Лий Голдбърг
Г-н Монк и финансовата криза (24)

23. Г-н Монк има стил

Исках да счупя рекорда, който бяхме поставили по уволнения след само един ден работа, затова се опитах да предвидя всички евентуални постъпки на Монк, които можеха да обидят, разгневят или ужасят новата ни работодателка.

Докато шофирахме към центъра на път за мола „Бейвю“ на другата сутрин, наредих на Монк да не закръглява надолу или нагоре каквито и да било суми на касата, да не преподрежда дрехите в магазина така, че да пасват на собственото му чувство за ред, и да не критикува модните предпочитания на никого от клиентите си.

— Вашата работа е да направите щастлив клиента — подчертах, — а не себе си.

— Това е лесно — каза Монк. — Аз никога не съм щастлив.

— Радвам се да го чуя — казах.

— Ако хората искат да вземат глупави решения, какво ме е грижа? Аз съм хидратиран.

— Цяла нощ ли прекарахте в пиене?

Монк кимна.

— Купонясвахме, все едно бях отново в колежа. Беше щуро.

— Щуро?

— Братята Монк не са толкова затворени, колкото си мислиш, че сме.

Ризата на Монк беше плътно закопчана чак до яката, маншетите на ръкавите му бяха закопчани, а той бършеше таблото със скоростите на колата ми с дезинфекционна кърпичка. Нямаше как да е по-затворен, било то в буквален или преносен смисъл, дори да опиташе.

— Вие сте двама необуздани и щури типове — казах.

— Опустошихме цяла кутия „Закуската на капитана“ — каза Монк. — С „Крънч берис“, които са синтетичен плод.

— Това е рискована постъпка.

— Не казвай на никого, че сме му отпуснали края и сме се тъпкали до насита със синтетични плодове. Не бих искал хората да остават с грешно впечатление за нас. Сигурен съм, че и ти си имаш своите пороци.

— Един-два — казах.

Намерих място на второто ниво на паркинга и влязохме в мола, проектиран да прилича на идеализирана версия на типична улица в Сан Франциско. Всички вътрешни витрини имаха еркерни прозорци и викториански архитектурни черти. През мола дори минаваше въжена железница по лъкатушещи релси, които свършваха в пространство с множество заведения за бързо хранене, направено да изглежда като Рибарския кей, само че без просяците, серящите чайки, сувенирните магазини, дъвката по тротоарите или мириса на залива — замайваща смесица от солена вода и изгорели газове от извънбордови двигатели.

Монк страшно хареса фалшивите улици, разбира се. Те бяха точно такива, какъвто той искаше да бъде светът — неестествено чисти, без никаква природа, почистени до блясък и снабдени с климатици.

Аз обаче се питах защо някой, освен Монк би заменил преживяването да върви по истинските улици на Сан Франциско отвън, за фалшивите в мола. Със същия успех можеше да сте в Оуенсбъро, Кентъки или Уала Уала, Вашингтон.

„Фенгън Фрижън“ беше дълъг, тесен магазин за дрехи, сбутан между „Рейдио Шак“ и бижутерски магазин. Магазинът предлагаше предимно съвременни, яркоцветни модни дрехи с леко ретро усещане от 70-те.

Разположението на магазина беше съвсем просто, с женските дрехи от едната страна и мъжките — от другата. Това равно разделение допадна на чувството на Монк за ред, симетрия и разделение на половете.

Собственичката на „Фешън Фрижън“ беше Киана Клеър, енергична, прекаляваща с аксесоарите брюнетка с писклив глас, който ме накара да се зачудя дали не вдишваше хелий всеки път, когато бяхме с гръб към нея.

Бях донесла работните ни автобиографии, но тя не прояви интерес към тях.

— Препоръката на Ранди ми е достатъчна — каза тя. — Той има фантастични умения за преценяване на характерите. А и това ме спасява от необходимостта да проверя миналото на двама ви, което за мен ще бъде стандартна процедура от сега нататък.

