Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (6)

5. Г-н Монк и съвършеният баланс

Дъщеря ми, Джули, се беше свила на кълбо на канапето в дневната и изпращаше съобщения по айфона си, когато влязох в къщата, помъкнала огромна полиетиленова торба за боклук.

Джули беше по-висока от мен, сега по-скоро млада жена, отколкото малко момиче, и това ме смущаваше. Само когато се усмихваше, виждах отново детето у нея. Но усмивките не бяха така чести както някога.

Тя беше в онзи нацупен, мрачен, ръководен от хормоните етап от тийнейджърския живот, когато всяка моя постъпка беше нерационална, нечестна, капризна, възмутителна, диктаторска, неморална, неетична, и неудобна. Тя разполагаше с толкова много прилагателни, за да опише колко греша за всичко, че се питах дали не проверява в речника преди споровете ни. Но пък това би изисквало от нея да открехне книга, което вече рядко я виждах да прави. През повечето време беше пред компютъра, като общуваше с приятелите си или сърфираше в Мрежата. Джули почти не вдигна поглед, когато влязох.

— Какво носиш?

— Четири бутилки вода и дрехите, с които господин Монк беше облечен днес.

— Защо дрехите му са у теб?

— Искаше да ги изгоря, но няма пещ.

— Нито пък ние — каза тя. Прозвуча повече като предупреждение, отколкото като констатиране на факт.

— Не, но можем да запалим огън в задния двор или да ги изгорим в камината.

— Няма да го направиш, нали?

— Защо не? — казах само за да я подразня.

— Защото е откачено и някой може да те види — каза тя. — На мен ми се налага да живея в този квартал.

— Разбира се, че няма да изгоря дрехите му — пуснах торбата до входната врата и извадих бутилките с вода, като ги замъкнах до канапето. — Какво те накара да помислиш, че бих го направила?

— Защото правиш за него множество откачени неща и това е смущаващо.

— За мен може би, но не и за теб.

Сложих бутилките на масичката за кафе, седнах до нея и си отворих водата „Хавайън Спрингс“.

— Ами комплектът за първа помощ, който той ми даде и трябваше да го нося в училище всеки ден? — попита тя. — Или обедите, в които всичко беше нарязано на квадрати?

Отпих голяма глътка вода. Не усетих във вкуса й Хаваите или каквито и да било замърсители или птичи газове, но наистина усещах водата по-свежа и лека върху езика си, отколкото онова, което течеше от кухненската ми мивка.

— За сандвичите не е необичайно да бъдат квадратни — рекох.

— За бисквитите и картофения чипс обаче е — каза тя. — Хората си мислеха, че аз съм откачалката, която седи с ножиците и си изрязва чипса на квадратчета.

— Фактът, че господин Монк е отделил толкова време и усилия заради теб, показва колко много държа, на теб.

— Не показва това — каза тя. — Е, какво ще правиш с дрехите му?

— Ще ги оставя в „Гудуил“ на път за работа сутринта.

— Трябва и да ми откараш колелото на поправка. Нещо не е наред със скоростите.

Водехме разговор, но тя не беше вдигнала поглед към мен, а през цялото време пращаше текстови съобщения. Не знаех как може да води два разговора едновременно, дори и ако единият беше словесен, а другият — не.

— Защо не го откараш сама до велосипедния сервиз?

— Защото е, ами… на километри оттук.

— В лятна ваканция си — казах. — Какво друго имаш да правиш?

— Защо трябва да изминавам пеш целия път дотам, когато е много по-бързо и лесно, ако просто го оставиш?

— Защото не съм ти роб. Ами ако ми стане петно на панталоните? Ще трябва да се върна вкъщи и да се преоблека, иначе господин Монк ще настои да ги подпали, когато ме види.

— Нямаше да се налага да изпълняваш поръчките ми, ако имах кола — подхвърли Джули.

Споровете ни често се връщаха до постоянното й мрънкане за кола. Мразеше да я виждат в моята — буик седан — и смяташе, че „да бъде разкарвана навсякъде от майка си“, е унизително.

— Ами купи си — казах.

— Нямам нужните пари.

— Намери си работа — предложих.

Това привлече вниманието й. Погледна ме, сякаш току-що й бях казала да хукне гола по улицата, пеейки мелодии от развлекателни програми.

