Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (22)

21. Г-н Монк остана неоценен

Повече от час чакахме в кабинета на Стотълмайер, докато той се върне. Монк си намери занимание, като премете пода, избърса праха от рафтовете и подреди всичко.

Имаше време, когато щях да се питам как можеше Монк да се унижава, като чисти кабинета на Стотълмайер, след като капитанът току-що се бе отнесъл към него така грубо.

Сега обаче познавах Монк достатъчно, за да разбирам, че той не чистеше кабинета заради Стотълмайер, правеше го заради себе си. Това беше начин да се отпусне, да проясни ума си и да създаде оазис от ред сред целия безпорядък около него.

Аз нямах никакви подходящи ритуали или дейности, за да се освободя от цялата си нервност, безсилно раздразнение, гняв и страх. Затова седях на онова ужасно винилово канапе, кипяща от гняв към всичко.

Отделно от паричните си тревоги и несигурното бъдеще бях разстроена, че на Сийбс му се разминаваше безнаказано извършването на убийство. Знаех, че Монк е прав и че Сийбс лъжеше за опита си за самоубийство. Но нямах представа как Сийбс беше надхитрил сложното проследяващо устройство, прикрепено към глезена му, или как се беше промъкнал покрай всички репортери и ченгета пред къщата си. А като съдех по това, колко усилено чистеше Монк също не знаеше отговорите.

Освен това бях сигурна, че убийството не беше единственото, което занимаваше ума на Монк Той беше разорен, безработен и бездомен. И не беше вероятно Стотълмайер да позволи на Монк да остане в дома му още дълго.

Нямах отговори, а обмислянето на всички въпроси само ме направи още по-нервна, раздразнена и изплашена. Но въпреки това не можех да не го правя. Предполагам, че така се чувстваше Монк в много по-голям мащаб, през всяка минута от всеки ден по отношение на всичко.

Може би бяхме на една и съща вълна, както се изрази той, в повече отношения, отколкото ми се искаше да призная.

Когато Стотълмайер и Дишър най-накрая се върнаха, капитанът погледна чистия си, подреден, блестящ кабинет така, сякаш вместо това беше претършуван и обърнат надолу с главата.

— Това е личното ми пространство, Монк — каза Стотълмайер.

— Беше потънало в безпорядък лично пространство.

— Помолих ли те да го почистиш?

— Направих го като проява на вежливост — рече Монк.

— Вежливата постъпка би била да оставиш нещата ми на мира — каза капитанът. — Това важи за кабинета и за дома ми.

— О, я стига, моля ви — беше ми писнало. Станах от канапето. — Не седяхме тук цял час, за да можем да послушаме още от вашето мрънкане.

Стотълмайер се обърна към мен.

— Какво каза?

— Чухте ме. Казахте ни да чакаме тук и познавате господин Монк. Ако не сте очаквали да прояви към вас тази вежливост, значи изобщо не умеете да преценявате характерите и няма кого да вините, освен себе си. Така че хайде да продължим нататък, става ли?

Монк не би могъл да изглежда по-удивен, ако бях извадила пистолет и бях застреляла капитана.

Дишър подсвирна или поне се опита. Прозвуча повече сякаш си издухваше носа.

— Леле, някой е станал от погрешната страна на леглото тази сутрин.

— И още как. Бях повикана в три и половина сутринта на едно местопрестъпление от някого, за когото не работя и на когото не дължа и едно проклето нещо — казах. — Но като някаква глупачка въпреки това отидох.

— В менструация е — обясни Монк.

И тримата мъже кимнаха разбиращо, сякаш това обясняваше всичко, което само ме разгневи още повече, защото беше сексистко, покровителствено и невярно.

— Това няма нищо общо със ситуацията, господин Монк. Не ми харесва да се отнасят с мен като с лайно, а и на вас също не би трябвало да ви харесва.

— Моля те, не използвай думата с „л“ — каза Монк, а после, като извинение към останалите, добави: — Тя е в менструация.

Те кимнаха отново.

— Престанете — казах. — Нямате представа колко оскърбително е това, а ако имате и въпреки това продължавате, тогава сте прасета.