Не всички перверзници и мошеници са били арестувани преди, но нямаше да й кажа това. Нито пък щях да призная, че всъщност имах криминално досие, макар и не за нещо сериозно, най-вече за гражданско неподчинение. Веднъж Монк бе погрешно арестуван и обвинен в убийство, но нямаше да спомена и това.

— Откъде познавате Ранди? — попитах.

— Той ми е отдавнашен клиент — каза тя. — Някога чували ли сте го да пее?

За нещастие бях. Беше написал и изпълнил само една песен поне доколкото знаех.

— О, да — казах. — Беше различно от всичко, което съм чувала преди.

— Мелодията веднага те хваща — каза Монк. — Но не е „867–5309“.

Монк харесваше хитовата песен на Томи Тютън от 1982 г., известна също и като „Джени“, защото сборът от цифрите възлизаше на 38.

— Той има дълбочината на Боб Дилън и купонджийско-енергичната, първична сексуалност на питбул — каза Киана. — Ранди има култ от последователи във Франция, знаете ли.

Знаех. Представителките на култа бяха дузина французойки, които си падаха по ченгетата. Бях ги видяла с очите си и това беше нещо, което усърдно се опитвах да забравя.

Монк вдигна ръка.

— Извинете ме, но имам да направя едно признание.

— Не, нямате — срязах го. Каквото и да беше, нямаше да е хубаво.

— Нямам усет за мода — каза той, пренебрегвайки протестите ми.

— Разбира се, че имаш — каза Киана.

— Така ли?

— Погледни как си облечен. Свежо и оригинално е. Това определя характера ти и разкрива силно осъзнаване за това, как модата може да изразява собствената идентичност. Поразена съм от това. Ти имаш стил, Ейдриън.

Монк ми се усмихна:

— Аз имам стил.

— Ами аз? — попитах я. — Как е моят усет за мода?

Тя се поколеба:

— Ще поработим по него.

Киана се зае да ни обясни задълженията. Не бяха твърде сложни. Щяхме да помагаме на клиентите с покупките им, да се занимаваме с пробните, да държим мястото подредено и да маркираме покупките на касата. През по-голямата част от деня тя щеше да е в задната канцелария, занимавайки се с фактурите и другата бумащина, която се беше натрупала, откакто беше уволнила продавачите си преди две седмици.

— Страхувах се да наема някого след случилото се — каза тя. — Но имам пълна вяра във вас. Тази работа е деветдесет и осем процента умение за общуване, а виждам, че вие го имате.

Монк понечи отново да вдигне ръка, за да направи ново признание, но аз плеснах ръката му надолу и я задържах притисната надолу, докато Киана отиде в задната стая.

Сутринта вървеше мудно, което даде на Монк шанс да се погрижи всички закачалки да бъдат обърнати в една и съща посока, да измие прозорците и да мине с прахосмукачка подовете, както и да подреди дрехите по размер, докато аз обслужвах малобройните влезли клиенти. Получи се добре и за двама ни. Определено беше по-малко стресиращо, отколкото да ходим на местопрестъпления и да разпитваме заподозрени.

Не ми липсваше, че не виждах трупове всеки ден, макар това да не ми бе дало голяма възможност за отдих.

— Обичам тази работа — каза Монк.

— Още не сте обслужили никакви клиенти.

— Надявам се така да си остане — каза той.

Аз също, защото това намаляваше вероятността Монк да направи нещо, което да ни докара уволнение. Около обяд обаче бизнесът набра скорост. За късмет повечето клиенти бяха жени, които предпочитаха да ги обслужвам аз, докато Монк работеше на касата. Не разбирах нищо от мода, но ме биваше в ласкателствата. Най-вече казвах на жените колко добре изглеждат във всяка дреха, която пробваха, и как тя ги прави по-стройни и въпреки това — с повече приятни за окото извивки.

Моите клиентки купуваха всичко, което пробваха — което беше добре, не само защото увеличаваше продажбите, но и защото, както осъзнах едва в ретроспекция, отлагаше една катастрофа.

Монк чистеше и дезинфекцираше пробните, след като всеки клиент ги използваше, което би трябвало да е първото нещо, което да ми подскаже за задаващата се беда. Той не обиждаше никого от клиентите с това, което правеше, защото започваше да почиства пробните им едва след като вече бяха на касата, плащайки за покупките си, с гръб към него.