— Лято е — каза тя. — Току-що приключих една дълга тежка година в училище. Имам нужда да презаредя. Както мечките имат нужда от летаргичен сън през зимата.

— Тогава откъде мислиш, че ще дойде тази кола?

— Би могла да ми купиш.

— С какво?

— Нямаш ли заделени пари?

— Не можем да си позволим заделени пари.

— Ами спешните случаи?

— И спешни случаи не можем да си позволим.

Джули въздъхна с цялата тежест на тийнейджърската си „мирова скръб“ и раздразнение. Въздишката си я биваше — истински достойна за стила на Монк по преувеличената си театралност. Изкушавах се да изръкопляскам.

— Можеш да поискаш повишение — каза тя.

Разсмях се:

— От Ейдриън Монк?

— Защо не?

— Срещала си го, нали? Той не е просто скръндза — портфейлът му е херметично запечатан. И имам предвид — буквално.

— Можеш да поискаш парите от родителите си.

— Те не са банкомат и трябва да спреш да се отнасяш с тях по този начин.

— Можеш да вземеш заем срещу ипотеката на къщата ни.

— Направо бъкаш от идеи за неща, които мога да направя, за да се сдобия с пари за нас — казах. — Ами нещата, които ти можеш да направиш?

— Ти си родителят. Аз съм детето. Твоя работа е да ме издържаш и да ми осигуряваш нужните ресурси, за да успявам в света.

— Изведнъж, когато става дума за пари, си дете. Но когато става въпрос да останеш навън в петък вечер, искаш да те третирам като възрастна. Виждаш ли противоречието? Лицемерието?

— Всъщност не — каза тя.

— Сега просто се правиш на тъпа — казах, изправяйки се. — Ще закарам колелото ти на поправка. Така не се налага да водим отново този разговор за колата.

— Някой ден ще имам нужда от кола — провикна се тя след мен, докато се отдалечавах.

— Сигурна съм, че ще имаш. А когато този ден дойде, надявам се да имаш заделени пари, за да си купиш.

Не й казах, че моите родители ми купиха кола, когато бях на нейната възраст, и нямаше скоро да й дам доброволно тази информация. Точно сега нямаше полза да знае, че лицемерието беше фамилна черта.

 

 

На сутринта сгънах и прибрах навътре задната седалка и с усилие натикахме колелото в колата ми през багажника. По време на борбата една от гумите се допря до панталона ми, оставяйки миниатюрно петънце, което не можах да изтрия. Ако не ми предстоеше да се видя с Монк, можех да пренебрегна следата и да си гледам работата. Но беше работен ден и Монк очакваше да съм пред вратата му точно в десет.

Изкушавах се да издърпам велосипеда от колата и да накарам Джули да го избута сама до сервиза, но не съм толкова отмъстителна. Поне не и когато бързам.

Затова изтичах обратно в къщата и си смених панталона, което ми остави време точно колкото да занеса мръсните дрехи на Монк в „Гудуил“, преди да отида в къщата му. Щеше да се наложи поправката на колелото да почака до края на деня.

Заварих Монк да лежи на кушетката си, като ближеше устни и се бореше за всеки дъх.

— Обади се капитан Стотълмайер — изхриптя той. — Иска да отидем в управлението.

— Пробив в случая ли е имало?

— Не знам. Но не мога да отида.

— Защо не?

— Нима не виждаш? — каза Монк. — Аз съм изсъхнал труп.

— Още не сте труп.

— Чувствам се мъртъв. Сигурна ли си, че не съм мъртъв?

— Труповете не хленчат.

— Но аз съм изсъхнал и спаружен — каза той. — Скоро няма да имам нищо друго, освен избелели кости.

— Как ще ви избелеят костите в тъмен апартамент?

— Ще оставя флакон с белина тук до кушетката и подробни инструкции за теб, когато намериш костите ми.

— Няма да ви избелвам костите, господин Монк.

— Страхотна асистентка си, няма що — каза той. — За какво ти плащам?

— Като се замисля за това, този месец не сте ми плащали — отвърнах. — Благодаря, че ми напомнихте.

Той изпъшка. И изхриптя. И се задъха.