— Съжалявам, ако съм бил рязък с теб и Монк, когато разпитвахме Сийбс — рече Стотълмайер. — Но не можех да допусна Монк повече да ни отвлича вниманието с недоказуемото си твърдение.

— Той го е направил — каза Монк.

— Точно за това говоря, Монк. Не го е направил той — не е възможно да го е направил той. Грешиш.

— Той никога не греши, когато става въпрос за убийство — припомних му.

— Този път греши — каза Стотълмайер. — Освен ако Монк не е в състояние да ми каже как Боб Сийбс е успял да свали онова проследяващо устройство, без да задейства всички онези аларми, да го сложи на някой друг и да се измъкне от къщата. И как е вмъкнал друг човек, който и да е този някой, за да сложи наблюдаващото устройство и да изпие няколко питиета, след което го е измъкнал отново.

— Тайният тунел би могъл да обясни това за влизането и излизането — каза Дишър авторитетно. — Но не и това с наблюдението.

— Няма таен тунел — повтори Стотълмайер за пореден път.

— Не сме сигурни в това — каза Дишър. — Защото все още е таен, докато не го намерим.

— Единственият човек, излизал от тази къща, е била Ана Сийбс — каза Стотълмайер. — И тя е влизала и излизала през предната врата.

— Може би тя ги е убила — реши Дишър. — Била е навън и когато е бил убит Хаксби.

Монк поклати глава.

— С нейния артрит не би могла да завърже въжето на примка или да вдигне Кловис върху парапета. А и това още не обяснява пиенето на Боб.

— Боб го обясни, Монк — каза Стотълмайер. — Доста убедително при това.

— Мен не ме убеди — каза Монк.

— И точно затова трябваше да те изхвърля — рече Стотълмайер. — Ти се превърна в пречка за това разследване. Има други заподозрени.

— Кои например? — попитах.

— Кловис убедил близките и приятелите си да вложат пари при Сийбс и те изгубили всичко — каза Стотълмайер. Как мислиш, че са се почувстваш, когато открили, че Кловис е бил част от схемата?

— Обесването му от верандата може да е било замислено като послание към други, замесени в схемата — каза Дишър.

— Как така? — попита Стотълмайер.

— През 1982 един изпълнителен директор в частна италианска банка, човек, познат като „Божият банкер“ заради деловите си отношения с Ватикана, бил обесен на мост над Темза в Лондон. Банката била задлъжняла с един милиард долара и се твърдяло, че е собственост на мафията. Избухнал огромен скандал. Теорията била, че банкерът бил убит от мафията, за да му попречат да се разприказва и като предупреждение към другите да си държат устата затворена. И този банкер, и Кловис са били замесени във финансови скандали и обесени близо до водоеми. Символичните прилики между двете убийства може би са съвпадение, а може и да не са.

Стотълмайер изгледа замислено Дишър за един дълъг миг.

— Откъде научи тази история за италианския банкер?

— Случи се, когато бях малък, и беше нещо, което никога не забравих.

— Това е наистина добро, изобретателно мислене. Може би си попаднал на нещо.

— Наистина ли?

— Да, разбира се — каза Стотълмайер. — Да възложим на няколко души да се заемат с това и да видим къде ще ни отведе.

— Ами тайната врата? — попита Дишър.

— Не си насилвай късмета — каза Стотълмайер. Дишър забърза навън, а Стотълмайер насочи вниманието си обратно към нас двамата. Откровено казано, не знаех защо още стояхме там. Стотълмайер ясно бе дал да се разбере какво мисли. Може би причината, че не бяхме помръднали, беше инерция, изтощение или знанието, че нямахме друго място, където трябваше да бъдем.

— Понякога Ранди ме изненадва — каза Стотълмайер.

— Господин Монк също — споделих и аз. — Не за първи път му казвате, че човекът, когото е обвинил в убийство, не може да е виновен.

— Знам, знам, знам — каза Стотълмайер и въздъхна уморено. — Това е моментът, в който отново споменаваш астронавта, чието алиби беше, че по време на убийството на приятелката му е бил в открития космос.

