Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (5)

4. Г-н Монк на терапия

Кабинетът на д-р Нивън Бел в Норт Бийч беше целият в тъмно дърво и кожени мебели и внушаваше повече мъжественост от спортен бандаж. Имах чувството, че седя в салона на частен и много снобски мъжки клуб.

Обзавеждането обаче контрастираше рязко с човека, който всъщност обитаваше кабинета. Д-р Бел беше сивокос и оплешивяващ, носеше много пуловери и дрехи от туид и излъчваше толкова много увереност и топлота, че нямаше как да не се почувствате сигурно и удобно в близост до него. Какъвто и проблем да имате, той, изглежда, беше човекът, който разполагаше с отговора.

Седях в чакалнята само от няколко минути — време, което едва ми бе стигнало да прочета половината комикси в „Ню Йоркър“, когато д-р Бел се измъкна от кабинета си, затвори вратата зад себе си и дойде при мен.

— С Ейдриън ще имаме нужда от остатъка от следобеда — каза той.

— Ами другите ви пациенти?

— За щастие графикът ми е свободен.

Това бе изненада — не фактът, че Монк имаше нужда от повече внимание, а че д-р Бел разполагаше с времето, за да му го осигури с такова кратко предизвестие. Обикновено графикът на психиатъра беше толкова запълнен, че не отпускаше на Монк дори минута повече, след като сеансът приключеше. Очевидно дори психиатрите чувстваха здравата хватка на закъсалата икономика.

— Това е добре, защото той вече не се владее — казах. — Реакцията му към тази история с водата е твърде, твърде прекалена, дори за него.

— Не става въпрос за водата, Натали — д-р Бел седна на ръба на масичката за кафе. — А за това, което тя олицетворява.

— Разбира се, че ще кажете това — отбелязах. — Вие сте психиатър.

— За теб и мен това е бутилка вода, но за Ейдриън е дълбока загуба, която изисква от него фундаментално приспособяване от емоционална и психологическа гледна точка.

— Всичко, което трябва да направи, е да смени марките — отвърнах. — Сигурна съм, че има и други марки вода, които са също толкова стари и чисти.

— Не разбираш. Това е посегателство върху неговия внимателно подреден и поддържан живот. Той губи една от последните си останали връзки с майка си, с миналото си, с един начин на живот.

— Неадекватен начин на живот — отбелязах. — За много от проблемите му е виновна ужасната му майка.

— Сега кой звучи като психиатър? — каза д-р Бел с усмивка.

— Има причина Монк да страда от обсесивно-компулсивно разстройство, а брат му, Амброуз, да отказва да излиза от къщи.

— Дори и така да е, изгубването на водата, която обича, означава да се сблъска, поне до известна степен, с неспособността си да контролира своя свят — каза д-р Бел. — Той има нужда да приеме загубата, а после да се изправи пред несигурността и необходимостта от промяна.

— Все пак трябва да пие нещо.

— Не се тревожи. Ейдриън няма да умре от жажда. Ще премине през това и ще излезе от него като по-силен човек.

— Два часа ще ви стигнат ли днес? — попитах.

— Така мисля — каза д-р Бел, като се изправи отново. — Да убедя Ейдриън обаче може да се окаже по-трудно.

 

 

Бях в настроение за едно кафе с мляко в „Старбъкс“, но чувството ми за финансова отговорност надделя и вместо това отидох за кафе в „Макдоналдс“, като със спестените пари си купих едни малки картофки и брой на „Сан Франциско Кроникъл“.

Взех си кафето, пържените картофи и вестника и отидох в „Уошингтън Парк“, за да се насладя на свежия въздух и безоблачното синьо небе.

Извадих късмет и си намерих ВИП място — една пейка, така съвършено разположена, че ми предоставяше прекрасен изглед като от пощенска картичка.

Пред мен Коит Тауър се издигаше над дърветата и покривите на „Стоктън Стрийт“. От дясната ми страна, на юг по „Кълъмбъс Авеню“, виждах върха на Трансамериканската пирамида. А отляво виждах църквата „Свети Петър и Павел“, бяла като сватбена торта, на „Филбърт Стрийт“.

Вместо да оценя подобаващо тези гледки обаче, не можех да откъсна очи от вестника си. Беше като да гледам едновременно дерайлирал влак, самолетна катастрофа и гола знаменитост.

Почти всички статии бяха свързани по някакъв начин с икономиката, което обикновено би било ужасно отегчително. Не и в тези мрачни времена обаче.

Имаше голяма дописка, посветена на Джак Могридж, водещия се в момента съдебен процес, и десетките милиони долари, които беше отмъкнал от „Биг Кънтри“. Това не беше новина. Голямото събитие беше разкритието за това, какво беше направил с всичките си печалби.

Могридж вложил почти всяка стотинка, която притежавал, при Боб Сийбс и неговия Инвестиционен фонд „Реиниер“, което преди шест месеца несъмнено е изглеждало много хитър ход. Себес бе смятан за финансов гений в банковата сфера, а неговият фонд от два милиарда долара осигуряваше твърди печалби на инвеститорите му, независимо от възходите и спадовете на световната икономика.

