Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (20)

19. Г-н Монк работи безплатно

Забравих да ви спомена, че след като си тръгнах от дома на Феф Сътън и преди да проникна с взлом в апартамента на Монк, прекарах деня на кухненската си маса, „изглаждайки“ работната си автобиография и тази на Монк.

Бях работила толкова много неща, преди да стана асистентка на Монк, че до голяма степен можех да преработя резюмето си така, че да пасва на всяка свободна работна длъжност, за която кандидатствах. Резюмето на Монк обаче изискваше известен талант за творческо писане. Наблегнах на уменията му: на вниманието му към детайлите, на надеждността му и на отдадеността му към чистотата вместо на опита му като полицай и консултант към Отдел „Убийства“.

Ако кандидатствате за магазинерски, чиновнически, секретарски и обслужващи длъжности, хората, които извършват наемането, не се интересуват истински колко убийства сте разкрили. Но наистина ценят чистотата, образованието, надеждността и интелигентността, а Монк притежаваше всички тези атрибути.

След като си тръгнах от апартамента на Стотълмайер, се върнах вкъщи и се регистрирах във всички сайтове за търсене на работа и предложих себе си и Монк за всяко свободно работно място в Сан Франциско, което не изискваше дипломи, сертификати, разрешителни или продължителен опит в конкретна област или професия.

Това не оставяше особено голям брой страхотни възможности. Например в един ресторант на Рибарския кей имаше свободно място за мияч на чинии. Помислих си, че Монк има доста добър шанс за тази работа, ако само можеше да се яви на интервю и да демонстрира талантите си.

Знаех също така и че щеше да бъде трагедия, ако Монк получеше работата. Безспорно, щеше да бъде нелепо доволен да мие съдове, но заплащането щеше да е скапано и да бъде чисто прахосване на таланта и уменията му.

Просто не беше правилно.

Открих, че се надявам някой гениален сериен убиец да нанесе удар, като избие сума народ и хвърли в ужас обществеността, така, че на полицията да й се наложи да наеме Монк отново чисто и просто от отчаяние.

Ето толкова зле се чувствах. Направо си пожелавах клане, само за да мога да си получа обратно работата и да не се налага да се тревожа, че ще си изгубя къщата.

Може би светогледът на Монк не беше толкова погрешен в крайна сметка.

Около полунощ се отказах да кандидатствам за скапани работни места, изключих лаптопа и се завлякох в леглото, потисната и уплашена. Бях сигурна, че никога няма да заспя от нервност, но след шейсетина секунди изгубих съзнание.

 

 

Телефонът ми иззвъня в 3 и 33 сутринта. Ако Монк видеше тези цифри да проблясват на радиочасовника му, щеше да предположи, че сънува кошмар в будно състояние, да скрие глава под възглавницата си и да изчака до 4 и 44, за да погледне отново часовника.

Вместо това аз лекомислено вдигнах телефона. Обаждаше се капитан Стотълмайер.

— В Сан Матео е станало убийство — каза Стотълмайер. — Трябва да се срещнеш с нас там.

— „Нас“?

— С мен и Монк — рече капитанът. — Казва, че не може да си върши работата без теб.

— Да не сте го наели отново като консултант?

— Не — отвърна той.

— Толкова по-зле. Кажете на господин Монк, че ако иска да се мъкне заедно с вас, за да погледне някакъв противен смърдящ труп посред студена, тъмна нощ, това си е негово глупаво, самоунищожително решение, не мое. Вече не работя за него. И може да му напомните, че не работя за него, защото не може да ми плаща, а не може да ми плаща, защото вие — човекът, който сега го използва безплатно като консултант — го уволни. Забавлявайте се.

Затворих телефона и отново зарових лице в топлото местенце на възглавницата. Започвах да се унасям отново в сън, когато телефонът иззвъня отново. Сграбчих слушалката.

— Сан Матео е извън вашата юрисдикция — казах, като обърнах глава, но продължих да държа лицето си заровено в топлото хлътнало място на възглавницата си.

— Да, така е — каза Стотълмайер.

— Тогава какво прави това убийство толкова специално, че се замъквате чак дотам и позволявате на Монк да ви придружи?

— Жертвата е Линкълн Кловис — каза капитанът. — Бил е счетоводител на Боб Сийбс и е отговарял за счетоводството на инвестиционния фонд „Реиниер“.

