Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (14)

13. Г-н Монк закръглява

Преди Артър да си тръгне от етажа, за да излезе в почивка, той възложи на Монк да работи на касата до моята. В онзи момент това изглеждаше най-безопасното място, където да го настани.

Първото, което Монк направи, беше да си сложи чифт хирургически ръкавици, от онези, които често си слагаше на местопрестъпленията.

— Защо правите това? — попитах.

— Защото не искам да стана наркоман.

— Не можете да станете наркоман, като се занимавате с пари — казах.

— Не съм съгласен. Според изследване от 2009 г., представено на двеста трийсет и осмата Национална среща на Американското химическо общество, в повече от деветдесет процента от книжните пари в обращение има следи от кокаин.

— Шегувате се — казах.

— Ще ми се да се шегувах, Натали. Нужно е само едно подушване на незащитените ти ръце, след като си докоснала погрешната десетдоларова банкнота, и — бум — вече си проститутка наркоманка.

— Добре, мога да разбера скока към дрогата, но защо бих станала проститутка?

— Как ще си позволяваш крек с онова, което изкарваш тук?

— Добър довод — съгласих се.

— А банкнотите, които не са покрити със слой са заразени с безброй болести, включващи, но неограничаващи се до това — свински грип, ешерихия коли и разяждаща плътта ебола.

— И това ли го имаше в изследването?

— Това е просто здрав разум. Най-мръсното нещо на света са парите. Нямаш представа къде са били или колко ръце са ги докосвали.

Монк отиде на касата си и след като щателно почисти плотовете и касата с лизол, започна да обслужва клиенти.

Сваляше ръкавиците си след всеки клиент, почистваше ръцете си с дезинфекционна кърпичка, после си слагаше нов чифт ръкавици, преди да извърши следващото отчитане.

Монк настояваше да слага всяка покупка в отделна полиетиленова торбичка, преди да сложи всичките заедно в по-големите пазарски торби, които опаковаше по хранителни групи и домакински продукти.

Внимателно увиваше ябълките и другите лесно поддаващи се на натъртване плодове и зеленчуци в книжни салфетки, залепваше ги здраво и ги поставяше в торбички, сякаш бяха вази от времето на династията Мин, които подготвяше за изпращане отвъд океана.

Клиентите, изглежда, не оценяваха цялото това допълнително внимание, което той отделяше на покупките им, нито пък бавното, методично темпо, с което се движеше.

Аз обаче бях твърде заета с клиентите си, за да се опитам да го накарам да побърза. Причината е, че работата на неговата каса вървеше така влудяващо бавно, та всички идваха на моята.

В края на краищата опашката пред моята каса най-сетне свърши и успях да си отдъхна малко и да гледам, докато Монк маркираше покупките на последната си клиентка — стара дама с изопнато лице, с напомпани с колаген рибешки устни, кичури удължена коса в стил хип-хоп и татуирани, извити като дъга вежди над онези, които беше оскубала.

— Това прави двайсет и четири долара — каза Монк с усмивка.

— Но сумата на дисплея е двайсет и три и петдесет и седем — каза тя, като посочи с окичения си с рубин пръст към екранчето на касовия му апарат.

— Грешна е.

— Да не искате да кажете, че сумата за покупките ми не възлиза на двайсет и три и петдесет и седем?

— Закръглих.

— Защо, по дяволите, го направихте?

— Защото така е правилно — рече Монк. — Достатъчно стара сте да знаете това.

Очите й се разшириха.

— Да не би току-що да ме нарекохте стара?

— Това, че сте си опънали челото назад, не променя факта, че сте на шейсет и седем.

— Не съм — каза тя.

Монк въздъхна уморено.

— Родена сте в Сан Франциско между декември 1943 и януари 1944. Очевидно е от кръщелния пръстен с рубин, който носите, който е от бижутерите Б. Барер и синове, на Ноб Хил, създавали нов дизайн всяка година, през която били в бизнеса, от 1909 до 1982, когато фирмата им била продадена на верига.

— Беше на майка ми — каза тя.

— Не, не е бил.

— Лъжкиня ли ме наричате?

— И то стара — заяви Монк. — Но въпреки това не ви бива много в лъжите. Портмонето ви е отворено мога да видя датата на раждане на шофьорската книжка.

Лицето й стана толкова червено, че тя придоби вид, сякаш бе стояла на главата си по време на разговора им.

— Ако сте знаели датата ми на раждане, тогава защо се впуснахте в цялата тази история за пръстена ми?

— Не исках да ви карам да се чувствате неудобно.