Проблемът започна с първата клиентка, която не купи дрехите, които беше пробвала. За нещастие тя беше и първата клиентка на Монк за деня. Беше ниска, набита жена, която се обличаше прекалено младежки за възрастта си, вероятно предизвиквайки смущението на децата си. (Едва-що ми хрумна тази мисъл, когато се запитах дали не преувеличавам съвсем мъничко.) Тя му подаде три блузи с пренебрежително намръщена гримаса.

— Можете да вземете обратно тези — каза тя.

— Няма ли да ги купите?

— Правят ме да изглеждам дебела.

— Трябваше да помислите за това, преди да ги облечете — каза Монк, като ги пусна в едно метално кошче за боклук.

— Моля?

— Не можете просто да обличате дрехи и да не ги купувате.

— Човек не е длъжен да купи дрехите, които пробва — тросна се тя.

— Разбира се, че е — възпротиви се Монк.

— Как иначе можете да видите дали са по мярка?

— Използвайте въображението си — рече Монк. — Сега не можем да продадем тези. Заразени са.

— Те са какво?

Бързо се извиних на клиентката си, оставих я и се втурнах към пробните, като се засмях насила.

— Не му обръщайте внимание. Той има странно чувство за хумор — казах и игриво тупнах Монк с юмрук по рамото. — Само защото има завеси, не значи, че това е вашата сцена.

— Тези дрехи трябва да се изгорят — настоя Монк. Жената се засмя.

— За миг си помислих, че сте побъркан.

— Ще желаете ли да пробвате нещо друго? — попитах.

— Мисля си за онзи пуловер с остро деколте — и посочи към дрехите, изложени от другата страна на магазина.

— Господин Монк с радост ще ви покаже един във вашия размер.

— Кога сте се къпали за последен път? — попита Монк.

Тя се засмя отново.

— Всъщност е доста забавен.

— Безумно забавен — самата аз се засмях престорено, после побутнах Монк. — Донеси пуловера на дамата, Лено.

Монк тръгна. Извиних се отново и се върнах при клиентката, която бях зарязала.

Преди Монк да се върне в пробните, го пресрещнах.

— Не казвайте на тази жена и дума повече, освен „благодаря“ или „довиждане“ — прошепнах.

— Напълно съм съгласен. Тя е психарка — прошепна Монк. — Кой знае какво може да направи в следващия момент.

За щастие в крайна сметка пълната жена купи пуловера. Тръгваше си от магазина, когато Киана се появи от задната стая да ни попита как вървят нещата.

— Беше страхотно, докато влезе тя — каза Монк, като посочи към клиентката.

— Защо? Какво стана? — попита Киана.

— Нищо — казах. — Купи един пуловер с шпиц деколте.

— И замърси три блузи, които облече, без да ги купи — каза Монк.

— Замърси? — озадачи се Киана.

Монк кимна мрачно.

— Къде ви е пещта за изгаряне на отпадъци?

— За какво ми е да имам пещ за изгаряне на отпадъци в магазин за дрехи?

— Той само се шегува — казах.

— Няма нищо забавно в черната смърт — продължи Монк. — Кой знае колко много микроби плуват в потта, с която са напоени онези блузи?

— Черната смърт не е била причинена от това, че хората са пробвали дрехи — казах. — А от плъхове.

— Които са живели в гнезда от замърсени дрехи и са яли пици.

Киана се засмя и плесна Монк по ръката.

— Стилен и забавен. Нищо чудно, че с Ранди сте такива добри приятели. Защо вие двамата не си вземете почивка за обяд? Препоръчвам заведенията за бързо хранене. Служителите в мола получават двайсет процента намаление.

— Звучи ми страхотно — казах. — Благодаря за съвета.

Излязохме навън, Монк — като разтриваше рамото си.

— Защо жените все ме удрят?

— Защото не мислите, преди да говорите.

— Може би трябва да си взема подплънки.

— Може би трябва да дадете обет за мълчание.