Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (3)

2. Г-н Монк и невъзможното убийство

Добре де, може би тази последна реплика беше малко мелодраматична, но всеки път, когато капитан Лилънд Стотълмайер ми се обадеше, обикновено бе, защото трябваше да откарам Монк до мястото на някое убийство.

Капитанът се стараеше да вика Монк само в случаите, за които знаеше, че не могат да бъдат разкрити бързо или лесно, които бяха необичайни по отношение на обстоятелствата на извършване на престъплението, сложността на ситуацията или парализиращата липса на оставени доказателства.

Монк обаче често се появяваше неканен на местопрестъпленията и в повечето случаи разкриваше убийството още там, на място, за всеобщо удивление. Стотълмайер беше впечатлен и признателен, но знаех, че това го дразни ужасно. Това бяха случаи, които той и неговите детективи щяха в крайна сметка да разрешат и без помощта на Монк. Не беше необходимо Монк да се появява и да ги кара да изглеждат като глупаци (не че Монк си даваше сметка, че прави точно това).

Това обясняваше защо Стотълмайер искаше да се възползва от услугите на Монк възможно най-рядко. Всяко обаждане на полицията до Монк си беше негласно признание, че съществуват загадки, които те не могат да разрешат без него. А това вредеше на имиджа на управлението не по-малко, отколкото изобщо да не приключат тези случаи.

Имаше обаче и далеч по-непреодолима, лична причина, поради която капитанът не обичаше да го вика.

Монк го докарваше до пълна лудост.

Затова още преди да стигнем до местопрестъплението на пресечката на „Ван Нес“ и „Сътър“, знаех, че ще се изправим пред озадачаваща мистерия.

Това, което не знаех, беше дали Монк ще бъде в състояние да се съсредоточи върху убийството, или щеше да мисли единствено откъде да намери следващата си глътка вода.

Водещите на юг пътни платна на „Ван Нес“ бяха затворени за движение. Полицията пренасочваше колите към странични улици, което причини масивно задръстване. Причината бе, че „Ван Нес“ не беше просто важен булевард — той беше връзката през града между северния край на Магистрала 101, която почти изчезваше близо до Двореца на изящните изкуства, и южния й край, който започваше отново при улиците „Мишън“ и Дванайсета, и се спускаше право надолу към Лос Анджелис.

Нямах сирена или „буркан“ за колата си, макар да бях настоявала упорито за тях, така че щяхме да заседнем в трафика с всички останали, ако трябваше да шофирам до местопрестъплението. За наш късмет обаче „Сейфуей“ се намираше на Пайн Стрийт, само на няколко пресечки северно от „Ван Нес“ и „Сътър“, така че оставихме колата ми там и отидохме пеша до местопрестъплението.

Център на вниманието беше едно БМВ седан с четири врати, със затъмнени прозорци, паркирано зад пешеходната пътека на платното, най-близко до тревната площ.

Шофьорската врата на беемвето беше отворена, прозорецът — разбит. Криминалисти в бели гащеризони бяха наобиколили колата отвсякъде, правеха снимки и посипваха прах за снемане на отпечатъци.

Точно зад беемвето беше паркиран полицейски форд седан „Краун Виктория“ без отличителни знаци. Един пикап на Пощенските служби на САЩ и една тойота „Приус“ се намираха в съседното платно и също бяха подложени на щателен оглед от криминалистите.

Капитан Стотълмайер се беше облегнал на шофьорската врата на форда „Краун Виктория“, със скръстени на гърдите ръце, като дъвчеше раздразнено клечка за зъби и гледаше гневно към всичко и всички, включително лейтенант Ранди Дишър, който говореше с някакви хора на тротоара и си водеше бележки с обичайната си пламенна енергичност.

Капитанът ни видя точно когато Монк забеляза магазина за алкохол „БевМо“ на ъгъла. Монк рязко се обърна и влезе в магазина, изненадвайки мен и Стотълмайер, който захвърли клечката си за зъби на улицата и тръгна с гневни отсечени крачки в нашата посока.

Забързано влязох в магазина след Монк, който се обръщаше към младата жена зад касата.

— Зареждате ли бутилирана вода „Съмит Крийк“? — попита той.

— Съжалявам, сър. Не — отвърна тя с широка усмивка. — Боя се, че те вече не са в бизнеса.

— Разбира се, че се боите — всеки разумен човек би се боял. Тогава как така се усмихвате?

— Защото е удоволствие да ви обслужа.

— Но вие не ме обслужихте — поправи я Монк. — И сега ще умрем.

Очите й се разшириха, а усмивката й стана неуверена.

— Ще умрем?

— Той иска да каже, от любезността ви — казах й аз, и усмивката отново цъфна на лицето й. Сграбчих Монк за ръката и го издърпах навън през вратата. — Заяждането с касиерките няма да промени нищо. Само влошавате нещата.

— По-зле от това няма накъде. Никой ли не е предвидил това? Никой ли не е осъзнал сериозността на положението?

— Знам, че „Съмит Крийк“ ви беше любимата марка, и е жалко, че вече я няма, но не е като да не е останала питейна вода на Земята.