Това, което правеше, бе да изтъква наблюдателните си умения, удивителната си памет за наглед незначителни факти и пълната си липса на умение да проявява престорена вежливост. Сигурна съм, че освен всичко, това го караше и да се чувства добре, доказвайки на себе си, че уменията му са точно толкова добри, както винаги — не че някой се съмняваше в това, освен може би самият той. Да бъдеш уволнен и да изгубиш спестяванията на живота си, може да те направи несигурен, особено относно нещата, в които си убеден.

Самата аз съм се чувствала така, което е причината, че не се намесих и не отнех момента на Монк.

Старата дама заекна и започна да сумти и пъшка, преди най-накрая да проговори отново, с глас, от който се процеждаше справедливо възмущение:

— Възрастта ми не променя факта, че сте груб и ми вземате с четирийсет и три цента повече.

— Това е сума за благотворителност — каза Монк.

— Това е измама и аз няма да я търпя, независимо колко малка в случая е сумата. Важен е принципът.

— Наистина е така — съгласи се Монк. — Платете ми двайсет и трите долара и петдесет и седем цента, а аз сам ще възстановя разликата.

— Но разлика няма — каза тя.

Монк бръкна в джоба си и извади две монети от по четвърт долар, които плесна на гишето.

— Сега, ако ми дадете парите си, ако обичате, ще ви бъда признателен. Задържате опашката с тези глупости.

Тя погледна зад гърба си. Там нямаше никого.

— Вие сте луд — каза тя, сложи парите си на плота и си тръгна.

— Благодаря ви, че пазарувахте в „Сейфуей“ — провикна се Монк след нея. — Елате пак скоро.

Монк изтърси парите в дланта си, сложи ги в касата, после хвърли поглед към мен, докато си изхлузваше ръкавиците:

— Можеш ли да повярваш как се държа тази жена? Някои хора са напълно лишени от обноски.

— Не може да закръгляте сумите, господин Монк.

— Нямам избор. Никой не е измислил касов апарат, който да го върши автоматично. Колко трудно може да е?

— Никой няма да ви плати повече, отколкото показва касовият апарат.

— Аз го правя — каза той, като бършеше ръце с дезинфекционна кърпичка. — Но изтъкваш убедителен аргумент.

— Наистина? Убеден сте?

— Съм — каза той.

— Не е за вярване — отвърнах.

— Защо трябва клиентите да бъдат наказвани за грешката на магазина? — попита Монк. — Следователно просто ще трябва да закръглявам, когато крайните суми са нечетни.

— Тогава магазинът ще изгуби пари.

— Може би това ще бъде стимул за тях да си оправят касите.

— По-вероятно ще ги стимулира да ви уволнят — казах. — Те са в бизнеса с правенето на пари. Ако настоявате да закръглявате сумите, ще трябва всеки път да възстановявате разликата от собствения си джоб.

— Мога да го преживея.

— Не, не можете, защото тогава работата тук ще ви струва пари. Как ще си плащате сметките, ако раздавате заплатата си на клиентите?

— Ще се изравни.

— Откъде знаете?

— Защото всичко винаги се изравнява — заяви Монк, като си сложи нов чифт ръкавици. — Такъв е естественият закон на вселената.

Осъзнах, че това е спор, който не можех да спечеля. Просто щеше да се наложи да убедя Артър да не пуска Монк да работи на касите. Или да лепи етикети с цени по стоките, защото щеше да закръгли и тези числа.

Виждах, че тази работа няма да бъде по-лесна за мен, отколкото да асистирам на Монк при разследванията на убийства. Всъщност можеше дори да се окаже по-тежка, защото в добавка на това, да върша собствената си работа, щеше да ми се налага същевременно да се опитвам да предусетя всякакви проблеми, пред които Монк би се изправил със задачите си и да се постарая да ги смекча, преди той да успее да предизвика твърде много неприятности.

Още мислех за това, когато влезе следващият клиент на Монк, а също и мой. Тъй като на Монк му отнемаше десет пъти по-дълго време да обслужи един клиент, отколкото на мен, опашката пред моята каса скоро нарасна.

Опитвах се да следя Монк с едно ухо и едно око, докато помагах на клиентите си, но не беше лесно, особено когато нещата започнаха да излизат от контрол.

Следващият разказ е това, което дочух, което видях и което възстанових след свършения факт.

Монк маркираше покупките на една семейна двойка към четирийсетте. Досетих се за възрастта им и предположих, че са женени, по брачните им халки и езика на телата им като цяло.

Мъжът беше модно небръснат, с модно разчорлена коса, с риза, измачкана по модата. Жена му беше без грим в разрез с модата, косата й беше не модно разрошена, а блузата й беше широка и торбеста върху слабото тяло, противно на модните тенденции.