Пренебрегнах предсмъртните му гърчове и отидох до бюрото му, извадих чековата му книжка и му я занесох.

— Нима не виждаш, че вехна? Как можеш да вземаш пари от мен, докато вехна?

Подадох му химикалка.

— Защото съм си ги заслужила.

— Може би утре — каза той. — Ако се чувствам по-влажен.

— Ако не напишете този чек, не станете от тази кушетка и не отидете да се срещнете с капитана, ще отпия от една от последните ви бутилки „Съмит Крийк“.

— Няма да посмееш — каза той.

— Случайно имам една бутилка тук, съвсем подръка — казах и бръкнах в чантата си.

— Добре, добре, отпусни се. Не прави нищо, за което ще съжаляваш. — Монк веднага се надигна, седна и попълни чека. — Осъзнаваш, че опирането на пистолет в главата на човек и принуждаването му да подпише документ против волята си обезсилва документа.

— Не съм опряла пистолет в главата ви — рекох. — Бутилка вода е.

— Същото е — той откъсна чека и ми го подаде.

— Изпийте една чаена лъжичка вода и да вървим — казах. — Имате да хващате убиец.

Успях да го изправя на крака, да го накарам да се хидратира и да го изведа до колата. Тази вечер имах да плащам сметки, затова спряхме набързо в банката да депозираме чека ми, а после се отправихме към центъра на града. Монк хвърли поглед през рамо към колелото на задната седалка и се намръщи.

— Това какво прави тук вътре?

— Нещо не е в ред със скоростите. Ще трябва да го закарам до велосипедния сервиз на път за вкъщи довечера.

— Изми ли велосипеда, преди да го сложиш в колата?

— Не.

— Знаеш ли къде са били тези гуми?

— На пътя. На пътеките за колоездачи. Може би на няколко тротоара.

Монк кимна, извади носна кърпичка от джоба си и покри носа и устата си.

— Тези колела са покрити с разложение, развала и разпад.

— Всичките най-ужасни неща с буквата „Р“ — казах.

— Ще трябва да дезинфекцираш колата.

— Няма да дезинфекцирам колата заради един велосипед.

— Проблемът не е в самия велосипед. Обичам велосипедите. Проблемът са колелата. Нехигиенични са.

— Никой не ви кара да ядете от тях — казах. — Не знаех, че обичате велосипедите.

— Карането на велосипед е един от малкото пъти в живота, когато е възможно да изживееш съвършен баланс.

— Тогава как така никога не съм ви виждала да карате?

Той въздъхна и се отпусна тъжно на мястото си.

— Не било писано. Имах травматично преживяване с велосипед, преди да свърша да се уча да карам.

— За вас всичко е травматично преживяване — казах. — Какво влоши това?

— Децата ми се подиграваха, че използвам помощни колелца.

— Всички използват помощни колелца в началото — казах. — Това изобщо не е необичайно.

— И аз така си мислех, но децата могат да бъда толкова безсърдечни и жестоки — напомни ми Монк. — Всеки път, когато се опитах да си карам колелото, те сочеха двата комплекта и ме обсипваха с противни обиди.

— Двата комплекта?

— Помощни колелца — каза той. — Предни и задни.

— Имали сте помощни колелца отпред на велосипеда си?

— Разбира се, че имах. Иначе нямаше да бъде симетрично или безопасно. Всичко друго би било самоубийствено.

— Не забелязахте ли, че другите деца имат помощни колелца само отзад?

— Късметлии са, че са оцелели — рече Монк. — Вероятно сега всички вече са мъртви, освен ако не са се отказали от рискования начин на живот, който са имали като деца.

Разбирах защо децата са го вземали на подбив. Ако бях дете на неговата улица, вероятно и аз щях да му се подигравам.

— Никога не е твърде късно да се научите да карате колело, господин Монк.

— За мен е — заяви той. — Прекалено съм закъснял за всичко в живота, което си струва.

Нямаше смисъл да споря с него по този въпрос, макар това да беше вярно за всичките ни разногласия. Монк си имаше твърдо установен възглед за нещата и нищо нямаше да го промени, особено ако тази промяна би отклонила вниманието му от търкалянето му в блажено нещастие. Чарли Браун беше направо безгрижен тип в сравнение с Ейдриън Монк.