Бях чела за него. Бяха му предявени куп обвинения, включително измама с гаранциите, и можеше да влезе за сто години в затвора, ако го осъдеха по всички обвинения срещу него.

Боб Сийбс бе превърнал в жертви и заможните, и бедните, отделни инвеститори, както и пенсионните фондове и благотворителните начинания. Това беше престъпление, което разгневи и възмути обществеността не само в Сан Франциско, но и в цялата страна. Върху службите за прилагане на закона имаше огромен натиск да спечелят осъдителна присъда. Но това нямаше да е лесно за постигане, при положение че избиваха наляво и надясно съучастниците в измамата и потенциалните свидетели на обвинението.

Който и да беше убил Хаксби и Кловис — а предполагах, че е един и същи човек, — не беше сериен убиец, поне не от онези, които изпълват с ужас обществото като цяло. Дори при това положение осъзнах, че това можеше да е случаят, на който се надявах.

Натискът върху полицията да разкрие тези убийства и да го направи бързо, сигурно беше силен.

Полицейското управление още не плащаше на Монк, но скоро можеха да се отчаят достатъчно, за да се поддадат, особено ако той започнеше да бележи напредък в случая, а после изведнъж спреше да работи безплатно (дори ако това означаваше да се наложи да го вържа и да го заключа на тавана си за тази цел).

Щяхме да сме притиснали пистолет към главата им. И да им се наложи да го наемат отново.

Затова този път не затворих телефона. Вместо това попитах за адреса и казах на Стотълмайер, че ще отида право там.

 

 

Сан Матео е южно предградие на Сан Франциско и някога е било част от обширно испанско поземлено владение, познато като Ранчо де Лас Пулгас, което в превод означава „Ранчото на бълхите“. Можех да прекратя с бързината на изстреляно торпедо присъствието на Монк на местопрестъплението и обвързването му с разследването, като само му съобщя този дребен исторически факт.

Но не съм толкова злобна.

Линкълн Кловис живееше в малка двуетажна къща в характерния за Кейп Код стил, с обшивка от сини дървени дъсчици и веранда, обгръщаща цялата къща, с изглед към лагуната, която се извиваше змиевидно през кварталите „Маринърс Айлънд“ и „Сийл Слоу“ в Сан Матео. Улицата беше задръстена с обичайните линейки и полицейски коли. Къщата беше отцепена с жълта полицейска лента и осветена с портативни прожектори като снимачна площадка.

Представих се на униформения полицай, застанал на пост на улицата, и той ме отведе до задната част на къщата, където моравата се спускаше под наклон към водата и към малък пристан за лодки.

Монк и Стотълмайер стояха до една жена, която изглеждаше горе-долу на моята възраст и имаше стройното добре оформено тяло на бегачка или балерина. Носеше небрежно всекидневно облекло — тениска и джинси, — но в пистолета и значката, закопчани на колана й нямаше нищо небрежно.

Тримата гледаха нагоре към задната част на къщата. Проследих погледа им и видях мъж, увиснал от примка, завързана за дебел дървен стълб на парапет на платформата на втория етаж. Лицето му беше подпухнало и яркочервено, очите — изцъклени, а езикът се подаваше от зяпналата му уста.

Като не броим факта, че беше мъртъв, Кловис изглеждаше физически здрав и стегнат, а и благоденстващ. Беше облечен в памучни панталони, риза със закопчана догоре яка и кашмирен пуловер с шпиц деколте. „Ролексът“ на китката му проблясваше на ярката светлина от портативните прожектори.

— Вие сигурно сте Натали Тийгър — каза жената ченге и ми подаде ръка. — Аз съм капитан Ерин Кахил от Отдел „Убийства“ в Сан Матео. Благодаря, че дойдохте.

Направи този коментар без следа от сарказъм, сякаш присъствието ми беше чест и всъщност имах някакъв професионален опит, който да предложа на разследването.

— Боя се, че няма да съм ви от голяма помощ — казах, като се ръкувах с нея.

Кахил наклони глава към Монк.

— Той, изглежда, мисли, че ще бъдете. Не ни позволи да му кажем нищо за случая, докато не пристигнете.

— Обичам Натали да знае каквото знам аз — поясни Монк. — Понякога пропускам неща.

— Никога не пропускаш нищо — каза Стотълмайер. — Просто ти харесва да имаш някого, който да пази интересите ти от накърняване.