Странно, и наистина нечестно е, как онова, което може да изглежда така добре върху мъжете, може да изглежда така ужасно върху жените. Сигурна съм обаче, че на Монк не му хареса видът на никого от двамата.

Жената сякаш се държеше за пазарската количка като за опора, сякаш беше проходилка.

— Добре ли сте? — попита я Монк.

— Ще се почувства по-добре, ако побързате с покупките ни — каза мъжът сопнато.

— Няма нищо, Тед. Той просто е внимателен и съвестен по отношение на работата си, а това е рядкост напоследък. Не бива да го упрекваме.

Монк се усмихна:

— Благодаря, че забелязахте.

— Съжалявам — каза Тед. — Кимбърли се чувства гадно и просто бих искал да я заведа вкъщи.

Монк хвърли поглед към покупките пред себе си. Почистващ препарат, алуминиево фолио, брашно захар, масло, шоколад, антифриз, огромна торба с ябълки, формички за пай, аспирин, тапиока, череши праскови, пудра захар, цели и нарязани бадеми, ябълки, кутия форми за кексчета, ванилов екстракт, книжни кърпи, ревен, ягоди, зърнена закуска „Грейп Нътс“, котлет, шестнайсет консерви супа „Кембъл“, лекарство против стомашни болки, разтворимо кафе „Тейстърс Чойс“ и списание „Пийпъл“.

— Каните се да й приготвите кексчета — каза Монк.

— С допълнителна глазура от маслен крем — отвърна Тед, като се усмихна на жена си. — Тя обожава глазура. Ще приготвя и ябълкови тарталети, бадемови сладки, бадемово брауни, пай с ягоди и ревен, шоколадов кейк…

— Опитва се да ме угои — каза тя ухилено.

— Просто искам да ядеш — рече той. — Затова открито и безсрамно те изкушавам с всичките ти любими сладкиши.

— Напоследък нямате голям апетит? — попита я Монк, като започна да прибира покупките в пликове.

— Гади ми се непрекъснато. На практика се налага да се насилвам да ям.

— Няма да ти се наложи да се насилваш, за да ядеш кексчета с тройна глазура — каза Тед. — Няма да можеш да устоиш, обещавам.

— Гърбът ми е схванат, боли ме глава, а ръцете и краката ми непрекъснато изтръпват, така че и не спя много — довери тя на Монк.

Тед се обърна към жена си:

— Не е нужно да му изреждаш всичките си медицински оплаквания. Той е касиер, не лекар. — Погледна отново към Монк: — Може ли да прекратиш бъбренето и да побързаш с това, ако обичаш, приятел? Стоим тук вече от петнайсет минути.

— Звучи, сякаш се борите с някаква инфекция — каза Монк.

— Това казва и докторът — отвърна Кимбърли. — Просто не знае точно каква.

— Аз знам — заяви Монк.

И именно тогава забелязах нещо много странно. Монк не беше отстъпил назад. Обикновено, ако някой кихне, той се снишава, за да се скрие, сякаш стаята е обстрелвана с автоматично оръжие.

Но ето го сега, разговаряше с жена, измъчвана от бушуваща неопределена инфекция, която й придаваше вид на съживен труп и дори не посягаше за дезинфекционна кърпичка.

Почувствах тръпка по тила си. Това беше несъзнателната част от ума ми, предупреждаваща ме за нещо, което съзнателното ми „аз“ бе твърде глупаво, за да забележи. Защо не можеха несъзнателната и съзнателната част от ума ми да се научат да се свързват по-добре?

— Мисля, че съм чела за хора като вас — каза Кимбърли. — Да не сте някой от онези имигранти, който е бил уважаван лекар в родината си, но дипломата ви не се признава тук, затова сте принуден да вършите черна работа, за която сте твърде квалифициран?

— Не — каза Монк. — Аз съм един от онези бивши детективи от отдел „Убийства“, който беше изхвърлен от полицията по психологически причини, беше нает обратно като консултант, но после беше освободен, когато икономиката се срина, доходите от данък сгради върху недвижимите имоти потънаха, а местното управление беше принудено да ореже разходите.

И двамата се втренчиха в него.

— Следователно, с други думи, не разбирате нищо от медицина — каза Тед.

— Но разбирам много от убийства — каза Монк.

Точно тогава дузина униформени полицаи внезапно се появиха от всички посоки с извадени пистолети, обкръжавайки ни напълно.

— Никой да не мърда — кресна водачът на ченгетата. — Вече всичко свърши.