Този път обаче икономиката беше изпаднала в толкова лошо състояние, че много от инвеститорите на Сийбс, затънали във финансови проблеми, изтегляха вложенията си от фонда, защото се нуждаеха от пари. Проблемът беше, че Сийбс нямаше нужните средства в брой, за да покрие изтегляните суми, и преди няколко седмици беше принуден да направи ужасно признание.

Неговият фонд беше измама, мащабна схема в стила на Понци^[1], и всичките два милиарда бяха изчезнали. Не казваше къде са отишли.

Следователно това означаваше, че Могридж е разорен.

И макар това да беше сладка, поетична справедливост за криминалните му деяния, трудно бе да се преглътне знанието, че жертвите му никога нямаше да бъдат компенсирани за онова, което бяха изгубили заради него.

Междувременно Сийбс, отговорен за една от най-големите финансови измами в историята, беше поставен под домашен арест в имението си в „Пасифик Хайтс“ в очакване на процеса. Новината днес беше, че един съдия въпреки общественото възмущение беше одобрил домашния арест, твърдейки, че Сийбс е предал паспорта си, носи проследяващо устройство на глезена си и като един от най-мразените и ругани хора на Земята точно в момента няма къде да бяга.

Можех да разбера нареждането на съдията, но въпреки всичко то ме вбесяваше.

Ако аз нападнех някого в „Уошингтън Парк“ заради стоте долара в портфейла му, щях да отида в затвора. Но Боб Сийбс беше измамил банки, пенсионни планове, благотворителни програми и хиляди отделни хора с милиарди долари, а можеше по цял ден да си стои у дома, да похапва хайвер и да пие шампанско, облечен в сатенената си пижама.

Защо го бяха заключили вкъщи вместо в затворническа килия? Дали защото беше богат? Защото някога е бил високоуважавана фигура на Уолстрийт? Защото сред дружките му имаше филмови звезди, прочути спортисти и световни лидери?

Разбира се, че беше заради това.

Това, заради което ми беше още по-трудно да приема ситуацията, бе фактът, че дори и ако в крайна сметка го осъдеха на затвор, този затвор нямаше да е същият, в който щеше да се наложи да отида аз, задето съм нападнала някого. Щяха да ме пратят в някоя забравена от Бога адска дупка и щеше да се наложи да деля миниатюрна килия без прозорци с някого си, точещ лиги педофил. Сийбс обаче щеше да бъде изпратен в затвор, напомнящ за „Риц Карлтън“, с отделни апартаменти вместо килии, чаршафи за по четиристотин долара, сателитна телевизия и машини за еспресо.

Статията беше придружена от архивна снимка на Сийбс и съпругата му, Ана, бивша концертираща цигуларка, почиващи на яхтата си в Маями. Тя му беше гадже от колежа и подобно на много отдавна женени двойки, бяха започнали да си приличат като двуяйчни близнаци. Или може би просто посещаваха един и същи пластичен хирург.

И двамата изглеждаха загорели, здрави и спокойни и далеч по-млади от своите петдесет и няколко години. Изглеждаха също и доста доволни от себе си, което вероятно бе причината редакторът да избере тази снимка за статията. Но за да съм честна към семейство Сийбс, вероятно и аз щях да изглеждам енергично млада и самодоволна, ако имах няколко милиарда долара в банката, ваканционни къщи във Франция и на Хаваите, яхта, личен треньор и готвач на пълно работно време.

Останалите дописки на първа страница бяха точно толкова жизнерадостни и приповдигнати. Прочетох за щатския бюджетен дефицит от трийсет милиарда долара, за фалита на исторически ресторант, който бе оцелял след такива бедствия, като земетресението през 1903 г., и за възможното закриване на самия „Кроникъл“, което щеше да остави града без нито един вестник.

Смачках вестника и го хвърлих на боклука. Бях толкова ядосана и потисната, че се изкушавах да попитам д-р Бел дали има два часа и за мен.

Нищо чудно, че Монк не си правеше труда да следи новините. Обмислих варианта да последвам примера му и да си живея в блажено невежество, само че в неговия случай то бе лишено от блаженство.

На връщане към кабинета на д-р Бел спрях в един магазин за хранителни стоки и купих няколко различни марки бутилирана вода, от които Монк да избере, за да замести „Съмит Крийк“. Не очаквах веднага да избере някоя, но това поне щеше да е някакво начало.

Монк вече ме чакаше пред кабинета на д-р Бел. Не изглеждаше толкова доволен, както в момента, когато беше намерил смачкания фиш за глоба, но не беше и толкова нервен, както когато пристигнахме на местопрестъплението. Той влезе в колата, закопча предпазния си колан и изпусна дълга, печална въздишка.

— Д-р Бел успя ли да ви помогне? — попитах, докато потегляхме.

Монк сви рамене:

— Когато знаеш, че пламтящ метеор се отправя право към Земята и напълно ще заличи човешката раса, от колко голяма помощ всъщност може да ти бъде едно посещение при психиатъра ти?

— Не мислите ли, че преувеличавате съвсем мъничко?