— Точно това е станало — заяви Монк. — Отвори си очите, жено. Апокалипсисът е пред нашите двери.

— Пред нашите двери? — попитах. — Да не би изведнъж да заживяхме в Средновековието?

— Сега започваш да разбираш колко тежко е положението.

Стотълмайер се приближи към нас:

— Има ли в този магазин за алкохол нещо, за което би трябвало да знам?

— Не зареждат бутилирана вода „Съмит Крийк“ — каза Монк. — Никой не зарежда. Трябва да направите нещо.

— Колкото и да е сериозно това — отвърна Стотълмайер, — мисля, че едно убийство има приоритет.

— Това е убийство — рече Монк.

— Чие? — попита капитанът.

— Моето — каза Монк.

— Тъй като още дишаш, нека да разследваме първо това убийство — каза Стотълмайер. — След това ще стигнем до твоето.

— Какво значение има? — съгласи се Монк. — И бездруго всички ще умрем.

— Така те искам — рече Стотълмайер. — Мисли оптимистично.

Капитанът не проявяваше сарказъм. За Монк това беше най-оптимистичното състояние на нещата.

— Какво е станало тук? — попитах капитана.

— Нямам представа, а се случи точно пред мен.

Капитанът тръгна обратно към колата си, а ние го последвахме, при все че все още трябваше да влача Монк, за да го накарам да се размърда.

— Не разбирам — казах. — Били сте свидетели на убийството?

— Бяхме, и в същото време не бяхме — каза той. — Майк Класкър, бившият главен финансов отговорник на „Биг Кънтри Мортгейдж“, отиваше да свидетелства в съда, а Ранди и аз го следвахме като ескорт. Той настоя да шофира сам, защото се страхуваше, че ако пристигне в полицейска кола или придружен от ченгета, ще бъде възприет като престъпник.

— Защото е такъв — заявих.

— Класкър получи имунитет в замяна на това да даде показания срещу шефа си — обясни Стотълмайер.

— Това по никакъв начин не прави Класкър по-малко виновен — отвърнах. — Просто означава, че ще му се размине.

— Какво ще му се размине? — попита Монк.

И двамата го погледнахме.

— Не четеш ли вестници и не гледаш ли новините? — попита Стотълмайер.

Монк поклати глава:

— Твърде плашещо и депресиращо е. Достатъчно изплашен и депресиран съм. Не ми трябват още причини да се чувствам така.

— Но си наясно с рухването на ипотечните кредити, краха на жилищния пазар и произтичащата от това световна финансова криза — каза Стотълмайер.

— Не — отвърна Монк.

— Как може да не знаеш за тези събития? — смая се Стотълмайер. — Не излизаш ли в света? Не говориш ли с хората?

— Опитвам се да го избягвам — каза Монк. — И вие би трябвало да го правите.

Стотълмайер въздъхна, спря до колата си и разтри слепоочията си.

— Добре, Монк, накратко положението е следното: „Биг Кънтри Мортгейдж“ е отпускала регулируеми заеми с много ниска лихва на хората, за да могат те да купуват домове, които всъщност не са можели да си позволят. Много от тези хора след това са взели заеми, давайки тези домове като залог, за да си купуват още повече неща, които не са можели да си позволят.

— Ненормални ли са били? — попита Монк.

— Били са измамени — каза Стотълмайер. — „Биг Кънтри“ ги убедила, че няма риск и че заемите са в рамките на техните възможности. После обаче лихвените проценти се вдигнали, цените на имотите паднали и в крайна сметка хората задлъжнели на „Биг Кънтри“ с повече пари, отколкото стрували домовете им. Стотици хиляди хора губят домовете си, спестяванията си, всичко.

— Можех да съм една от тях — казах. — Едва не се хванах на въдицата за един от онези ипотечни заеми.

Монк ме погледна изненадано:

— Как си могла?

— Защото получавам жалка заплата и си помислих, че мога да се възползвам от правото си като длъжник по ипотека върху къщата си, за да спечеля малко бързи пари.

— За какво ти трябват още пари?

— О, не знам — казах. — Незначителни дреболии като храна, облекло и електричество.

— Какво правиш с всичките пари, които ти давам?

— Плащам си ипотеката — отвърнах.

— А какво правиш с остатъка?

— Няма никакъв остатък — рекох.

— Очевидно не умееш да се оправяш с парите — заключи Монк. — Може би ако си гладиш парите, ще се научиш да ги цениш повече.

— И аз изтеглих един от онези заеми, Монк — каза Стотълмайер, притичвайки ми се на помощ. — Само по този начин можех да си позволя апартамент след развода си.

— И вие не си гладите парите — отбеляза Монк.

— Никой не ги глади — каза Стотълмайер. — Само ти.

— Може би точно затова всички останали губят домовете си, спестяванията си и работата си, а аз — не.

— Ти си чувствителен човек, Монк.

— Как се справяте, капитане? — попитах.