— За какво накърняване на интереси се тревожите? — обърна се Кахил към Монк, но Стотълмайер отговори вместо него.

— Има списък — каза Стотълмайер. — В няколко тома е и е придружен с индекс. Една година ми подари екземпляр за Коледа.

— Това ми напомня нещо — каза Монк. — Не го видях в апартамента ви.

— При развода го получи жена ми — каза Стотълмайер. — Много го цени. Може ли сега да се съсредоточим върху убийството?

Споменаването на развода, изглежда, привлече интереса на Кахил. Тя отправи към Стотълмайер продължителен, оценяващ поглед, който той изобщо не забеляза. Мъжете са толкова глупави.

— Откъде знаете, че е убийство, а не самоубийство? — попитах. — Той има много мотиви да се самоубие.

— Например? — попита Монк. Кахил се обърна към него:

— Не знаете ли кой е Линкълн Кловис?

— Знам, че е бил счетоводител на Боб Сийбс — отвърна Монк. — Но това е всичко, което позволих на капитан Стотълмайер да ми каже, докато Натали не стигне тук.

— Знам кой е — казах.

— Откъде? — попита Монк.

— Защото съм ангажиран член на обществото. Следя новините, за да съм добре информирана по въпроси, които могат да се отразят върху живота ми или да обогатят разбирането ми за мен самата и останалите.

— Звучи изтощително — рече Монк. Кахил прочисти гърло и заговори.

— Кловис е управлявал еднолична счетоводна фирма в малък търговски център тук, в Сан Матео. Преди Сийбс да го намери, Кловис си изкарвал прехраната, като попълвал прости данъчни декларации за приходящи клиенти.

— Не знам как го е намерил Сийбс — каза Стотълмайер. — Но купил на Кловис луксозни бланки и му плащал по двеста хиляди долара на година да удостоверява фалшиво, че е обработил счетоводните книги и е прегледал гаранциите.

— Кловис знаел ли е, че това е схема за измами? — попита Монк.

— Не мисля, че Кловис изобщо е отварял книгите — каза Стотълмайер. — Но ако го е правел, очевидно не е разбирал какво гледа.

Монк наклони глава.

— Защо казвате това?

— Защото Кловис е вложил по-голямата част от парите, които Сийбс му е плащал, във фонда, и дори убедил близките и приятелите си също да инвестират в него.

— Предполагало се е, че е независим счетоводител — добави Кахил. — Така че инвестирането и убеждаването и на други хора да правят капиталовложения във фонда също са били нарушения на закона.

— Този тип е бил малоумен — заяви Стотълмайер.

— Значи Кловис не само изгубил всичко — казах, — но и са го очаквали сто години зад решетките заради подпомагането и насърчаването на схемата, която го е измамила. Изненадващо ли е, че глупакът се е обесил?

— Не се е обесил — отсече Монк.

— Как можете да определите? — попита Кахил. — Медицинският експерт не е пристигнал още, а криминалистите не са приключили със събирането на съдебномедицинските доказателства.

— Ако се е самоубил, щеше да се качи на парапета и да скочи — каза Монк. — Но в бузата и по пуловера му има трески, което показва, че е бил претърколен с лице надолу през парапета.

Тя пристъпи по-близо до тялото и примижа към него.

— Проклета да съм. Прав сте. Може би въжето ще ни подскаже нещо.

— Няма — каза Монк. — Било е от лодката му.

— Откъде знаете това? — попита тя.

— Това е точно дължината, която би ви трябвала, за да завържете лодка за онези клинове на кея — каза Монк, като посочи към водата. — А лодката му я няма.

— С вас съм, откакто дойдохте тук. Не сте измерили въжето или разстоянието между клиновете. Как е възможно да знаете, че е с подходящата дължина?

— Не съм сляп — каза Монк.

— Мога да ви гарантирам, че неговите мерки, направени на око, ще бъдат верни — каза Стотълмайер. — В рамките на една осма от инча.

— Не бих бил толкова далеч — каза Монк. — Имайте малко вяра в мен.

Кахил махна на един полицай да се приближи.

— Пратете патрулна лодка надолу по лагуната. Искам лодката му да бъде открита, отцепена и огледана от екип криминалисти.

Полицаят кимна и тръгна. Кахил се втренчи в Монк, сякаш той беше някакво извънземно същество. Обърнах се към Стотълмайер.

— Когато ми се обадихте, казахте, че Кловис е убит. Но господин Монк го доказа едва сега. Тогава защо побързахте да направите това заключение, преди да имате някакви доказателства?