Монк кимна:

— Мъничко.

— Това е бутилка вода, господин Монк.

— Метеор е. Проблемът е, че вече е ударил Земята. Просто още не сме умрели.

 

 

В апартамента си Монк подреди всички бутилки вода „Съмит Крийк“, които му бяха останали, на масата в трапезарията, за да ги огледа и ги преброи няколко пъти. Записа числото върху лист хартия. А после ги преброи отново.

— Броят не се е променил, господин Монк. Няма да се промени, докато не изпиете някоя бутилка.

— Това е сериозна работа, Натали. Трябва да бъда точен и бдителен. От това зависи оцеляването ми.

Подредих бутилките с вода, които бях донесла, на другия край на масата.

— Добре е да започнете да опитвате някои от другите видове бутилирана вода, които могат да се намерят — казах, като посочих към образците, които бях донесла.

— „Съмит Крийк“ е незаменима — каза той.

— Нямате избор — напомних му. — Освен ако не предпочитате да умрете от бавна, ужасна смърт.

— Правя това, откакто съм се родил.

Вдигнах бутилка вода „Ароухед“.

— Какво ще кажете за „Ароухед“? Идва от извор в планините Сан Бернардино.

— Това са мръсни планини — заяви той.

— Мръсни планини?

— Виждал съм ги… и са покрити с мръсна спечена пръст.

— Всички планини са покрити с пръст — казах.

— Онези планини са покрити с по-мръсна пръст — рече той.

— Добре — казах и вдигнах друга бутилка. — Какво ще кажете за водата „Хавайън Спрингс“? Това е прясна дъждовна вода от тучните върхове на Мауна Лоа, която е филтрирана през тринайсет хиляди фута шуплеста лава.

— Само трийсет дни минават между момента, в който водата се стича от небето, падайки през гъсти слоеве от носещи се по въздуха замърсители, и времето, когато се бутилира — каза той. — Не искам да пия смог, отработени самолетни газове и птичи газове.

— Птичи газове?

— Птиците имат отвратителни хранителни навици — каза той. — Готови са да ядат всичко.

Оставих бутилката настрана и взех друга.

— Ами „Кристъл гейзер“? Тази вода идва от извори на връх Шаста в Калифорния, Националния горски парк „Чероки“ в Тенеси и планините Блу Ридж в Южна Каролина. Получавате най-хубавата вода в цялата страна в една бутилка.

— Искаш да пия смесена вода? Какво си мислиш? Това е все едно да пия смесени ядки.

Беше прав. Трябваше да съм достатъчно благоразумна и да не му предлагам тази, не че доводите му имаха някакъв смисъл.

Вдигнах последната бутилка.

— С „Евиан“ не можете да сбъркате. Това е вода за ценители, извлечена от дъжда и топящия се сняг по най-високите, най-девствени и непокътнати върхове на величествените Френски Алпи — доста се увличах със суперлативите, но исках да му я пробутам. Бях като Били Мейс^[2] на бутилираната вода. — На водата й трябват петнайсет години да се процеди през дълбоките водоносни пластове ледников пясък, преди да бъде бутилирана.

— Петнайсет години? Не ме карай да се смея — Монк вдигна бутилка „Съмит Крийк“. — Това е девствено чиста вода от Ледената епоха, преди зората на човечеството. Просто няма място за сравнение.

Беше отхвърлил категорично и четирите марки. Аз обаче не бях обезсърчена. Това беше само първият рунд, а мачът беше предварително уговорен в моя полза. Съществуваха много видове бутилирана вода и знаех, че Монк ще трябва в крайна сметка да избере един от тях.

Той облиза устни и се прокашля сухо и хрипливо. От всичките тези приказки за вода очевидно беше ожаднял. Той занесе бутилката си в кухнята, намери чаена лъжичка и внимателно наля малко вода в нея.

Монк бавно отпиваше от чаената лъжичка с вода, със затворени очи, наслаждавайки се на вкуса на праисторическата Земя.

— Какъв е следващият ни ход по случая? — попитах.

— Какъв случай? — каза той, като отвори очи и облиза лъжичката.

— Убийството на Майк Класкър.

— На кого?

— Мъжът, който беше удушен със струна от пиано в заключена кола на натоварена пресечка на булевард „Ван Нес“ посред бял ден пред капитан Стотълмайер и лейтенант Дишър.

— Видели ли са кой го е направил?

— Не, не са — казах, като на този етап вече почти му крещях. — Нищо ли не слушахте от това, което ви казаха на местопрестъплението?

— Откъслечно — каза той. — Не мога да се съсредоточа, когато съм обезводнен.

— Пихте вода деветдесет минути, преди да отидем на местопрестъплението.

— Преходът пеша в прежурящото слънце от магазина за хранителни стоки до онази пресечка беше дълъг и жесток.

— Беше няколко пресечки — казах. — Едва ли може да се сравнява с Батаанския марш на смъртта.

— Пресъхвам бързо.

— Капитан Стотълмайер разчита на вас, господин Монк. Трябва да се съсредоточите върху този случай.

— Ще се заема веднага с него — каза той. — След като изгорим дрехите ми.