Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (27)

26. Г-н Монк сключва сделка

Това, което д-р Бел каза, не беше напълно вярно. Можех да разчета изражението на Монк, но този път не бях на една и съща честота с него. Не знаех как Сийбс беше успял да се измъкне от къщата си и да убие онези хора, без да задейства проследяващото устройство или да бъде забелязан от репортерите и ченгетата на улицата.

А Монк не ми подсказваше нищо.

— Какво ще навреди, ако ми кажете? — попитах го, щом бяхме вече в колата ми. — Само двамата сме.

— Имам си система и част от нея е да не разкривам какво се е случило, чак до решителния момент, с присъствието на заподозрените. Не се отклонявам от системата си. Освен това все още трябва да се уверя напълно в някои неща. Може ли да ме откараш обратно вкъщи?

Докато го карах към къщата на Амброуз, осъзнах, че може да е много хубаво, дето не ми беше казал как е решил случая.

— Обещайте ми, че няма да се обаждате на капитан Стотълмайер или лейтенант Дишър и да им казвате каквото и да е за случая, без първо да се разберете с мен.

— Защо не?

— Защото понякога сте сам на себе си най-лошия враг, а не искам да пропилеете този шанс.

— Шанс за какво?

— Да се спасите — казах.

Първото нещо, което Монк направи, когато влезе в къщата, беше да попита Амброуз дали може да види броевете на „Сан Франциско Кроникъл“ от последните няколко месеца.

— Разбира се, че можеш — каза Амброуз. — Последните две купчини в края на осма пътека. Но не разбърквай реда.

Монк се отправи към дневната.

— Кога се е случвало да разбъркам реда на каквото и да било?

Амброуз тръгна след него.

— Намирам за доста иронично, че едва вчера предлагаше да ги изхвърля всичките, а сега ги искаш.

— Ще се видим утре сутрин в осем, господин Монк — извиках. — Не се обаждайте и не се свързвайте с никого дотогава.

Измъкнах се навън и малко се отклоних по пътя към колата си. Спрях при съединителната кутия отвън пред кухненския прозорец и прекъснах телефона. Не е по-трудно, отколкото да измъкнете електрически ключ. Може би ще попитате откъде знаех как да правя това. Един съвет към благоразумните: понякога си струва да гледате какво правят техниците, когато идват в къщата ви.

 

 

Обадих се на капитан Стотълмайер от колата си, докато прекосявах обратно моста „Голдън Гейт“ от Марин Каунти на влизане в града.

— Още ли сте в парка „Голдън Гейт“?

— Обратно в управлението съм. Защо?

— Трябва да си вземете почивка и да се срещнете с мен на кафе в заведението на „Старбъкс“ до дома ми.

— Точно сега съм много зает, Натали. Може и да не си забелязала, но съм насред разследването на три убийства, а кметът ме е яхнал като магаре.

— Точно за това исках да говоря с вас.

Той въздъхна уморено.

— Няма за какво да говорим. Във финансова криза сме. Не можем да си позволим Монк и не искаме помощта му. Не знам по колко различни начина ти казах това.

— Господин Монк разкри трите убийства и убиецът е Боб Сийбс. Знае как Сийбс е успял да излезе от къщата незабелязан и може да го докаже. Ако се интересувате, ще ви струва едно „Мока Фрапучино“ с бял шоколад и брауни, за да изслушате условията ни.

— Вашите какво?

Затворих и се отправих към „Старбъкс“.

 

 

Стотълмайер сигурно беше използвал „буркана“ и сирената на колата си, защото стигна до „Старбъкс“ по същото време като мен. Но не изглеждаше преизпълнен с възторг да ме види. Навъсеното му настроение само ме направи по-щастлива. Имах убедително средство за постигане на целта си и възнамерявах да го използвам.

— Никак не ми е приятно да ме извличаш от кабинета ми, за да можете двамата с Монк да играете игрички.

— Извлякох ви от кабинета ви, защото вече не мога да си позволя „Старбъкс“ и ми писна от най-евтиното кафе в „Макдоналдс“. Игричките още не са започнали, но мисля, че ще са по-малко болезнени, ако отпивате от чаша хубаво кафе.

Поръчахме си кафетата и браунитата и не си проговорихме повече, докато не получихме поръчката си и се настанихме в две кресла с облегалки за главите в стила от времето на кралица Ан в единствения ъгъл на помещението, който не беше осветен от сиянието на преносими компютри „Мак Пауър“.

Той отпи от кафето си и по мустаците му полепна сметана. Така беше трудно да го възприемам твърде сериозно.

— Монк наистина ли разкри убийствата?

— Да.

— Както ги разкри вчера ли?

Поклатих глава.

— Казах ви, той знае как Сийбс е измамил проследяващото устройство и се е измъкнал от къщата, без да го видят. Хванал го е натясно.

— Тогава защо пием кафе тук, а не в къщата на Боб Сийбс, слушайки пространното обобщение на Монк?

— Защото, както вие така грубо изтъкнахте, господин Монк вече не работи за вас. Освен това дадохте ясно да се разбере, че е невъзможно Сийбс да е убиецът, и че сътрудничеството на господин Монк по случая вече не е желано.

— Непременно ще се извиня на Монк и ще му благодаря за помощта, докато закопчавам белезниците на Сийбс — Стотълмайер избърса мустаците си със салфетка и изяде половината от браунито си на една хапка.

— О, ще го сторите, но това няма да стане, докато условията ни не бъдат приети.

— Условия? Сигурно ме будалкаш.