— Вчера Кловис се споразумя за намаляване на присъдата в замяна на свидетелските си показания срещу Боб Сийбс. Щеше да излежи десет години в затвор с минимална сигурност. И е вторият привлечен под отговорност съучастник в схемата на Сийбс, който умира тази седмица. Не мисля, че е съвпадение.

— Нито пък аз — каза Кахил. — С удоволствие ще разкарам случая с това убийство от бюрото си и ще го прехвърля на вашето.

— Ей, страхотно, благодаря — рече Стотълмайер.

— Не става дума, че не ми пука за смъртта на един от нашите граждани, но бюджетът ни беше орязан до дъно и ограничените ни ресурси вече са почти изчерпани.

— Познавам чувството — каза той.

— Може би можем да го споделим — предложи тя.

Стотълмайер изглеждаше стреснат от предложението. Пъхна ръце в джобовете си и си намери нещо за гледане по водата.

— Не съм споделял от известно време — каза той. — Нямаше много възможности.

— Бихме могли да споделим опит и за това.

Той се усмихваше, когато се обърна отново към нея.

— Това би ми харесало, капитане.

— Казвайте ми Ерин — рече тя.

Да уреждаш свалка, докато стоиш пред подпухнал труп в пет без четвърт сутринта и си заобиколен от криминалисти и полицаи, изглеждаше странно и неуместно време и място. Но може би именно това обстоятелство и многото като него, които изпълваха дните и нощите им, им създаваше трудности да намерят някого, с когото да споделят. Те упражняваха самотна професия. Като се замисля за това, тя беше станала моя и от доста време самата аз не бях споделяла близост с някого.

Всичко това обаче убягна на Монк. Той обикаляше из двора, обграждайки местопрестъплението с ръце, като търсеше несъответствия, и въпреки това му убягваше съответствието, което Стотълмайер и Кахил се опитваха да установят помежду си.

— Кловис сам ли е живял тук? — попита Монк.

— Да — каза Кахил.

— Бих искал да погледна в къщата.

Кахил ни поведе по пътеката към предния двор. Докато приближавахме към предната врата, ми хрумна един въпрос.

— Щом живее сам, как е било открито тялото?

— От патрулни полицаи — каза тя. — Съседите му се обадили да се оплачат заради лаещо куче, което не им давало да спят.

Влязохме в къщата, украсена като тузарски ресторант за морска храна с множество свързани с мореплаването и риболова предмети по стените. Монк спря да огледа конзолата на алармата на стената до входната врата.

— Беше ли активирана?

— Не — каза Кахил. — А вратата била отключена, когато полицаите пристигнали.

— Значи Кловис е познавал убиеца си и не се е чувствал застрашен от него — заключи Стотълмайер. — Поканил го е да влезе.

— Една последна, тъпа грешка — каза Кахил.

От антрето се влизаше в открита кухня и просторна дневна, с изглед към панорамни прозорци и верандата, която обгръщаше къщата. Имаше рошав вълнен килим и голямо каменно огнище с окачена над него риба меч. Монк замръзна и издаде леко ужасено скимтене.

Източникът на безпокойството му беше едър женски далматинец, седнал послушно на бялото канапе до млад полицай, който галеше кучето и държеше повода на каишката му.

— Всичко е наред — каза Кахил. — Кучето е кротко. Била на верандата и лаела, когато пристигнали полицаите. Но се затичала и взела да ги ближе, когато влезли.

— Как са те? — попита Монк.

— Кои?

— Полицаите — каза Монк.

— Един от тях седи тук на канапето — каза Кахил. Ченгето на канапето ни помаха. Не изглеждаше достатъчно възрастен да пие алкохол. Помислих си да му предложа да споделя това-онова с него.

— Защо не е на път към болницата? — попита Монк.

— Защото не е ранен — отвърна Кахил.

— Бил е облизан от диво животно — каза Монк. — Този полицай може и да изглежда добре сега, но след няколко дни, когато по устата му избива пяна и започне да стреля по цивилни граждани, ще ви се иска да ме бяхте послушали.

Монк вдигна ръце и заоглежда стаята, но внимаваше никога да не обръща гръб на кучето.

— По-добре да идете да се прегледате — казах на полицая. — Аз ще се оправя с кучето.

Полицаят стрелна с поглед Кахил, която кимна в знак на одобрение.