— Бих могла да спомена много случаи.

— Значи сега ще ми напомниш, че не повярвах на Монк, когато каза, че убиецът е човек, който по времето на убийствата е бил в кома.

— Не, ще ви кажа за убиеца, чието алиби беше, че е бил в къщата си, носещ неподлежаща на фалшифициране гривна за наблюдение, и под постоянно наблюдение от медиите и полицията по време на убийствата.

Стотълмайер отиде зад бюрото си и седна тежко в стола си, сякаш тежеше пет тона.

— Не знам защо обсъждам това с вас. Вие не сте част от това разследване.

— В три и половина тази сутрин мислехте, че трябва да бъдем включени — припомних му.

— Не можех да оставя Монк сам в апартамента ми — каза Стотълмайер.

— Защо не? — попита Монк.

— Знаеш защо не — каза Стотълмайер. — Искаше да изхвърлиш всичко, което притежавам. Заведох те в Сан Матео, за да те предпазя от неприятности и да ти направя услуга.

— Ако искахте да ми направите услуга, щяхте да ми позволите да изхвърля всичкия заразен боклук в апартамента ви — каза Монк.

— Знаех, че си лично заинтересуван от всичко, което може да е потенциално свързано със случая „Сийбс“ — каза Стотълмайер. — Това беше услугата, която ти правех, вземайки те с мен.

— Възползвали сте се от него — казах. — Отново.

— Приключихме с обсъждането на това. Имам работа за вършене — Стотълмайер бръкна в джоба си, извади връзка ключове и ги подхвърли на Монк. — Върви вкъщи, почини си и върни всичките ми неща обратно по местата им.

Монк подхвърли ключовете обратно на капитана.

— Не мога да остана в дома ви още една вечер.

— Това заради историята със Сийбс ли е?

— Заради начина, по който живеете — каза Монк. — Не се обиждайте, но мога да разбера защо жена ви ви е напуснала, а приятелката ви е станала убиец — психопат.

— Къде ще отседнеш?

Монк сви рамене.

— В този град има много надлези. Под някой от тях все трябва да има място за още един бездомен, изгубен скитник като мен.

Той излезе, а аз го последвах. Бяхме почти на стълбите, когато Дишър се приближи тичешком до нас и ни помоли да изчакаме.

— Чух как сте загазили — каза Дишър. — Мисля, че мога да помогна. Имам работа за вас.

— Ще ни наемеш като свои консултанти — досети се Монк.

— Боя се, че не — Дишър бръкна в джоба си и ми подаде парче хартия. — Но ето едно друго предложение. „Фешън Фрижън“ е магазин за дрехи в мола „Бейвю“. Управителката ми дължи услуга и случайно знам, че има нужда от двама нови продавачи.

— Откъде знаеш това? — попитах.

— Защото ги арестувах — каза Дишър. — Бяха монтирали скрити камери в пробните и се забавляваха, като заснемаха на видео голите клиенти. Успях да ги арестувам тихомълком, така че медиите изобщо не научиха за това. Бизнесът й щеше да бъде съсипан заради онези две откачалки, а тя нямаше вина.

— Извършил си добро дело — похвали го Монк.

— А сега вършиш още едно — казах. — Благодаря ти, Ранди.

— За какво са приятелите? — каза той. — Всичко е уредено. Започвате утре в десет.

Поне имах една причина за тревога по-малко, дори и да беше само малко повече от минимално платена работа. Все още обаче стоеше въпросът къде ще отседне Монк. Попитах го за това, когато се качихме в колата ми.

— Имате ли конкретен надлез предвид?

— Не говорех сериозно за това — отвърна Монк.

— Потресаващо — казах. — Наистина се вързах. Тогава какъв е планът ви?

— Отведи ме в ада — каза Монк.

— Някой бюфет с храна в изобилие?

— Отведи ме у дома — каза той.

— Не можете да влезете в апартамента си — казах. — Не и ако не искате да влезете с взлом.

— Нямах предвид онзи дом — каза той. — Имах предвид, у дома.