— Искаме писмено споразумение, подписано от кмета и шефа на полицията, гарантиращо на господин Монк тригодишен договор за консултантските му услуги, според който ще му дължите обезщетение, ако го освободите не по негова вина, при предишните условия за заплащане. При получаването на този договор господин Монк ще разкрие как Боб Сийбс е успял да извърши убийствата. Договорът ще бъде обявен за невалиден, ако разкритието не доведе до арестуването на Сийбс и обвиняването му в убийство въз основа на доказателствата, събрани по информацията на господин Монк. О, и искаме службата на областния прокурор да разследва хазяина на господин Монк за незаконно изхвърляне на наемател.

Стотълмайер се разсмя:

— Да не би в „Старбъкс“ вече да слагат алкохол в кафето? Няма начин кметът или шефът на полицията да се съгласят на тези искания.

Небрежно отпих от кафето си.

— Мисля, че ще се съгласят.

— Това показва колко малко разбираш от политика. Градът е разорен. Ако предложим на Монк тригодишен консултантски договор със задължаване за обезщетение от наша страна, ако го прекратим безпричинно, това ще предизвика огромен шум, не само в полицейския профсъюз, но и сред обществеността. Освен това ще изпрати посланието, че полицията е неспособна да разкрива убийствата сама.

— Което е вярно — казах.

— Ще заловим убиеца. Все още сме съвсем в ранните етапи на разследването.

— Нека да бъдем честни тук, капитане. Вие сте напълно и изцяло объркани. Не разполагате със заподозрени, нито с доказателства, нито с убедителен случай. А докато се лутате във всички погрешни посоки, свидетелите, които са ви нужни, за да вкарате Сийбс в затвора и да възстановите милиардите долари, които е измъкнал с измама, загиват един по един. Когато той излезе от съда като свободен човек, това какво послание ще изпрати?

Стотълмайер допи кафето си.

— Добър опит, Натали. Като приятел на Монк, оценявам това, което се опитваш да направиш за него. Той е дяволски голям късметлия, че те има. Но няма да уведомя шефовете за сделката, която предлагаш. Ще й се изсмеят и може би дори ще ме понижат в длъжност, задето съм бил достатъчно тъп да им я предложа.

— Господин Монк може да ви предаде Боб Сийбс не само за убийствата, но и за финансовата измама.

— Вече много, ама много прекаляваш — Стотълмайер довърши другата половинка от браунито.

— Така ли? С обвинение в тройно убийство, надвиснало над главата му, Сийбс ще ви каже какво е направил с всяка измъкната чрез измама стотинка, ако това ще го опази от газовата камера. Това ще бъде истинска златна мина за имиджа на града, далече засенчвайки всяко дребно недоволство, което може да възникне, ако възнаградите господин Монк с консултантски договор заради героичните му усилия.

— Не съм убеден, че Монк е решил случая — каза Стотълмайер. — Проследяващото устройство е защитено срещу фалшифициране, а няма начин Сийбс да е могъл да излезе от къщата, без тълпата от репортери да го види. Освен това знам, че през последната седмица и нещо Монк понесе много удари, които сериозно са накърнили преценката му.

— Разбирам. Ако сделката не ви харесва, това не е проблем. Дойдох първо при вас от вежливост. Сега ще отида при федералните и ще поискам процент от възстановените средства във фондовете като заплащане за господин Монк. Това може да е дори по-изгодно за него, отколкото консултантския договор.

Посветих се на кафето и браунито си за няколко мига, докато Стотълмайер ме гледаше с присвити очи и размишляваше върху това, което бях казала. Опитвах се да изглеждам уверена, спокойна и леко самодоволна, сякаш всичките ми проблеми бяха решени.

— В замисъла ти има един голям недостатък — отбеляза Стотълмайер. — Ако Монк наистина е разкрил престъплението, той няма да е в състояние да премълчи решението. Ще ми каже всичко безплатно.

Поклатих глава и погледнах Стотълмайер с най-доброто си непроницаемо изражение.

— Не и този път. Той изгуби твърде много и е твърде наранен от липсата ви на доверие в него.

— Той е най-добрият детектив, когото някога съм познавал, но дори и на него може да му се случи да сгреши някой път.

— Това не е този път.

— Да кажем, че си права. И двамата знаем, че Монк отчаяно иска да стовари вината върху Сийбс. Не е нужно да правя нищо. Той няма да си стои кротко в очакване на сделка и да рискува онзи да убие междувременно още някого. Не би могъл да допусне том да му тежи на съвестта.

— Вярно е. Ето защо срокът на тази сделка изтича утре по обед. Ако не се свържете с нас дотогава, федералните получават ареста, а вие, шефът и кметът получавате яйца, запратени в лицата ви — станах и изтупах от панталона си трохите от браунито. — Господин Монк никога преди не е грешил, когато става дума за убийство. Добре е да помислите за това. Шефовете ви също. Благодаря за кафето, капитане.

Излязох си. Нямаше за какво повече да говорим, плюс това не бях сигурна колко дълго можех да поддържам непроницаемото си изражение под погледа на човек, опитен в провеждането на разпити.

Тук вече не ставаше дума просто за разследване на убийство. Тук бяха заложени на карта къщата ми, храната на масата, следването на дъщеря ми в колежа и финансовото бъдеще на Монк.

Спасението ни зависеше от това, Монк да докаже, че невъзможното е възможно, и от това, шефът на полицията, кметът и капитанът да са достатъчно отчаяни и изплашени, за да повярват, че може.

Надявах се, че това не беше твърде голямо желание.