— Да, мадам — полицаят стана и излезе. Седнах до кучето и хванах каишката му.

— Накърняване на интересите — прошепна Стотълмайер на Кахил.

— Някакво наблюдение ли имате? — обърна се Монк към Стотълмайер.

— Просто казвах на капитан Кахил, че няма следи от борба. Нищо не изглежда разбъркано.

— Има нещо ужасно объркващо — Монк приклекна до камината и огледа машите от ковано желязо, които висяха от отделни куки на специална поставка.

— Къде? — попита Кахил.

— На канапето — каза Монк. — Това животно ще трябва да бъде евтаназирано.

— Защо? — попита Кахил.

— Погледнете го — каза Монк. — В агония е.

— На мен ми изглежда съвсем добре — каза Кахил.

— Как може да кажете това? — отвърна Монк, като продължаваше да обикаля из стаята с изпънати пред тялото ръце, като с едно око хвърляше бдителни погледи към кучето. — Изглежда ужасно, нито черна, нито бяла, с шизофренична козина. Представете си как се чувства.

— Ще се чувства по-зле, ако я убият — казах.

— Искрено се съмнявам в това — каза Монк. Кахил изглеждаше ужасена.

— Не можете да умъртвите куче за това, че има петна с неправилна форма.

— Това е акт на милосърдие, за да се прекратят страданията й.

— Ти страдаш — каза Стотълмайер на Монк. — Кучето — не.

Монк внезапно замръзна, сякаш беше настъпил сухопътна мина.

— Никой да не мърда.

— Какво има? — попита Кахил и ръката й инстинктивно посегна към дръжката на пистолета.

— По мен има куче — каза Монк. — Вероятно и по всички вас. Важното сега е да не изпадаме в паника.

Хвърлих поглед към панталоните на Монк и видях подобни на осили тънки кичурчета от черни и бели кучешки косми, полепнали по панталоните му. Стотълмайер погледна собствените си крачоли и изтупа космите с ръка.

— Спрете! — изкрещя Монк. — Откачихте ли? Да не искате всички да умрем?

— Какъв е проблемът? — попита Стотълмайер невинно.

— Сега космите и кучешките частици са във въздуха.

— Кучешки частици? — попита Кахил.

— Това е като азбест — рече Монк, — с добавено куче.

— Добавено куче?

— Просто стойте съвсем неподвижно, докато пристигне помощта — заповяда Монк. — Опитайте се да не дишате.

За миг всички останахме безмълвни и съвсем неподвижни.

— Няма ли някой да се обади за помощ? — попита Монк.

— Не и докато не ни кажеш какво е станало с Линкълн Кловис — заяви Стотълмайер.

— Говоренето изисква дишане — рече Монк.

— Покрийте си носа и устата с ръка — предложи Стотълмайер.

Всички покриха носовете и устите си, с изключение на Стотълмайер.

— Ето какво се е случило — започна Монк, с глас, заглушен от дланта му. — Боб Сийбс ударил Кловис по тила с лопатка за пепел и го извлякъл на верандата. Сийбс вързал въжето около колоната на парапета, нахлузил примката на главата на Кловис, вдигна го на парапета и го изтърколил. Не сте си покрили носа и устата, капитане.

— Имам мустаци — каза Стотълмайер. — Те филтрират кучешките частици.

— Откъде знаете, че е бил Боб Сийбс? — попита Кахил.

— Не знае — каза Стотълмайер. — Сийбс е под постоянно наблюдение и има електронно проследяващо устройство на крака. Не е излизал от къщата си.

— Сийбс е бил — заяви Монк.

— GPS устройството, прикрепено към глезена му, не се поддава на фалшифициране, Монк, а пред вратата му лагеруват дузина полицаи и сто репортери. Не е бил Сийбс.

— Той е бил — настоя Монк.

— Откъде знаеш, че Кловис е бил ударен с лопатката за пепел? — попита Стотълмайер, сменяйки рязко темата. — Не виждам по нея никаква кръв.

— Или прах — каза Монк.

— Какво общо има това със станалото? — попита Кахил.

— Кловис не е палил огън от цяла вечност — отвърна Монк. — Има фин слой прах по дървата за горене в панера и върху всички инструменти, използвани за камината — освен лопатката.

— Проклета да съм — рече Кахил.

— Сега ще се обадите ли за помощ? — изхленчи Монк. — Моля ви?