— Едва издържам, особено сега, когато градът принуждава детективите да си вземат три седмици неплатен отпуск, за да намалят разноските. Но ще се справя — въздъхна Стотълмайер и се обърна отново към Монк. — Да се върнем към „Биг Кънтри“. Управителят на компанията, Джак Могридж, знаел колко са опасни тези заеми, но излъгал вложителите и контрольорите и осребрил всичките си акции от компанията точно преди пазарът да се срине.

— Това е мошеничество и тайна незаконна сделка — заяви Монк. — Също и измама.

— Да, така е — съгласи се Стотълмайер. — Класкър щеше да ни помогне да тикнем Могридж в затвора.

— А в замяна Класкър щеше да си остане на свобода с милионите си и дома си в Пасифик Хайтс — казах — това разгневи много от хората, които бяха измамени от „Биг Кънтри“.

— Точно затова го следвахме от къщата му до съда — за да го предпазим — каза капитанът. — Всичко беше наред, докато не ни хвана червеният светофар на онази пресечка. А когато светна зелено, той не помръдна. Хората започнаха да натискат клаксоните си. Затова излязохме да видим какво не е наред.

Капитанът се обърна да погледне беемвето, и ние също. Затъмнените прозорци бяха толкова тъмни, че от мястото, където беше паркирана колата на Стотълмайер, бе невъзможно да се види вътре в купето.

— Не виждах нищо, докато почти не притиснах лице към прозореца откъм страната на шофьора — продължи той. — И тогава видях какво се бе случило. Всичко беше в кръв. Вратата беше заключена, затова трябваше да счупя прозореца с дръжката на пистолета си, за да вляза.

— Как е убит Класкър? — попита Монк.

— Удушен със струна от пиано.

— Имаше ли някой друг в колата? — попитах.

— Беше съвсем сам — отвърна капитанът. — Придружихме го от къщата му до колата му и знам, че тогава вътре нямаше никого. Не видяхме някой да влиза или да излиза от колата от мига, в който тръгнахме от къщата, та досега. И не сме мърдали от това място, откакто се случи.

Монк пристъпи зад беемвето и се наведе да погледне под него.

— Колата не е паркирана върху шахта с капак, ако това си мислиш — каза Стотълмайер. — Това беше първото, което проверих.

— Търсех това — Монк вдигна нещо, а после се обърна да го покаже на Стотълмайер. Беше клечката за зъби, която капитанът беше изхвърлил по-рано.

— Това е мое — каза капитанът.

— Знам — отвърна Монк и ми направи знак с ръка. Извадих херметична полиетиленова торбичка от дамската си чанта и я задържах отворена пред него. — Замърсяването е престъпление. Давате много лош пример на хората си.

— Съжалявам — каза капитанът.

— Хвърлянето на боклуци по земята е само началото. После започва покварата. Преди да се усетите, ще подхвърляте веществени доказателства, ще искате подкупи и ще пиете твърд алкохол.

Монк пусна клечката за зъби в херметичната полиетиленова торбичка, която пъхнах обратно в чантата си, за да я изхвърля по-късно. Имам много голяма дамска чанта, за да мога да сместя дезинфекционните кърпички, херметичните полиетиленови торбички, антисептичен мехлем, гумени ръкавици, бутилирана вода, „Уиндекс“, противоотрова срещу гърмящи змии и всичко друго, което Монк ме кара да разнасям със себе си. Ако дамската ми чанта беше по-голяма, щяха да й трябват колелца.

Нисък, шишкав криминалист в бял гащеризон, бели найлонови калъфи върху обувките и бяла шапка за баня се измъкна от задната седалка. Приличаше на „Тестеното човече“ на „Пилсбъри“. Идваше ми да го смушкам в корема да видя дали ще се изкикоти.

— Няма скрит изход в пода, капитане — каза Пилсбъри, като изхлузваше чифт бели градинарски ръкавици. — Единственият начин за влизане или излизане от тази кола е през четирите врати или люка на покрива.

— Въпреки това искам тази кола да бъде изтеглена обратно в лабораторията и напълно разглобена, Пийт — каза капитанът. — Отговорът е някъде там вътре.

— Да, сър — каза Пилсбъри Пийт и тръгна обратно към микробуса на криминалистите заедно с останалите си колеги. Внезапно закопнях за бисквитките на „Пилсбъри“.

Монк заобиколи до шофьорското място и погледна вътре. Тялото на Класкър вече го нямаше, но седалката, контролното табло и предното стъкло още бяха покрити с пръски от кръвта му. Гледката беше ужасна. Копнежът ми отмина.

— Въпросът вероятно е глупав — казах. — Но може ли да е било самоубийство?

— Беше почти обезглавен от онази струна за пиано — каза Стотълмайер. — Дори и да е възможно да си причиниш това сам, в което се съмнявам, има по-лесни далеч по-безболезнени начини да се самоубиеш.

— Значи казвате, че някой е удушил с гарота Класкър в заключена кола на оживена улица посред бял ден пред очите на двама полицаи и се е измъкнал незабелязан.

— Това горе-долу обобщава станалото — каза Стотълмайер.

— Знаете, че това, което казвате, е невъзможно.

— Знам — каза Стотълмайер. — Затова се обадих на Монк.