлетско стъпало“?

— Отвратително е — каза Монк.

Боб се приближи, надникна към Монк и се ухили широко.

— Наистина си ти — каза Боб. — Ейдриън Монк. Толкова се радвам да те видя.

— Отвращаваш ме — отвърна Монк, като се извърна.

— Не съм ти взел парите, Ейдриън. Трябва да ми повярваш. Бих те наел, за да го докажеш, но тези чакали ми замразиха авоарите. Казвам ти, невинен съм.

— Имаш сълзящи мазоли и вирусни гъбички по краката — рече Монк с отвращение. — Изгубил си невинността си.

Стотълмайер прочисти гърло, за да насочи вниманието на всички обратно към себе си. Предполагам, че това бе по-вежливо, отколкото да гръмне с пистолета си във въздуха.

— Ако ти не си измамил и ограбил всички, Сийбс, кой беше?

— Ръсел Хаксби измисли схемата, но съм сигурен, че е имало и други замесени. Трябва да е имало. Този замисъл е твърде мащабен, за да бъде осъществен от сам човек.

— Никой не вярва, че във вашата служба няма и други хора, които са виновни — каза Стотълмайер. — Но те са приемали заповеди от вас. Фондът е бил ваш. Вие сте го ръководели.

— Да, аз бях човекът, който виждаше нещата в перспектива, човекът, който гледаше мащабно на нещата. Но работех на макронивото на бизнеса, не на микронивото, не на етажите, където се осъществяваха продажбите и търговията. Не бях този, който се занимаваше с регулаторите или счетоводителите. Оставях тези банални ежедневни детайли на Ръсел и други. Мислех, че директивите ми се изпълняват, но не е било така. Мамели са всички, включително мен. Не сте ли тук точно заради това?

Стотълмайер поклати глава.

— Ръсел Хаксби е мъртъв. Загинал е от електрически удар във ваната си снощи.

— О, Господи, не — ахна Ана, притискайки облечена в ръкавица ръка към устата си. Боб отиде при нея и те се прегърнаха за една дълга минута.

— Изглеждате твърде съкрушен заради някого, когото току-що обвинихте в изобретяване на замисъла за ограбването на вложителите ви и натопяването ви за престъплението — отбеляза Стотълмайер.

— Това е защото той е един от малкото хора, които можеха да докажат невинността ми — каза Боб, като се отскубна от жена си, но взе ръката й.

— Хаксби е сътрудничел на обвинителите — каза Стотълмайер. — Смяташе тази седмица да се признае за виновен в заговор и да се съгласи да даде показания срещу вас в замяна на по-лека присъда.

— Разбира се, че е щял — изсъска Ана, — за да измести фокуса на вниманието от себе си и да струпа цялата вина върху горкия Боб. Сега, когато Ръсел е мъртъв, сме изиграни.

— Или спасени — казах. — Зависи как ще го погледнете.

— За да ни обвините в нещо ли дойдохте тук? — Попита Боб. — Ако е така, приключвайте вече с това.

— Ти си мръсно противно същество — изкрещя Монк, като мушкаше Боб с пръст. — Смрадлива, отвратителна, ужасна първобитна слуз, която не е годна да се движи сред цивилизованите хора. Ти си позорно петно върху човечеството, Боб Сийбс.

Бях виждала Монк да застава лице в лице със сто убийци, но никога не го бях виждала да проявява нещо, дори приближаващо се до това ниво на правдив гняв. Тресеше се. Но пък и никой досега не му беше измъквал и последното пени, което се водеше на негово име. Не го винях, че губи контрол.

— Не съм ти взел парите — оправда се Боб.

— Забрави за парите — рече Монк. — Вече няма значение.

— Няма ли? — попитах.

— Погледни се, Боб. Краката ти са разяждани от паразитна гъбичка — каза Монк. — Приличат на „Чяа Петс“. В името на всичко свято, измий си отвратителните крака, преди гъбичката да се разпространила из целия град да плъзне заразата на отвратителната ти чума.

Всички се втренчихме в Монк за един дълъг миг.

— Добре — каза Боб меко, внимателно. — Ще си накисна краката в сода за хляб.

— По-добра работа ще свърши киселината — рече Монк. — Или ампутацията.

— Не сме дошли тук, за да критикуваме личната му хигиена — напомни Стотълмайер на Монк.

— Навярно ако преди много време някой го беше направил, той нямаше да извърши ужасяващите си престъпления — каза Монк. — Гъбичките вероятно са стигнали до мозъка му и са го разложили. Той има мозък, заразен с крачни гъбички. Така става, когато затънеш в заразата на покварата!

Ето пак — заразата на покварата. Монк наистина харесваше тази фраза. Чаках го да вметне в дискусията и думата зловоние — още една от любимите му.

— Много благодаря, Монк — каза Дишър. — Току-що поднесе на Боб Сийбс цялата му стратегия за защита на сребърна тепсия.

Стотълмайер се обърна към Дишър.

— Какво ще каже? „Невинен съм, Ваша чест, имах гъбички по краката“?

— Това е защитата „крачни гъбички в мозъка“ — каза Дишър.

— Абсурдно е — каза Стотълмайер.

— О, наистина ли? — рече Дишър. — Преди трийсет години Дан Уайт убил кмета на Сан Франциско и един градски надзорник, и защитата му била, че изял твърде много сладкиши „Туинки“. Така му се разминало с обвинение в непредумишлено вместо в предумишлено убийство.

— Имаш право — отстъпи Стотълмайер. — Признавам грешката си.

Боб погледна Монк.

— Може ли гъбичките по стъпалата наистина да се разпространят до мозъка?

— Могат да се разпространят навсякъде — отвърна Монк. — Вероятно пълзят към нас точно сега.

Монк направи голяма крачка назад. Дишър също.

Стотълмайер разтри слепоочията си.

— Нека за миг да забравим за гъбичките по краката и вместо това да поговорим за Ръсел Хаксби. Можете ли да се сетите за някого, който може да е искал смъртта му?

— Да не искате да кажете, че е бил убит? — попита Ана.

— Казвам, че това е една възможност. Изглежда сякаш е умрял при нещастен случай, но докато не сме сигурни, третираме станалото като убийство.

— Всеки от съучастниците му в измамата може да го е извършил — каза Боб. — Или всяка от жертвите на неговото престъпление.

— Или вие — каза Дишър.

— Не може да съм убил Хаксби. Може би не сте забелязали, детектив, но аз не мога дори да изляза и да си взема сутрешния вестник, без това да бъде излъчено на живо по Си Ен Ен. Освен това, дори и ако можех да изляза от къщата, тази гривна на глезена проследява всяко мое движение. Вероятно можете да ми кажете кога за последен път съм отишъл от кухнята до спалнята си. Така че как е възможно да съм убил някого?

— Може да сте наели някого да го извърши вместо вас — предложи Дишър.

— Хаксби ми бе нужен жив — каза Боб. — Но дори и да го исках мъртъв, не познавам никакви наемни убийци, а и да познавах, нямам пари, за да наема такъв, нали?

— Ти ми кажи, Боб — рече Стотълмайер. — Навярно имаш скътани пари в някоя офшорна сметка. Или жена ти има. Ако е така, знаеш, че ще намерим и тях, и всяко скорошно теглене на пари, което може да сте извършили.

— Разорени сме — каза Боб.

— Значи ставаме трима — допълних аз.

— Но ние поне не сме поглъщани от плътоядни гъбички — рече Монк. — Предполагам, това доказва, че на този свят наистина има някаква справедливост.